Един, два, три, четири, пет – един след друг тъмни обекти с елипсоидна форма изскачаха от черната дупка в центъра на галактиката Млечен път, изстрелваха се на разстояние от около 15 000 светлинни години по оста й и се спускаха по ръкава Персей следвайки спиралната му извивка. Скоростта, с която се движеха, бе над светлинната и дори надминаваше скоростта на разширяване на Вселената. Десет, двайсет, трийсет, сто, хиляда, пет – десет хиляди…

– Преминаха ли всички, Каардам?

– Операцията по преминаването приключи успешно, Чаандра. Единадесет хиляди петстотин двадесет и шест, всички са налице. Никой не е докладвал за авария. Товарът е невредим, а също и екипажите. Сред Поклонниците няма пострадали, центърът на Вселената ни очаква.

– Насочваме се към Оазиса, там ще допълним запасите си от течност и ще продължим. Предай на всички , че продължаваме на синхронно управление до достигане пределите на Оазиса.

”Всяко следващо Поклонение до Центъра на Вселената става все по-трудно и по-трудно, но въпреки това желаещите да го осъществят не намаляват. Възможността да видиш откъде е започнало всичко и дори да се заселиш на изкуствената планета, обикаляща около Вселенския Център е наистина едно от малкото останали предизвикателства пред разумните жители на Всемира. Непрекъснатото разширяване на Вселената увеличава разстоянията между галактиките, куповете и суперкуповете и поставя изпитание пред възможностите на интелекта да се пребори с космическата бездна. Това е 15-тото поредно Поклонение, организирано от Организацията за Сътрудничество на Разумните Форми на Живот и може би единственото останало събитие, изпълнено с мистицизъм, характерен за неразумните общества. Именно този мистицизъм го прави популярно и желано изживяване, какъв парадокс!” – мислеше си Чаандра, водачът на космическия керван .

Това Поклонение бе станало възможно едва след овладяването на тъмната материя и тъмната енергия и впрягането им в космическите двигатели. Според специално приетия закон, нито една разумна форма на живот нямаше право да откаже помощ за осъществяване на Поклонението, както и всяка разумна форма имаше право да изпрати свои представители на въпросното Поклонение.

———————————————————————————————————–

На Земята всичко бе нормално, в 2013-та година от рождението на Христа, 1434 по Хиджра и 7521 от Сътворението на света хората продължаваха успешно да намират поводи да се избиват помежду си.  Разделението по пол, раса, национална принадлежност, религиозни убеждения и сексуална ориентация бе все така непреодолимо, като се задълбочаваше и разделението според финансовите възможности и техническия напредък на отделните общности. Затова, когато дойде първото съобщение за нещо странно, случващо се в пределите на Слънчевата система, никой не му обърна необходимото внимание. Всички бяха заети с гонене на собствените си стремежи и защита на собствените си интереси и малко ги интересуваха разни съобщения за тайнствени космически обекти, които почти винаги се оказваха плод на нечия болна фантазия или просто бомбастични заглавия на жадни за публика медии.

Този път обаче беше различно. Обсерватории по целия свят разпространяваха съобщения за тайнствена върволица от непознати идентични по форма обекти, навлизащи в Слънчевата система. Извънземните идваха, дългоочакваният контакт предстоеше. Несъмнено въпросните обекти бяха с изкуствен произход, плод на чужд интелект. Всички телескопи се обърнаха към тях. Снимки на странната “Армада”, както я кръстиха медиите, бяха разпространени по целия свят. Интернет потребителите пощуряха. Телевизиите предаваха нонстоп единствено и само разисквания, анализи и коментари относно предстоящия контакт. Как трябва да действаме, кой да бъде човекът който да посрещне пришълците, коя държава ще изберат за осъществяване на контакта. Правителствата на водещите технологични нации бяха свикани на спешни заседания. Изготвяха се послания, които се изпращаха към извънземните с надежда, че те ще изберат именно тях за осъществяване на контакта. Военните бяха поставени в бойна готовност, ако случайно посетителите се окажеха с враждебни намерения, въпреки че всички се съмняваха, че някой би могъл да им се противопостави. Защото това не бе просто един кораб, а хиляди. Изготвяха се всякакви варианти на действие, учените глави мъдруваха без прекъсване върху възможните проблеми при общуването и начините за преодоляването им. Всички тръпнеха пред неизвестността на очакваното събитие.

Честно казано, числеността на обектите ги стресна. Никой никога не бе предполагал, че е възможно да дойдат не един или два, а хиляди космически кораби едновременно. Коя беше тази цивилизация, която ги бе изпратила? Защо идваха? Може би бягаха от собствената си вече негодна за обитаване планета и търсеха нов дом? Само тази теория, според експертите обясняваше числеността на пришълците. Паниката постепенно набираше сила, пророци пророкуваха Апокалипсис и край на човешкия род. Част от хората бяха парализирани от страх, други изпаднаха в еуфория, а трети отхвърлиха всякакви задръжки и живееха като за последно.

———————————————————————————————————–

Чаандра бе ядосан, въпреки че още при предишното си посещение в Оазиса предположи, че следващият път, когато мине Поклонническата флотилия, ще бъде възможно да е възникнала примитивна форма на живот от белтъчен тип. Винаги се дразнеше от космическите боклуци, а тези примитиви имаха навика да изпълват космическото пространство около планетите, които временно населяват, с всевъзможни отпадъци. Общо взето, това бе най-високата им точка на развитие и скоро, след като овладееха околопланетното си пространство, те го правеха негодно за употреба, като блокираха всякаква възможност за излизане в Космоса поради боклуците, които изхвърляха там. Така да се каже, затрупваха се с отпадъци. Беше се надявал, че ще се унищожат още в атомния век, както се случваше с повечето от тези елементарни форми на живот, и това ще му спести необходимостта от разчистване на космическото пространство около Оазиса, но уви. Трябваше да разчиства. Не, че боклукът можеше да причини някаква вреда на корабите, но не можеше да остави Оазиса в този му вид.

Оазисът бе прекрасно и чудно място, намираше се в къс, изпълнен със звезди участък, между две спирални структури. Имаше нещо мистично в него именно защото някак си не пасваше на останалите ръкави, които започваха от Центъра и се разпростираха до периферията на галактиката. Все едно някой го беше поставил там нарочно, за отдих на космическите пътешественици.

– Всички да се насочат към спътника. Ще се приземим там, докато трае операцията по разчистването на пространството около Оазиса – разпореди Чаандра.

– Това примитиви ли са? – попита Каардам.

– Да. За пръв път се сблъскваш с тях извън учебниците, нали? От пет милиарда проучени примитивни форми, само три са успели да оцелеят и да се присъединят към Организацията за сътрудничество на разумните форми на живот във Вселената, и то едва след като са изоставили своята белтъчна обвивка и са създали неорганичен разум и роботизирани форми, в които да се вселят. Останалите са се самоунищожавали още в атомната епоха, а тези, които са я преминавали, са измирали вследствие на безразсъдното използване на достъпните им ресурси и огромното замърсяване на собствените им планети, причинено от самите тях. Те постоянно търсят поводи да се делят на различни групи и да се избиват помежду си, именно в стремеж да придобият контрол над един или друг ресурс. Трудно е да си го представиш, но примитивите не могат да проумеят, че е наложително да живеят обединени, ако искат да се развиват.

– Интересно, дали познаваш някой представител на тези от примитивите, които са успели все пак да преодолеят този инстинкт към самоунищожение?

– Да, аз съм наследник на една от тези цивилизации – отвърна Чаандра.

Каардам го погледна с любопитство:

– Ще се свържеш ли с тях – те постоянно изпращат радио послания?

– Безсмислено е. Те търсят единствено и само изгода за себе си, за своята общност, защото са разделени на безброй групи – с коя да контактувам? Достатъчно е, че ще разчистим боклука им. Ако успеят да оцелеят, да се обединят и да отхвърлят тази жалка форма на пребиваване на Съзнанието, то следващия път когато отиваме на Поклонение може и да има смисъл да общуваме. Сега не.

———————————————————————————————————–

Цялото човечество бе вперило поглед в Луната. Производителите на телескопи отчетоха небивало търсене и реализираха огромни печалби. Защо спряха там? Защо мълчаха? Това бяха основните въпроси, разисквани от сутрин до вечер. “Може би -разсъждаваха умните глави – те са решили да се заселят на Луната, щом са разбрали, че на Земята има вече разумен живот, и едва когато структурират своето общество, ще изпратят представители, за да осъществим връзка. А може би се подготвят за атака и първо искат да ни разучат отдалеч, да опознаят нивото ни на развитие, възможностите ни да се защитим.”

Ето че няколко по малки кораба се отделиха от Армадата и полетяха към Земята. “Идат, идат!” – се чуваха възгласи отвред. Само че корабите започнаха да обикалят в околоземна орбита и да разчистват боклука, сътворен от космическите напъни на човечеството. “Приятели са – възторжено заключаваха новопръкнали се експерти по контакти с извънземни цивилизации. – Щом първата им грижа е почистването на останките от нашите космически апарати и не пипат действащите такива, щом не посягат на нашите сателити и на космическата станция, то значи са приятелски настроени. Може би първо ще осъществят контакт с нашите космонавти на международната космическа станция.” И отново еуфория, емоции и напрегнато очакване на развръзката.

Методично и неотклонно, пришълците разчистиха всички останки, летящи из космоса в околоземна орбита и . . .  се прибраха обратно на Луната. Но защо, защо? Какво чакат? “Може би това бе една демонстрация на добра воля, – отново размишляваха експертите – може би те самите очакват наш кораб да отиде при тях, вероятно такъв е дипломатическият етикет в непознатата Вселена. Но ние нямаме възможност да изпратим толкова бързо наш космически кораб при тях. Как ли ще приемат те това, дали няма да го изтълкуват като обида и да си тръгнат, а контактът да бъде провален?” Въпроси, въпроси… Кой трябва да направи първата стъпка, и как?

———————————————————————————————————

– Всички командири на кораби разполагат ли с координатите на залежите с течност, от които да попълнят запасите си? – попита Чаандра.

– Да, всички са готови – отвърна Каардам

– Тогава да тръгваме, изгубихме достатъчно време, за да оправяме поразиите на тези примитиви. След това отново сборен пункт тук, на Спътника.

———————————————————————————————————–

Идват, идват!… Този път наистина. Но не един – всичките идват. Нападат ни? Какво искат? Защо всичките, а не един? Приятели са – или неприятели? Какво се случва по дяволите? Защо мълчат тези извънземни? Защо не се показват? Какви са – високи, ниски, дебели, слаби, зелени, сребристи, хуманоиди, влечуги, медузи? Какви са? Ужас, паника! Корабите им са огромни тъмни, толкова черни, че поглъщат светлината. Елипсоидната им форма напомняше на великденски яйца, но яйца, сипещи се от небето дълги по десет километра и широки два. И тихи, толкова тихи, че ако не ги виждаш с очите си, не можеш да ги усетиш. Разпръснаха се по цялата Земя. Но какво правят?! . . .

Корабите застинаха на 50 метра от земната повърхност и от всеки се подаде нещо като хобот, проникна в земята и започна да точи. Корабите се бяха разположили над залежите от петрол. Те ни крадат петрола, нагли копелета! Делегациите по посрещането из цялата Земя немееха. Никой не им обръщаше внимание, все едно не съществуваха. Качиха се на хеликоптери, на военни самолети – нищо, нищо, нищо. Махаха с ръце от земята, разпъваха транспаранти, видеостени –  нищо, нищо и нищо. Корабите бяха тук, но съществата отказваха да излязат.

Ами ако не бяха кораби? Ако това са някакви космически чудовища, хранещи се с петрол, обикалящи като ято прелетни скакалци из Вселената? Та те може и въобще да не са разумни! Сигурно е това, сигурно действат водени от инстинкт – ако беше обратното, то тези които управляваха корабите трябваше да са се показали – ако не за друго, то поне за да демонстрират своето превъзходство, или поне от чисто любопитство.

Да това са чудовища, космически китове, плуващи из Вселенския океан и излапващи органичните залежи от въглеводороди. Трябва да се защитим. Никой няма право да ни отнема петрола, без да си плати за това. Петролните компании настояваха за ответен удар. Тези китове трябваше да бъдат спрени в името на Вселенската справедливост. Трябваше да бъдат избити . . .

Правителствата наредиха атака. Започнаха със зенитни картечници, бомби, ракети, но всичко сякаш някак си потъваше в търбуха на кита. Не се виждаха никакви поражения. Изтребителите атакуваха, самоубийствени сблъсъци – отново нищо. Дойде моментът за тежко решение – атомно оръжие. Ядрени бомби, термоядрени, неутронни, дори кобалтова  – нищо, китовете кораби продължаваха да източват петрола.

Надвисна заплаха от ядрена зима. Огромна част от човечеството бе принесено в жертва по време на опитите да бъде спряно източването на нефта от тези космически чудовища. Трябваше да ги спрат. Как не се сетиха по-рано, ако това бяха чудовища, то може би можеха да ги разболеят и така да ги убият или да ги принудят да се оттеглят. Биологично оръжие, несъмнено това бе отговорът – ебола, чума и всякакви други секретни разработки бяха пуснати в действие, като последен шанс за защита на черното злато. Резултатът бе нулев, корабите си стояха безмълвни и тъмни и продължаваха да източват запасите на Земята от петрол, но тези запаси вече нямаше да трябват на никого. Човечеството се гърчеше в предсмъртна агония.

———————————————————————————————————–

– Защо се избиват, Чаандра? – попита потресен Каардам

– Заради течността. Всъщност те искат да унищожат нас, за да защитят ресурса си. Смятат, че той е тяхно притежание, тяхна собственост.

– Но ние сме Поклонници, а това е Оазиса, а и след нас ще остане достатъчно от течността и за тях.

– Така е Каардам, но те са примитиви и не го разбират, готови са да умрат за да защитят това, което смятат за своя собственост.

– Нима не виждат, че избиват самите себе си?

– Не виждат, Каардам, очите им са заслепени , а разумът – размътен. Те не ценят живота, а само това, което смятат, че притежават. Затова и умират с неговата загуба.

———————————————————————————————————–

Корабите се оттеглиха към Луната. Поклонничеството към центъра на Вселената можеше да продължи. Един по един дългата върволица от кораби пое към целта си, като керван през космическата пустош.

А на Земята вече нямаше живот. Контактът не беше и нямаше да бъде осъществен.

 

Advertisements