Нов хамлетовски въпрос мъчи цивилизована Европа. Въпрос свързан с най-голямото малцинство в съюза, това на ромите – евроромите. Репатрация или интеграция? След, като една от най-старите демокрации в Евросъюза отговори на този въпрос изибирайки репатрация, то какво остава за страните, където са репатрирани така нежеланите европейци-роми. Защо и България да речем, да не последва светлия пример на цивилизована Франция и да репатрира ромите в Египет или Индия, които се сочат за техни пра-родини? Би ли било това по-малко демократично от изгонването им от Франция, Дания и други страни членки на съюза, признали чрез своите действия неспособноста си да се справят с проблема. Евросъюза реши да отпусне 17,5 милиарда евро за интеграция на ромското малцинство, може би за да успокои гузната си съвест, но ако си беше направило труда да проучи положението в страните с най-голям брой ромско население щеше да разбере, че парите не са решението на проблема. Проблемът е в мисленето, както на ромите така и на тези дето искат да ги интегрират. Всъщност може да се спори, доколко искренно е това желание. Публична тайна е, че в страни, като България, ромското население е особенно популярно сред политиците, особенно по време на избори. Търговията с гласове, въртяна с ромският етнос, носи печалба власт, а тази търговия беше защитена от Ахмед Доган, който я нарече „Европейско явлениие.“ Политиците в тези страни нямат интерес да интегрират ромите, защото тогава те биха били по-трудно управляеми и манипулирани. Редица партии, като ВМРО, Атака – която е партньор на настоящото правителство, допълнително усложняват проблема подклаждайки го периодично, желаещи явно възникването на сблъсъци между българи и роми. Допреди няколко деситилетия, този проблем не стоеше така остро, но със застаряването на европейските нации и демографските проблеми сред тях, ромите започнаха да се превръщат от безобидно екзотично малцинство в солидна съставна част на обществото в отделни държави. Явно часто от проблемите, са свързани с демографските политики на правителствата и страхът на доскоро по-големите етнически групи, че ще загубят доминиращата си роля в обществото и съответно властта която ползват чрез демокрацията, защото не е тайна, че демокрацията предполага управление на мнозинството. А какъв по-голям страх от този, че ще изгубиш властта и то от една до скоро пренебрегвана етническа група? Можем ли да направим от ромите, европейци и искаме ли наистина това? Ако отговора е да, то тогава би трябвало да инвестираме изключително целенасочено, не в изграждането на къщи, които да заместят гетата и които след време придобиват вид на коптори, а в образованието на тази общност. Останалото ще дойде от само себе си. Колкото повече, се забавя, този процес, толкова по-трудно, ако не и невъзможно ще става разрешаването му. Няма пролем, който да е бил разрешен окончателно, чрез използването на сила. Единствената сила, която трябва да се използва в случая е тази на Разума, ако ли не то в крайна сметка мнозинството ще надделе използвайки физическата си сила и правата си гарантирани от демокрацията. Един от основните страхове е страхът да не се превърнем в малцинство, но това не толкова страшно, ако сме цивилизовано малцинство сред цивилизовани народи. Реално погледнато, като членове на европейският съюз ние вече сме малцинство, но никой освен тези чието самочувствие се гради основно на постиженията на предците им (т.е. историята) не приема това, като заплаха. Искаме ли да интегрираме ромите, това е въпросът на който всеки от нас трябва да си отговори. Ромите са единственият етнос, чиито членове са преимуществено млади, при тях демографският проблем не съществува, не е или по-добре, да се възползваме от това, да обърнем този факт в наша полза. Нима повече млади образовани млади хора не са в плюс на която и да е нация, особенно в днешните времена, когато постоянно се говори за застаряването на нациите и проблемите с пенсионирането. Дали пък, ромите не са тези, които държат в ръцете си решението на този проблем. Тука се крие разковничето. Ако наистина  желаем интеграцията на ромите, то би трябвало като граждани да се интересуваме, как се харчат парите отпуснати  за тази цел, защото в момента  там цари пълна непрозрачност. Изключая случаите, когато споменатите по-горе така наречени „националистически“ и „патриотични“ партии, използват сведенията за това(например заплащането на сметката за ток на дадена ромска махала или построяването на две-три къщи) като инструмент за трупане на дивиденти, чрез насъскване и разпалване на етническо напрежение.  Ние, като общество трябва да желаем вътрешно интеграцията на ромите, която може да се постигне единственно и само чрез подобаващо образование и да изискваме от нашите политици, действия и инвестиции точно в тази насока.  За съжаление  обаче, стъпката предприета от френските власти и в частност президента Саркози, вместо да даде пример за разрешаване на проблема, го задълбочава и налива вода в  мелницата, точно на хората които не желаят  тази интеграция. Получава се едно прехвърляне на топката, говорещо за безпомощност, а може би и нежелание на европейските стари демокрации да се заемат  и да ни подпомогнат  в решаването на този  проблем, или ако перифразирам една любима фраза на премиерът ни: „Ние им ги пращаме, те ни ги връщат.“ За да се излезе от този омагьосан кръг, европейските политици би трябвало да служат за пример на политиците от новоприетите и изграждащи се  в момента демокрации, особенно, когато става въпрос за държави като Франция, за да не станат и те жертва на тези които са отказали да интегрират, а са решили да репатрират.

Advertisements