Докато едни търсят пътя към истината други търгуват на него. Така е било и така ще бъде. Всъщност търговците са отчаяли се търсачи, решили да покрият разходите по търсенето си, като предложат на ентусиастите това, което те не са успели да постигнат. Такъв беше случаят и на професор Кохаб, един доста известен и скандален с възгледите си изследовател на човешката душа. Така се случи, че пристигнах на Земята скоро след като от Вселенската комисия дадоха разрешение на Обединеният Земен Съвет за разпродажба на лунната повърхност на частни лица с което да се наберат средства за по-нататъшното развитие на човешкият вид, така че в рамките на две хиляди години той да бъде признат за мислещ, а до пет хиляди години да успее да заеме достойно място сред разумните видове населяващи Вселената. Това беше една доста амбициозна задача, като се има в предвид, че за около десет хиляди години що годе съзнателно съществуване, човекът беше усъвършенствал с предимство способите си за масово унищожаване и само стотина години ни деляха от последната световна война, която едва не го унищожи като вид.

Стотици корпорации се бяха възползвали от възможността да инвестират в луна на Луната. Едни търсеха подлунни ресурси, други строяха лунни градове на мечтите, трети развиваха лунен туризъм. Нищо ново под Слънцето. Сред хилядите реклами разпръснати по цялата планета, една ми се наби в очите – „Стаите на Вечността на професор Кохаб. Вашето сигурно убежище  на Луната след смъртта.“ Реших да звънна на професора за повече подробности. Не вярвах това да е просто някакъв обикновен търговски трик за привличане на клиенти защото го познавах. По-скоро предполагах, че е намерил начин да осъществи някакъв свои експеримент, прикривайки го като търговско начинание, тъй като в търговията каноните са по-малко отколкото в науката, а и сигурно начинанието му би било прекалено скандално за да бъде официално спонсорирано от Земният фонд за научни изследвания.

След кратък разговор, получих покана да изпием по чаша уиски в имението му и ето, че още същата вечер се озовах с чаша в ръка пред горящата старовремска камина на професора, въпреки ограниченията наложени върху използването на дърва за отопление.
– Е, Чергар, какво по-точно искаш да узнаеш? – попита с лека ирония професора, докато блаженно отпивахме от кехлибарената напитка.
– Кажи ми Кохаб, какво се крие зад тези твои стаи на вечността, но пропусни рекламната част?
– Предлагам ти Вечност, Чергар.
– Искаш да кажеш безсмъртие?
– Не, Вечност. Още от времената на пирамидите,а и от преди това, мисълта, че след като умреш тялото ти ще се разложи, ще загуби своята цялост и ще се превърне в крайна сметка в храна за експериментите на природата, е тревожела елита на обществото. Представата, че тленните им останки ще служат за храна на червеите и другите подземни твари, или за тор на растенията, ги е карала да строят масивни саркофази, положени в още по-масивни каменни гробници. Самите пирамиди разположени покрай Нил са едно монументално доказателство за този стремеж, към запазване на тленните останки недостъпни за законите на природата. Разбира се тука не изключваме и стремежа към безсмъртие, но той е бил на едно по филосовско ниво. Реалният стремеж е бил към неприкосновенност на тялото след смъртта. И аз го осъществих. Разработих стая, абсолютно непроницаема и неразрушима в която тялото ти ще може да бъде положено след смъртта, така, че нито един атом от него няма да бъде изгубен или използван за нещо друго. Ще се откъснеш от кръговрата на веществата в природата. Самата стая представлява, идеална затворена система, в която нищо не може да се прибави и от която нищо не може да се отнеме. Стаите са разположени в гигантска пирамида, стотици пъти по-голяма от Хеопсовата. Местата са ограничени Чергар, ако искаш запази една и за себе си.
– Искаш да направиш гробище на Луната?- възкликнах аз – Но Кохаб, знаеш, че от Вселенската комисия изрично забраниха старовремските погребения, и телата на всички ни задължително трябва да отидат в завода за преработка на биологични отпадъци, така че биологичните ни останнки да бъдат използвани там където има нужда от тях.
– Знам, знам Чергар. – пренебрежително махна с ръка Кохаб – Вселенската комисия, идиоти мислещи се за най-висшите същества във Вселената, но дори те не могат да ме спрат, защото аз открих начин да запазя не само тялото, но и съзнанието.
– Значи все пак стигаме до безсмъртието, нали Кохаб?
– Вечност, Чергар, вечност. За да имаме безсмъртие, трябва да имаме развитие, прогрес или най-малкото промяна на личноста, чрез трупане на опит и знания, непрестанно в безкрая на времето.Това, аз не мога да постигна, но успях да запазя натрупаните знания от личността, като превърнах тленните останки в носител на информация, информация за живота и делата на човека, до последният му дъх, а знаеш, че Вселенската комисия е забранила унищожаването на информация под какъвто и да е предлог. Самите те ще бъдат принудени да спонсорират моят проект! – бурният му смях отекна в каменните стени – Но това, не е най-важното, въпреки удоволствието което ми носи. И така приятелю, знаеш, че целият опит който трупаме по време на жизненият си път се пази в нашият мозък под формата на информация. Ние придобиваме тази информация, чрез сетивата си – зрение, слух, обоняние, осезание и допир, които чрез нервните окончания предават информацията към мозъка ни и я споделяме с останалите чрез речта, жестикулациите, мимиките и писането. Започнем ли да губим сетивата си и възможността си да общуваме да предаваме информация, ние реално умираме. И така, когато тялотко ни умре, умира и мозъка, и обратното, именно защото природата е решила, че съществуването на едното е безмислено без съществуването на другото. Само че, аз успях да запазя мозъка функциониращ, и не само това, цялото тяло, всеки един атом от него, аз превърнах в един своеобразен мозък. Както знаеш, четирдесет дена след смъртта, косите и ноктите на умрелия продължават да растат и т.н., но информационните канали са прекъснати. Аз разработих серум, който превръща цялото тяло в мозък,всяка една клетка се превръща в сиво вещество, съществуващо само по себе си, без да е свързано със заобикалящият го свят по никакъв начин. Единственото, което прави е, че съхранява информацията, която си натрупал приживе. Този мозък, аз поставям във вакуум в стаята на вечността, която както казах преди е абсолютно непроницаема и неразрушима. Това е вечността, която предлагам.

Докато го слушах, през главата ми мина чудовищна мисъл, мисъл която разтърси съзнанието ми из основи:
– Кохаб – прошепнах аз ужасен – а този мозък мисли ли?
– И какво, ако мисли? – раздразнено отвърна професора – Той не ще може да чувства. Страхът, болката, желанията, всичко това чувстваме благодарение на тялото си. Той няма да има представа за времето, времето за него ще е спряло, той ще се намира във Вечността. Той просто ще знае, това което е знаел, докато е бил жив. Но честно казано не знам Чергар, единственото което знам е, че съхранява информацията която е получил приживе.
– Но дори да има най-малка възможност този мозък да мисли, това е ужасно професоре. Кой би поискал да остане вечно насаме със себе си, със спомена за това което е бил? – потръпнах аз.
– Има, Приятелю, има. Тези, които искат да се почувстват като боговете измислени от страхът на простосмъртните. Тези, които не вярват в Бог, но се страхуват от него, станали пленници на безумни суеверия от една тъмна епоха. Тези на които останките от религиите са успели да втълпят, че са грешници по рождение и, че след смъртта ги чакат дверите на ада. Те ще станат мои клиенти и ще пребивават във вечността на своето безумие. – с това професор Кохаб даде знак, че разговорът ни е приключил, а аз дълго след като се прибрах не можах да заспя.

И сега, когато прелитам край Луната, потръпвам когато видя неговата пирамида със стаите на Вечността.

Advertisements