Днес повечето хора мислят, че управлението на мнозинството е нещо добро и водещо към прогрес. Това обаче е идеализирана представа за същноста на едно такова управление, базирано на твърдението, че мнозинството винаги е право, поради единствената причина, че е по-многобройно. Забележете, че тука не става въпрос за интелект, а за количество.

почти всеки си дава сметка, че интелигентната и креативна част на обществото не представлява мнозинство в същото това общество. Така в един момент се получава, че гласът на разума е заглушен от виковете на тълпата. Оказва се, че всяка тълпа преминала определена критична маса има право да управлява, така както намери за добре. Идеите, разума и знанието не са решаващ фактор, а количеството. От тук, до момента на управление базирано на насилието има само една крачка, именно защото тълпата не разчита на своите знания и умения, а на физическата си мощ и количественото си превъзходство.

при това положение способните хора са принудени да работят в полза на мнозинството, представено в по-голямата си част от хора, недопринасящи с нищо за прогреса на нацията, чието единствено желание е някой да се грижи за тях, за собствена сметка. Това не може да са други освен малцинството способни и интелигентни хора, които при така наложеното управление на мнозинството се превръщат в негови роби, без шанс реално да участват в управлението и вземането на решения.

Управлението на мнозинството води до изкривявания и в самите политически партии, които за да вземат власта, са принудени да наберат толкова симпатизанти, че да могат да спечелят необходимото им мнозинство.  партиите основани в началото от малка група хора, обединени около мисли, идеи и принципи, се принуждават в борбата за власт и печелене на гласове, да правят компромиси със своята същност. Това превръща предизборната борба не в борба на идеи и принципи, а на обещания. така се получава, че партии определящи се като десни дават леви обещания за да печелят повече гласове, а левите прокарват десни идеи за да се сдобият с финансиране.

Това размива тяхната идентичност и кара първоначалните им създатели и привърженици да оттеглят подкрепата си, като единствен способ да се разграничат от безумието на мнозинството. Така тези партии остава да разчитат за победа на изборите, на многобройното невежо, лесно поддаващо се на манипулация и лесно за купуване мнозинство. Тука вече идеите не играят никаква роля, а само кебапчетата, бирата и банкнотите в брой. Получава се така, че борбата между партиите е борба за това, кой ще спечели невежите и неуките. Свидетели сме и в нашата най-нова политическа история, как партии, чиито електорат е съставен от хора ниско образовани, имат решаващ глас при управлението на държавата.

Това води до едно смътно усещане, до едно подсъзнателно разбиране, че управлението на мнозинството всъщност не дава тези плодове, тези резултати, които философите-защитници на тази политическа доктрина обещават. Обърканите избиратели, нямащи достатъчно познания в сферата на политиката, обръщат своите представи и убеждения на 180 градуса и решават, че щом мнозинството не дава резултат, то тогава единственото спасение е диктатурата, която може да сложи в ред крясъците на тълпата и започват да търсят обект, който да е достатъчно силен и вдъхващ респект, на когото да делегират правото да управлява.

Така стигаме до извода, че всяко управление крепящо се и защитаващо идеята, че мнозинството, независимо от интелектуалният си потенциал е в правото си да взема и налага решения, независимо от това, че има и други мнения, води в крайна сметка до диктатура. Особенно красноречив в това отношение е примера с така наречената от комунистите „диктатура на пролетариата“, която уж се крепи на мнозинството от пролетарии, а всъщност представлява еднолично тоталитарно управление.

Далеч съм от мисълта да, застъпвам и тезата, че управлението на малцинството е по-добро от управлението на мнозинството. Диктатурата по своята същност е управление на възможно най-малкото малцинство състоящо се от един човек и историята е показала, че това не води до нищо добро.

Всъщност решението е в това, да се определят точно, задачите и целите на образуванието наречено правителство. То трябва да служи и защитава интересите не на мнозинството, или на разни малцинства, а правата на отделният човек, на индивида. То трябва да осигури спокойствие и сигурност на всеки отделен човек, който да му дадат възможност да се развива и живее щастливо до там докъдето се простират собствените му способности.

Всеки опит на държавата да направи една част от поданниците си щастливи за сметка на друга част води до пагубни последствия за развитието и напредъка на самата държава и на населението и.

Advertisements