На Василя Левски

Тълпа, обезумяла, диво стене,
но те, не ще го видят на колене!
Спокойни стъпки сред рева отекват,
към черното бесило го отвеждат.

Палач, клупът на шията надява.
Осъденият гордо се възправя.
Смъртта, косата точи със наслада,
че жертвата и няма да избяга!

Очите му, са малко насълзени,
но не от страх, ами от жал по тебе.
На теб Българио, живота си отдава
и следва удар, само миг остава . . .

Злокобен грохот – буре се търкаля
и грозен гърч, през тяло преминава!
Пронизващ вятър пее песен няма,
а кръв гореща бавно се сковава!

Въжето сухо във плътта се впива,
бездушно, здраво, то дъхът запира.
Сълза горчива устните достига,
минава и в земята се забива!

Очи, синеят! Мракът ги обгръща.
Последен взор – небето го поглъща.
И слънчев лъч, пътека осветява,
пътека, що душата прелъстява!

Сърцето спира, няма вече сила.
Вратът прекършен! Тялото изстива!
Свещеник блед, неистово се кръсти
и призовава, сили всемогъщи!

Но дух могъщ, не ще да се предава,
с борбата той, не ще да се прощава.
Не е за него божията слава
и долу, при народа си, остава!

Безсмъртие,во веки си спечели,
но не с молитви, а със своите повели:
„Единни, братя Българи бъдете
и времето, с дела си обърнете!“

Advertisements