Тази теория бе открита по време на световната финансова криза от трима българи, избрали да търсят път за реализация извън границите на собствената си държава и ужасени от мисълта, че заради въпросната криза може да им се наложи да се върнат в бунището, в което се бе превърнала България, след като правителството позволи безконтролно изсичане на горите и добив на шистов газ.

За въпросната теория, която те успешно приложиха на практика, тези трима българи получиха Нобеловата награда за икономика, което за пореден път доказа, че предприемчивите, умни и знаещи българи могат да се реализират успешно единствено зад граница. Но нека се спрем върху самата теория, а тя гласи следното:

”Конкурентоспособността  на една фирма се увеличава право пропорционално на намаляването печалбата на работодателя и увеличаването заплатите на работниците. За да се премахне печалбата на работодателя, самият той трябва да бъде премахнат като съставна част на съответната фирма и всички работещи в нея да са само служители.”

Реализацията и прилагането на практика на тази, на пръв поглед абсурдна и безмислена, теория стана възможно благодарение точно на научно-техническия прогрес. Вместо само работниците да бъдат подменяни от нови по-производителни машини, самият работодател бе подменен с мощен компютър и подходящ софтуер за управление. Оказа се, че това е особено добра тактика и тя скоро намери разпространение по целия свят, като направи работодателите излишни, освободи огромен паричен ресурс и сложи край на световната финансова криза.

Но какво представляваше подобна фирма? Фирма с “мъртъв” работодател! Или съкратено ДМР (Дружество с мъртъв работодател). И как функционираше? Всички знаем, че цялата печалба от дейността на фирмата отиваше за собственика (или работодателя), а останалите работници, независимо от броя им, трябваше да се задоволят с милостиво отпусканите им подаяния под формата на заплати. Много често работодателите използваха високата безработица като коз, за да принуждават работниците си да работят при мизерни условия и ниско заплащане, като ги държаха в постоянен страх от уволнение, а оттам и загубване на възможността да се препитават криво-ляво.

Голяма част от работодателите се смятаха едва ли не за богоизбрани и незаменими и презираха простата маса, обречена според тях да им служи. Те натрупваха огромни състояния, които използваха за да си доставят всевъзможни удоволствия, често стигащи до открита перверзия. Немалка част от тях се бяха сдобили с първоначалния си капитал по нечестен път, чрез измами и фалшификации, потъпквайки закона и облягайки се на роднински, партийни и властови връзки, но не и на някакви реални умения и способности. Те имаха една обща шега, която много ги забавляваше, когато се събираха, за да обсъждат какво ниво на заплащане да поддържат в съответния регион: “Колко високо възнаграждение на работниците си трябва да плащаме?” – се питаха риторично. – „Колкото се може по ниско!” – бе отговорът, който ги забавляваше.

Но ето, че нещата се обърнаха и само за двайсет години работодателите като явление останаха да се изучават като примитивна форма на бизнес управление само в учебниците по икономика. Но аз, както винаги, се отплеснах, така че сега ще ви разкажа какво точно направиха нашите трима сънародници:  те решиха, че ще работят за себе си.

Хм, нищо ново, – ще кажете вие. Да, но те заедно щяха да работят за себе си и спечеленото решиха да делят по равно, а за свой работодател, за свой управител, те назначиха мощен компютър, снабден с управленска програма, която сами разработиха и която можеше (и впоследствие това се доказа) да се използва за всяка една сфера на бизнеса, в зависимост от кодовите думи които се залагаха. И така, техният нов “мъртъв” работодател работеше неуморно по 24 часа в денонощието, включен към световната информационна мрежа. Той постоянно събираше информация, анализираше я и я оформяше в лесни за разбиране таблици и графики. Даваше предложения за инвестиции и разширяване дейността на фирмата. Той следеше всичко – цени на конкурентите, цени на необходимото за дейността на фирмата оборудване, както и за появата на нови технологии които биха били от полза за развитието на производството. Следеше точно къде има търсене на техния продукт  и на каква цена, изготвяше оферти и приемаше оферти, и всичко това автоматично, денонощно и безропотно.

Всяка сутрин, преди да започнат работа, те получаваха доклад от своя „мъртъв” ръководител, изброяващ набелязаните задачи, и взимаха решение дали да одобрят възложената им програма и дали да разрешат сключването на предложените контракти. Въз основа на предложените контракти и сключените сделки, “мъртвият работодател” правеше предложения за увеличаването персонала на фирмата, като посочваше изрично от какъв точно кадър има нужда. Назначаването на новия кадър ставаше след събеседване със служителите на фирмата и кратък тест, изготвен от „мъртвия” ръководител.

Тук идва и основната разлика, която трябва да отбележим за сравнение с другите фирми, а именно, че всички служители на ДМР получаваха еднаква заплата, независимо от същността на служебните си задължения. От чистачката (образно казано, защото чистачките вече са роботи) до програмиста, всички получаваха еднакво възнаграждение. Това бе и революционното – всички във въпросното дружество се третираха като съдружници. Нормата на печалбата се определяше на общо събрание, като цялата така определена печалба отиваше за инвестиции в нови технологии, стъпване на нови пазари, реклама и т.н., и за обучение и допълнително квалифициране на персонала.

Представете си огромните суми, които чрез този начин на заплащане, вместо да отиват в ръцете и за удовлетворяване нуждите на един човек, са разпределяха между всички служители. По този начин всички бяха ангажирани и изцяло отдадени на работата си, а заплащането реално бе в унисон с постигнатите резултати. Това привлече кадърните кадри в тези нови дружества, а некадърните собственици останаха сами с капитала си, който постепенно изтичаше от ръцете им, поради липсата на каквито и да било други умения, освен да харчат, лъжат и подкупват.  Реализирането на тази теория премахна стреса и повиши желанието за работа на служителите. Много скоро живите работодатели не издържаха на конкуренцията на „мъртвите”, защото „мъртвите” бяха по-ниско платени от тях (разходи имаше само за техническа поддръжка, подмяна на някой хардуерен елемент и осъвременяване на софтуера) и отидоха в небитието, за първи път в човешката история.

 

Advertisements