Огромна тълпа с издути джобове се беше събрала  за откриването на поредният Мол. Премиерът стискаше в изпотените си длани бутилка шампанско, която щеше да разбие във вратите на зданието, като знак, че пазаруването може да започне. Огромни транспаранти изобразяващи новите колбаси „Стара планина”, истинските млечни произведения и други хранителни продукти произведени по новите български стандарти въведени от правителството, приканваха множеството и го караха да бъде нетърпеливо. Ръката на премиера описа дъга, бутилката полетя и се пръсна на множество парчета. Знакът бе даден, тълпата се люшна, но остана на място.

–          За Бога, братя пазарувайте – провикна се покъртително финансовият министър, а сълзите се стичаха по лицето му.

Никой, обаче не помръдваше, хората гледаха с недоумение  и сякаш не чуваха възгласите на министъра или ако ги чуваха не можеха да ги осмислят. Изведнъж се чу глух тътен. Тяхната полиция, беше обградила тълпата и удряше с палките по щитовете си, настъпвайки крачка по крачка към множеството. Ритъмът беше подканящ , неумолим и нетърпящ възражение. Шибаният министър, размахваше кожен камшик застанал до вътрешния който викаше през мегафона:

–          Пазарувайте или много ще ви боли!

Тълпата отново се люшна и направи една крачка по посока на отворените врати. Земеделският министър се усмихна, знаеше, че тълпата нямаше избор. Съжаляваше само, че всичко трябваше да се случи по този начин, до последно се беше надявал жертвите сами да дадат съгласието си за саможертвата, която се изискваше от тях. Здравната министърка се наведе към премиера:

–          Все пак ги пазете, не разполагаме с много свети мощи, за да ги лекуваме после, а и както виждате вярата им е разклатена и започват да не вярват в чудеса.

Премиерът поклати глава в знак на съгласие и се свърза с вътрешния министър по радиостанцията издавайки му тихи нареждания. Настъплението на полицията беше прекратено, но тътена от ударите на палките не преставаше. Някой трябваше да даде пример, за да стане всичко доброволно. Потърси с очи външният министър, давайки му знак да се приближи:

–          Къде са ромите? Трябваше вече да са пристигнали!

–          Всеки момент ще кацнат на летището, ваше превъзходителство. Там ги чака правителственият хеликоптер, който ще ги доведе веднага тук.

–          Французите са им дали пари, нали?

–          Да, имат по около 400 евро всеки.

–          Обещайте им, че ако ги похарчат тука ще ги върнем обратно във Франция.

–          Смятайте го за сторено.

Министъра на културата се приближи до премиера поглаждайки достолепната си брада:

–          Имам предложение за вас, което да удържи положението докато пристигнат ромите. Защо не доведем певеца на МВР да забавлява тълпата, ще докараме и още някой друг певец на когото ще обещаем пенсия. Разходите няма да са големи в сравнение с приходите които очакваме.

–          Ти си гений – потупа го  той по рамото.

Земеделският министър застана до премиера шепнейки му:

–          За всичко е виновен финансовия, ако не беше размятал на времето онази постна пица, сега нямаше да се чудим как да ги накараме да ядат колбаси от истинско месо. Трябваше президента да го застреля още тогава.

Мислеше си, че всъщност грешката беше и в него, беше прекалено мек като остави библиотеките да съществуват. Ако хората бяха спрели напълно да четат и само гледаха телевизия, щеше да е по лесно да се контролират, щяха да правят това което им се набива от екрана, а сега трябваше да ги убеждават.

–          Имам добри новини – запъхтян дотича министъра на социалните грижи – починали са последните 300 000 пенсионера. Вдигането на пенсионната възраст дава резултати, все по-малко граждани успяват да доживеят до пенсия. Натискът върху хазната отслабва.

Това беше наистина радостно, но оставаше да изстискат и последните скътани пари от джобовете на тълпата и то доброволно и законно. Председателката на парламента пристигна и го поздрави:

–          Успяхме, приехме закона, който обявява за престъпници тези дето не пазаруват. Трябва да  съобщим по уредбата, за да са наясно, че нямат избор, освен ако не искат да влязат в затвора.

Мощният глас на диктора, прочете съобщението. Тълпата утихна и хиляди ръце бръкнаха в издутите джобове. Премиера се усмихна, знаеше, че българите винаги кътаха пари – бели пари за черни дни, както ги наричаха. Е сега черните дни, бяха настанали и парите трябваше да бъдат похарчени, но похарчени така както правителството смяташе за целесъобразно. Изведнъж ръцете замахнаха и към трибуната полетяха множество бели точки.

„Но защо си хвърлят парите” – зачуди се премиера. Една от точките заплашително се уголеми и го фрасна по лицето. Това бяха камъни, ужасяващата мисъл се сля с пулсиращата болка. Сега разбра с какво бяха пълни джобовете им, трябваше да се сети от самото начало.

–          Шибан народ! – чуваше виковете на шибаният министър сред каменната градушка.

–          На колене като всеки престъпник. – крещеше на тълпата и вътрешния по мегафона.

Хаоса беше пълен. Сблъсъка с тяхната полиция ужасен. Тълпата беше смазана. Когато всичко свърши, финансовият министър мина от човек на човек изпразвайки джобовете им, под заплашителния поглед на шибаният министър стискащ все още камшика в ръка. Но в джобовете нямаше нищо, само камъни . . .

Advertisements