Какво е туй време черно,
уж сме свободни и горди,
а търпим политици бездарни,
продажни още коварни?

Къде е таз мисъл ясна
що духът направлява,
безкрайна сила, що дава,
а враговете смирява?

Къде е тоз поглед бодър,
пред него да се снижават,
да плачат, да обясняват
изедниците народни?

Къде е тоз взор – огнен пламък,
да пари та да прогаря,
във пламъка да изгаря,
туй черно робско търпило?

Къде е таз кръв гореща,
що ври и кипи кат лава,
що всичко на въглен прави
и равнодушието изпепелява?

Къде е тоз повик – тътен,
що канари събаря,
що чува се през Балкана
и стряска таз сива маса?

Къде е туй сърце буйно,
що бие кат Ниагара,
заблудите що разпилява,
на душата що вяра дава?

Къде е таз душа хала,
що бурята укротява,
що слънцето на земя сваля,
слепците що просветлява?

Къде са тез чувства силни,
като вулкан да изригнат,
ръката мъжка да вдигнат,
оковите да строшава?

Къде са тез мишци здрави,
да вдигнат та да възправят,
таз страна бедна – малка
от нази що бъдеще чака?

Но днес душа е заспала,
ръката е отслабнала, а мисълта мухлясала.
Сърце е слабо – не бие,
кръвта на лед е станала.

Погледа празен, без чувства
оглежда държавата пуста.
Търпи, мълчи и мирувай,
моли се ти и слугувай,
на чужда воля предаден
във ново робство да страдаш.

Advertisements