Взрив

Божествената частица

Посвещава се на Станислав Лем – един велик ум.

Искаше да отвори очи, но не можеше. Не знаеше защо, но дори не ги чувстваше. Усети първите пристъпи на паника, понечи да се изправи, но осъзна, че не усеща и тялото си. Крещеше, но не чуваше крясъците си, дори не беше сигурен дали крещи. Не усещаше допир, нито натиск, нищо. Нито студ, ни жега, ни светлина, ни мрак. Усещаше само страх, нямаше болка, нямаше нищо, светът беше изчезнал. Съществуваше само той. Не знаеше, дали е мъртъв или жив. Нямаше как да се ориентира. Единственото, което можеше да прави, беше да мисли. Паниката го обзе, но не можеше да я изрази, нито да я усети, самият той се беше превърнал в паника. Той беше паниката. Никога до този момент не се беше паникьосвал. Беше се страхувал, да, но паника – никога.  Искаше да направи някакво усилие, искаше да усети нещо, каквото и да е, дори и най-силната болка, само и само да се освободи от този тягостен страх, че е мъртъв – или че е жив. Да, страхуваше се, че е жив. За първи път се страхуваше, че може да е жив, а ако това беше смъртта, то тогава последствията биха били още по-ужасни.

 И преди му се беше случвало да остане насаме със себе си, но не и да не усеща заобикалящия го свят. Не беше и предполагал колко е страшно човек да остане насаме със себе си. Само със собственото си аз. Опита се да се успокои, да подтисне паниката и да се съсредоточи върху ситуацията. Трябваше да мисли. Още веднъж се опита да усети нещо, да почувства света такъв, какъвто го помнеше, да даде някакъв знак на някого, който съществуваше някъде там, където някога беше светът, но не можеше. Разбра, че единственото, което можеше да почувства, беше собственото му Аз, и то не точно да го почувства, а да го осъзнае. Беше останало само неговото Аз, без сетива, без тяло, без природа, без света, без Вселената. Само Аз-ът. Ако беше мъртъв и това, което беше останало, можеше само да мисли, то сигурно това беше душата. Но защо душата му нямаше сетива?

Защо нито една религия не го беше подготвила за това, че когато умре, ще остане насаме с мислите си? Ако това беше душата, то тя не можеше нито да вижда, нито да чува, нито да усеща каквото и да било. Вселената, която само допреди миг му се струваше необятна, се сви до собствените му мисли. Той можеше да си играе с нея, така както реши, можеше да я извае по свой образ и подобие. В съзнанието му нямаше посоки, нито горе, нито долу, нито ляво, нито дясно. Времето не съществуваше или съществуваше само, когато Аз-ът му поиска. Можеше да го спира, да го пуска, да го забързва, да го забавя.

Ужаси се от възможността Душата му да е безсмъртна. Винаги беше искал да постигне безсмъртието, но едва сега осъзна, че жадуваше за безсмъртие на тялото и душата, а не само на душата. Разбра, че религиите, набиращи своите агнета чрез празни заплахи и празни обещания, всъщност използват глупостта на простолюдието и първичните му инстинкти за собствени облаги, без въобще да имат представа за истинската същност на това, което наричат душа, и за последствията от нейното безсмъртие, ако имаше такова. Как би могла една безтелесна душа, една душа, лишена от сетива, да се наслади на райските облаги, на реките от мед и масло, на девиците, обещавани за правоверните, или пък да изпита болката от вечния огън, от мъченията на ада? Не съществуваха нито адът, нито раят. Ако душата му беше безсмъртна, а той беше вече мъртъв, то адът или раят, в които душата му щеше да пребивава, зависеше изцяло от собствените му умения да мисли, да анализира, зависеше от опита му, натрупан по времето на жизнения му път.

Тежко на простолюдието. Те бяха осъдени на вечна агония, тяхната способност да мислят бе сведена до мининум от тези, които ги контролираха. Тяхното съществуване се свеждаше до задоволяването на първичните им инстинкти и нужди – подслон, храна, секс. Те бяха заливани с постоянен поток от информация, която мозъците им се опитваха да обработват, но не успяваха. Мисленето им, доколкото имаха такова, бе канализирано в строго определени рамки. Те разчитаха друг да отговори на въпросите, пред които се изправяха, и изгубиха възможността сами да намират отговора. Тежко им. Тежко на безсмъртната душа на простака, която, лишена от сетивата си, при смъртта ще затвори себе си във вечността на лудостта.

Сега беше останало само неговото Аз, неговата душа. Вероятно съществуваха и други, но нямаше как да общува с тях. Всяка душа беше затворена в собственото си съзнание. Всяка душа представляваше отделна вселена. Беше чел някъде, че информацията може да се превърне в материя. Съмняваше се, но може би мисълта можеше да превърне информацията в материя, самата мисъл можеше да създава информация. Мислите му представляваха своеобразен поток от информация. Дали би могъл да създаде материя чрез мислите си? Дали не се намираше на някакво ниво на съществуване, където бъдещето му зависеше изцяло от способността му да мисли, и от нищо друго?

Ако се предадеше на първоначалния си страх, ако не успееше да го овладее, то щеше да бъде осъден на вечна агония в бленуване по отминалия живот. Тук, където времето не съществуваше, вечността и мигът получаваха знак за равенство. Еднакво дълги и еднакво страшни. Първото, което трябваше да направи, бе да овладее страха, породен от ужаса на мисълта му. Трябваше да приеме състоянието, в което се намираше, трябваше го осъзнае, да го осмисли и да се опита да създаде вселената отново. Замисли се, че може би това е смъртта – създаването на един цял нов свят чрез силата на собствената му мисъл. Не би било честно, ако дори и след това върховно усилие трябваше да бъде принуден да наблюдава света, който е създал, да бъде затрупван от нова и нова информация. Предполагаше, че това би го превърнало в едно побъркано божество. Не, това не можеше да бъде изход. Би трябвало мислите му да се материализират, вижданията му за света да станат основополагащи принципи и природни закони в новата вселена, която щеше да бъде негова рожба. Трябваше да внимава. Изпита някаква загриженост към това, което щеше да създаде с цената на смъртта на безсмъртната си душа. Осъзна, че смъртта е награда, запазена само за великите умове, а останалите бяха осъдени на безсмъртието, което толкова жадуваха. Почувства, че се усмихва. Мисълта му се освободи от натиска на страха.

Той беше божествената частица. Неговата душа. Това, което хиляди философи, учени и месии търсеха от векове. Осъзна, че светът, в който някога бе живял, е бил създаден от нечий велик ум, и сега от него зависеше дали ще остане пленник на безкрайната мъка по този изгубен свят, или ще се опита да създаде нов по-добър. Приготви се за смъртта и я приветства. Големият Взрив . . .

 

Advertisements

17 thoughts on “Взрив”

  1. БАЙ ХУЙ said:

    Гениално!

    • Анонимен said:

      Ето един цитат от Упанишадите:
      ….
      13. „Както хвърлена във водата бучка сол се разтваря и не може вече да се извлече от нея, обаче всяка част от водата е солена – наистина, Майтрейи, по същия начин това велико същество е вечно, безкрайно, същността му е познание. То възниква от тези елементи и изчезва в тях; няма съзнание след смъртта, така казвам аз.“- каза Яджнавалкя.

      14. Toгава Майтрейи рече: „Ти ме обърка, господарю, с тези думи: няма съзнание след смъртта.“ Той отвърна: „Наистина, няма нищо объркващо в моите думи; те са достатъчни, за да се разбере.

      15. Защото там, където има двойственост, там един помирисва друг, там един вижда друг, там един чува друг, там един говори на друг, там един мисли за друг, там един познава друг. Но когато всичко за него е станало „аз“ [атма] , как и кого може той да помирише, как и кого да види, как и кого да чуе, как и на кого да говори, как и за кого да мисли, как и кого да познае? Как може да познае този, чрез когото познава всичко; как може да се познае познаващия, о, Майтрейи? Той, този атма (се определя така): „не (това), не (това).“ Той е недостижим, защото не се достига, неразрушим, защото не се разрушава, несвързваем, защото не се свързва, необвързан, без страх, не причинява (зло). Как може да се познае познаващия? Ти получи наставление, Майтрейи; наистина, такова е безсмъртието.“

  2. Уау, на това се казва „мистично въображение“. Дълбоко.

  3. veralilova said:

    Абсолютно в стила на великия Станислав Лем.А съдържанието-гениално!Повтарям първия,който е коментирал,но не можах да измисля по-силно определение.

  4. Георги Т. said:

    самоцелна и нарцистична боза. Не е нужно да се пише само заради писането. Ценете си читателите!

    • Ивайло Иванов said:

      Гоше не ти е мястото тук във този блог ! А и коментара който правиш показва че не си от читателите дето трябва да се ценят . Страх ме е да си помисля каво ще е ако душата ти се окаже безсмъртна и дали ще си в рая или ада зависи наистина от способноста ти да мислиш . Място ти е при Герберите ако още не си член побързай . Вероятно творчеството на любимият на лидера ви автор написал любимата му и единсвенна прочетена книга ВИНЕТУ от Карл МАЙ ще е много по достъпно и разбираемо за умственият ти потенцил . Статият на Чергар е наистина гениална , и не само тази а всички поместени тук .

  5. Анонимен said:

    Страхотен материал за размисъл!Радвам се,че още доста преди края и аз бях наведен на същата мисъл за божествената частица.Благодаря за ценната идея!

  6. Въпросът за живота след смъртта и дали изобщо го има стои пред всеки човек. Ти си намерил едно доста интересно и предполагам достатъчно удобно за теб и за посетителите на сайта решение. Проблемът, който виждам в него, е, че е твърде частно и обслужва определени интереси – тези на мислителите.

    Да се поставя мисленето на пиедестал е изкушение за всеки, който го владее в една или друга степен. Трябва да отбележа, обаче, че мисленето съвсем не е всичко. Твърде е полезно, особено за мислителите, за моменти да се откъсваме от оковите на мисленето и да възприемаме светът такъв, какъвто е – без да му добавяме своите оценки, умозаключения, коментари или да се опитваме да го напасваме в своите мисловни модели. Чрез това бягство от мисленето постигаме две неща – първо, почиваме си, така че после да имаме сили да мислим още повече; второ – започваме да възприемаме най-различни скрити до преди това неща от света.

    • Има един проблем с направеното предложение. Няма как да възприемаме света такъв, какъвто е, защото винаги минава през призмата на нашата личност и мислене. До обективната реалност никой няма достъп. Можем да се доближаваме, да сме единодушни, нооо никой не знае какъв всъщност е светът.

    • всъщност това, което описа, е така противоречиво на органичната ни природа, че граничи с невъзможното и усивна някак… в основата на всичко лежи този информационен процес, ‘мисленето’, …

  7. Анонимен said:

    фантастичен писател!!!

  8. хубаво, мерси чесподели. сега се размислих 🙂

  9. Това звучи красиво, но и много лаически.
    „Божествената частица“ няма нищо общо със съзнанието, и всъщност е много важна част от материята. Разбирам поетичния повик, но мисълта няма как да е „божествена частица“,
    Колкото до вселената като мисъл, в западната наука отдавна има подобни сантименти, изразени и обосновано, и красиво: Ето една мисъл от 1930, от един от бащите на английската космология, Джеймс Джийнс, физик, математик, астроном:

    „Вселената все повече прилича на велика мисъл, отколкото на велика машина. Разумът вече не е просто случаен натрапник в света на материята… а всъщност неин създателят и господар“ (The Mysterious Universe, 1930, page 137)

    http://en.wikipedia.org/wiki/James_Hopwood_Jeans

  10. Анонимен said:

    Много впечатляващо, но истината е, че ще си умрем като кучета без история, особенно останалите в БГ

  11. Пича или е достигнал до пълното освобождаване на съзнанието от чувствата чрез медитация или чрез наркотици пак до същото и браво за което , поклон.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s