„Пък който иска, та тегли –
тежко му нима ще кажа?“
Христо Ботев
. . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Спри жено тоз телевизор,
че ме главата заболя
от тези тъпи реклами,
от тези турски сапунки,
от простотии и шоу!
Не ща новините да гледам,
къде, кого, как убили,
къде, кого, как ебали,
кой със кого се срещнал,
какви си думи казали
и какво е това значело!
Писна ми от тези пуяци,
къде ги въртят по програми,
къде по между си се канят,
па си гостуват, въздишат
превземат се и се лигавят!
Писна ми от празноглавци,
от прости смешки просташки,
от лични драми на показ,
от журналисти без мозък,
къде четат – съобщават,
това що им се позволява!
Писна ми от политици,
кой от кого по-продажен,
по-нагъл и по- коварен,
да ми говорят глупости,
днес едно, утре обратно
и да ми казват да търпя
щото такова било времето!
Че те не били виновни,
че те нищо не знаят,
къде какво е ставало,
кой е крал, кой е изнудвал,
и кой е живял над закона!
Писна ми да плащам данъци,
та гушите им да пълня,
на депутатите в парламента,
на бюрократи по кабинети,
на полицаи и на съдии,
на премиер и минстри,
и на бездарни артисти,
на празноглави учени,
на кметове и съветници,
на всичките тея хрантутници,
таз паплач самодоволна.
Не ща вече никой да слушам,
не ще да вярвам на никого,
закони не ще да спазвам,
щом не важат за всички!
Па който иска, да гледа,
да гледа още да вярва,
да вярва и да въздиша,
и есемеси да праща,
и данъци да си плаща –
тежко му нима ще кажа?

Advertisements