Посвещава се на Станислав Лем – един велик ум.

Искаше да отвори очи, но не можеше. Не знаеше защо,но дори не ги чувстваше. Усети първите пристъпи на паника, понечи да се изправи, но осъзна, че не усеща и тялото си. Крещеше, но не чуваше крясъците си, дори не беше сигурен дали крещи. Не усещаше допир, нито натиск, нищо. Нито студ, ни жега, ни светлина, ни мрак. Усещаше само страх, нямаше болка, нямаше нищо, светът беше изчезнал. Съществуваше само той. Не знаеше, дали е мъртъв или жив. Нямаше как да се ориентира. Единственото което можеше да прави е да мисли. Паниката го обзе, но не можеше да я изрази, нито да я усети, самият той се беше превърнал в паника. Той беше паниката. Никога до този момент не се беше паникьосвал. Беше се страхувал, да, но паника никога.  Искаше да направи някакво усилие, искаше да усети нещо, каквото и да е, дори и най-силната болка, само и само да се освободи от този тягостен страх, че е мъртъв или, че е жив. Да страхуваше се, че е жив. За първи път се страхуваше, че може да е жив, а ако това беше смъртта то тогава последствията биха били още по-ужасни.

 И преди му се беше случвало да остане насаме със себе си, но не и да не усеща заобикалящият го свят. Не беше и предполагал, колко е страшно човек да остане насаме със себе си. Само със собственото си аз. Опита се да се успокои, да подтисне паниката и да се съсредоточи върху ситуацията. Трябваше да мисли. Още веднъж се опита да усети нещо, да почувства света такъв какъвто го помнеше, да даде някакъв знак на някого, който съществуваше някъде там, където някога беше светът, но не можеше. Разбра, че единственото, което можеше да почувства беше собственото му Аз и то не точно да го почувства, а да го осъзнае. Беше останало само, неговото Аз, без сетива, без тяло, без природа, без светът, без Вселената. Само Аз-ът. Ако беше мъртъв и това, което беше останало можеше само да мисли то сигурно това беше душата. Но защо, душата му, нямаше сетива?

Защо нито една религия не го беше подготвила за това, че когато умре ще остане насаме с мислите си? Ако това беше душата, то тя не можеше, нито да вижда, нито да чува, нито да усеща каквото и да било. Вселената, която само до преди миг, му се струваше необятна, се сви до собствените му мисли. Той можеше да си играе с нея, така както реши, можеше да я извае, по свой образ и подобие. В съзнанието му нямаше посоки, нито горе, нито долу, нито ляво, нито дясно. Времето не съществуваше или съществуваше само, когато Аз-ът му поиска. Можеше да го спира, да го пуска, да го забързва, да го забавя.

Ужаси се от възможността Душата му да е безсмъртна. Винаги беше искал да постигне безсмъртието, но едва сега осъзна, че жадуваше за безсмъртие на тялото и душата, а не само на душата. Разбра, че религиите набиращи своите агнета чрез празни заплахи и празни обещания, всъщност използват глупостта на простолюдието и първичните му инстинкти, за собствени облаги, без въобще да имат представа за истинската същност на това което наричат душа, и за последствията от нейното безсмъртие, ако имаше такова. Как би могла една безтелесна душа, една душа лишена от сетива, да се наслади на райските облаги, на реките от мед и масло, на девиците обещавани за правоверните или пък да изпита болката от вечния огън, от мъченията на ада? Не съсществуваше, нито адът, нито рая. Ако душата му беше безсмъртна, а той беше вече мъртъв то адът или раят в който душата му щеше да пребивава, зависеше изцяло от собствените му умения да мисли, да анализира, зависеше от опита му натрупан по времето на жизненият му път.

 Тежко на простолюдието. Те бяха осъдени на вечна агония, тяхната способност да мислят бе сведена до мининум, от тези които ги контролираха. Тяхното съществуване се свеждаше до задоволяването на първичните им инстинтки и нужди – подслон, храна, секс. Те бяха заливани с постоянен поток от информация, която мозъците им се опитваха да обработват, но не успяваха. Мисленето им, доколкото имаха такова, бе канализирано в строго определени рамки. Те разчитаха друг да отговори на въпросите пред които се изправяха и изгубиха възможността сами да намират отговора. Тежко им. Тежко на безсмъртната душа на простака, която лишена от сетивата си при смъртта ще затвори себе си във вечността на лудоста.

Сега беше останало само неговото Аз, неговата душа. Вероятно съществуваха и други, но нямаше как да общува с тях. Всяка душа беше затворена във собственото си съзнание. Всяка душа представляваше отделна вселена. Беше чел някъде, че информацията може да се превърне в материя. Съмняваше се, но може би мисълта можеше да превърне информацията в материя, самата мисъл можеше да създава информация. Мислите му представляваха, своеобразен поток от информация. Дали би могъл да създаде материя, чрез мислите си? Дали не се намираше в някакво ниво на съществуване, където бъдещето му зависише изцяло от способността му да мисли и от нищо друго?

Ако се предадеше на първоначалният си страх, ако не успееше да го овладее, то щеше да бъде осъден на вечна агония от бленуване по отминалия живот. Тук където времето не съществуваше, вечността и мигът получаваха знак на равенство. Еднакво дълги и еднакво страшни. Първото което трябваше да направи бе да овладее страха породен от ужаса на мисълта му. Трябваше да приеме, състоянието в което се намира, трябваше го осъзнае, да го осмисли и да се опита да създаде вселената отново. Замисли се, че може би това е смъртта, създаването на един цял нов свят, чрез силата на осбствената му мисъл. Не би било честно, ако дори и след това върховно усилие трябваше да бъде принуден да наблюдава светът който е създал, да бъде затрупван от нова и нова информация. Предполагаше, че това би го превърнало в едно побъркано божество. Не, това не можеше да бъде изход. Би трябвало, мислите му да се мателиализират, вижданията му за света да станат основополагащи принципи и природни закони в новата вселена, която щеше да бъде негова рожба. Трябваше да внимава. Изпита някаква загриженост към това което щеше да създаде с цената на смъртта на безсмъртната си душа. Осъзна, че смърта е награда запазена само за великите умове, а останалите бяха осъдени на безсмъртието което толкова жадуваха. Почувства, че се усмихва. Мисълта му се освободи от натиска на страха.

Той беше божествената частица. Неговата душа. Това, което хиляди философи, учени и месии, търсеха от векове. Осъзна, че светът в който някога бе живял е бил създаден от нечий велик ум и сега от него зависи, дали ще остане пленник на безкрайната мъка по този изгубен свят, или ще се опита да създаде нов по-добър. Приготви се за смъртта и я приветства. Големият взрив . . .

 

Advertisements