Помня, когато бях малък, родителите ми все ми казваха да съм послушен. Когато не слушах имаше шамари и наказания. Така разбрах, че който не слуша, а прави каквото си иска, яде шамари. Големи шамари. Родителите ми бяха послушни,  винаги слушаха другите какво говорят и ги гледаха какво правят. Страхуваха се да не сбъркат и затова правеха същото като повечето хора. На мен също ми казваха “Виждаш ли Иванчо какво добро дете е, как слуша майка си и баща си и не проявява собствено мнение.” Аз растях, а с това и любопитството ми.

Тръгнах на детска градина, там продължиха да ме учат да слушам, да ям, да спя и други такива важни работи. Родителите ми ми казваха „Там ще те направят човек, ще се научиш на дисциплина, щеш -не щеш, ще се научиш да се държиш като нормалните деца. Нормалните деца са послушни. Послушанието е в основата на възпитанието.” Тръгнах на училище. Там ми преподаваха разни неща, които въобще не ме интересуваха, а май не интересуваха и учителите. Но трябваше да ги уча , защото така беше преценил някой учен мозък. Родителите ми не бяха много интелигентни, въпреки че бяха завършили същото образование и не можеха да ми помогнат в учението. Повтаряха ми само: „Трябва да учиш и да слушаш учителите си.” И аз учех, правех като другите, слушах, учих, но не разбирах защо?

Един ден попитах: “Защо трябва да уча всичко това?” – „Така трябва”, – ми отговаряха – „ако искаш да си като другите и да успееш в живота.” Аз, обаче, не виждах много успели в живота, виждах повече неуспели, и повечето с образование. „Учи” – казваха ми родителите, – „трябва да имаш добър успех, за да влезеш в университета и да вземеш диплома.”  И аз правех като другите, учех, без да мисля, получавах отлични оценки и влязох в университета. В кой университет? Няма значение. Важното беше да взема диплома, да съм като другите.  В университета беше същото като в училище. Трябваше да уча точно определени неща. Различното мислене не се толерираше, то беше в разрез с установените научни постулати. Разбирах, че и тук трябва да съм послушен, ако искам да завърша и да съм любимец на преподавателите. Завърших. По време на цялото ми образование не ми се налагаше да мисля, просто трябваше да бъда послушен и да уча това което трябваше да уча.

Намерих си работа. Въпреки че имах диплома, работата не беше особено престижна, защото не търсеха точно хора с моята диплома на пазара. Никой не ми каза, че има значение какво уча, за да мога после да се реализирам, а и че освен да го науча, трябва и да го разбирам. Явно някъде имаше грешка в системата. Скоро разбрах, че и на работа трябва да си послушен и да не изказваш собствено мнение, ако не си ръководен кадър или роднина на шефа. Спазването на Желязното правило „Шефа винаги е прав” осигуряваше известна сигурност, че няма да си изгубя работното място. Не ми харесваха нещата. Вярно, имах диплома и работа, но не бях успял. Защо?

Вината не беше у мен – та аз винаги слушах какво ми казват, бях послушен до мозъка на костите си. Явно не съм слушал достатъчно. Започнах да слушам новините и да чета вестници. Там търсех отговора на въпроса защо не съм успял. Всички ми казваха: „Сега е криза, потърпи, нещата ще се оправят. Ще затегнеш коланите за още година две и всичко ще се оправи. Няма значение дали разбираш какво се случва, просто ни слушай. Ние знаем.  Не се тормози да мислиш, гледай си шоутата, пращай есемеси, другото остави на нас.” Това и правех – слушах послушно.

Нещата обаче ставаха все по-зле и по-зле. Не знаех какво да правя, опитах се да помисля, но не можех. Бях научен да уча, а не да мисля, можех да правя много неща, но някой трябваше да ми каже какво трябва да направя. Сега седя пред телевизора и чакам някой да ми каже какво да правя. Спешно е!!!

 

Advertisements