в навечерието на 3-ти март 2010-а

Стоиш безмълвно втренчен във екрана.
Не мислиш, гледаш, времето минава.
Очакваш нещо да се случи . . .!?Някой . . .!?
. . . , да дойде и да те избави.

Нима, това е краят на борбата?
Нима, кръвта гореща сън заспива?
Нима приехме туй да ний съдбата?
Отново ще сме роби!? Не разбирам!!!

Нима духът ни гледа сериали?
Нима сърце в гърди от страх се свива?
Нима си мислим: „Ще ни се размине.
Покорни сме, ще оцелеем някак.“

Нима борци сме само в механата?
Нима ръката само чаши вдига?
Нима крака се гънат в колената?
Главата скланяш?! Не разбирам!!!

Нима устата само знай да псува?
С юмрук ударяш само върху маса?
Забравил си кръвта си да проливаш?
Да мреш решил си вкъщи? Във кревата?!!

Нима, ще се гордееш със предците,
а сам, делата техни ще предаваш?
Нима ще пееш песни за борбата,
а сам във боя няма да отиваш?

Решаваш Ти! И себе си проклинай,
кога усетиш примката да стяга.
Кога ти кажат:“Вече си излишен!“
И нищо не ще можеш да направиш.