rosen_plevneliev_2

Обширно интервю на българския президент бе поместено в съботния брой на един национален ежедневник. За разлика от други негови словоизлияния, това интервю разкрива едно по-различно лице на г-н Плевнелиев. За първи път от думите на президента струи не често изглеждащият смешен и наивен оптимизъм, а една тъга и философско примирение. Интервюто касае реалната визия за  бъдещето на България, или по-точно остатъка от него, и дава плод за много размисъл. Нас лично това интервю ни изненада и учуди, и ни накара да погледнем с по-различни очи на българските управляващи и политическата класа като цяло. Предполагаме, че засегнатите в интервюто теми са присърце на всеки българин, затова го поместваме, така както го открихме. Бог да пази България.

– Г-н Президент, Вие сте един от малкото хора в България, от които лъха оптимизъм. Всяка ваша реч е изпъстрена с мечти, видения и смели планове за бъдещето на страната. Вие не се уморявате да повтаряте, че България ще се модернизира, ще построи линии за скоростни влакове, ще изгради модерни високотехнологични паркове, ще развие масово биоземеделие, ще стане туристическа дестинация на световно ниво. Наистина ли вярвате в това и как точно смятате, че то може да бъде постигнато?

– Да, аз наистина вярвам в това, което говоря и смятам, че заедно можем да го постигнем, ако искрено и дълбоко в себе си всички повярваме и пожелаем това бъдеще да се случи. Българинът има един основен проблем: той няма смели мечти, не е научен да мечтае, а всички открития, всички успехи и постижения са се зародили първо като мечти. За да си творец първо трябва да си мечтател и да мислиш позитивно, много позитивно, изцяло позитивно. Аз от малък чета книги за силата на позитивното мислене и те много са ми помогнали да преуспея и да стигна до тук. Дори замислям една кампания за пропагандиране на позитивното мислене сред населението чрез безплатно разпространяване на част от написаните по темата книги. В момента съм натоварил хората от моя екип да прочетат всички книги на тази тема, излизали на българския пазар, и да подберат десет заглавия, които да раздадем като надбавки на пенсионерите, безработните, на хората, ползващи социални помощи, на семействата, получаващи детски надбавки. Този пакет ще бъде един вид закъснял коледен подарък за изброените групи и ще им даде духовна храна, ще им даде така нужната алтернатива, която им е необходима за да водят един по-смислен, по-ведър живот. Искам да кажа, че тази моя инициатива срещна подкрепа и ще бъде осъществена със средства, отпуснати от вицепремиера Дянков, така че тук е мястото да му благодарим и на него.

– Всичко това е много хубаво, но наистина ли вярвате, че тази ваша инициатива ще успее да обърне мисленето на българина, ще му помогне да се отърси от реалността, в която живее, и да започне да мечтае, да гради България на своите мечти?

– Вярвам, вярвам – ето пак ме питате дали вярвам! Вярвам! Но с този въпрос, вместо и вие да повярвате с мен, се опитвате да разколебаете моята вяра. Казвате ще може ли българинът да се отърси от реалността в която живее? Ще може, но тук е ролята и на вас, медиите, на всички, които са някакъв фактор в информационния поток на обществото: вие трябва да наблегнете на положителното, на красивото, на смелите мечти, на бляскавите успехи, а не да се съсредоточавате върху нищетата и мизерията, в която хората живеят, върху проблемите и мъките им. И не да насаждате сред населението една жажда за шоу и забавления, не да ги залъгвате с надежди, че ще спечелят лесни пари чрез есемеси и тв игри, а да ги стимулирате да мечтаят за нещо реално, нещо смело – нещо, което ще породи гордост в самите тях и ще помогне да бъдем равни, а защо не и първи сред другите европейски народи.

– Така е г-н Президент, вие наистина имате право, но все пак не можем да избягаме от реалността. Населението на България застарява, тези които имат някакви способности, търсят реализация в чужбина. Раждаемостта намалява критично. Голяма част от малкото останали млади не работят, а и образоваността им е под въпрос. Как смятате с този човешки материал да изградите България, за която мечтаете? Все пак за да се прави нещо, па било то и малко, се искат хора, енергични, целеустремени  и образовани, а ние сме стигнали дотам, че да се питаме още колко години ще има въобще българи, дали няма да изчезнем като нация. Извинете ме не исках да ви натъжавам!

– Аз, аз, аз вече нямам сили. Не мога да се боря със съдбата. Ще ви кажа истината – България умира. Моля Ви, позволете й да умре достойно. За друго вече е късно, но това поне можем да направим. Разбирате ли? Ето това е истинската ми цел: щом ще изчезваме като нация, да го направим с гордо вдигнати глави, а не с хленчене и молби за съжаление. Искам да напрегнем сили за последно и утре, когато вече няма да ни има на картата на света, народите да говорят за нас с уважение и да се дивят пред това, което сме им оставили в наследство.

България е смъртник, тежко и безнадеждно болна, но нима на болния ние всеки ден говорим за болестта му, за края, който наближава? Не, нали? Ние му даваме утеха, караме го да мечтае и да забрави тежката участ, която го е сполетяла. Помагаме му да изживее пълноценно и без самосъжаление времето което му остава. Защо тогава трябва да се самобичуваме с реалността на нашата злочеста съдба? Защо? И тук е истинската задача на нас, политиците. Ние сме обезболяващото средство за нашия народ. Ние сме тези, които трябва да му дават надежда, и ние го правим, като говорим за светлото бъдеще, като реализираме инфраструктурни проекти, с които всяка друга държава би се гордяла, като го уверяваме, че винаги ще има утре и че оскъдицата, в която живее днес, утре ще бъде преодоляна. Ние сме тези, които се грижат душата на народа да не унива, а да изживее достойно и гордо останалите й до кончината дни.

– Извинете ме, но аз се обърках, за какви инфраструктурни проекти говорите, на кого ще са нужни те, ако утре изчезнем като народ? И не е ли задача на политиците да спрат тази тенденция, наистина ли е толкова безнадеждно положението? Не може ли например да придумате българските емигранти да се завърнат в родината и да я съживят?

– Накрая вие ще излезете по-голям мечтател и от мен. Да върнем емигрантите – как?, Какво да им предложим? Това е невъзможно. Не е по силите на нито една политическа сила. За да се случи подобен прелом, подобен обрат, е необходима промяна в ценностите, а изграждането на такава промяна е дълъг и труден процес. Той изисква повече време, отколкото ни остава. Как да накараш в един пазарен свят, в една потребителска култура, където основната цел е печалбата, а най-голямата добродетел -да си конкурентен, как да накараш образованите българи да заплюят този стремеж и да обърнат гръб на финансовите перспективи в западния свят? Как? Нима и вие, ако утре някъде  зад граница ви предложат престижна работа, с пъти по-високо заплащане и получите така жадуваното от вас признание и оценка за вашия труд, нима и вие няма да напуснете? Щом сме започнали, нека бъдем откровени. Вашата стъпка ще реши вашите битови проблеми, но ще забие още един пирон в ковчега на нацията.

Питате на кого са нужни тези инфраструктурни проекти, щом съдбата ни е да изчезнем. Как на кого?! На историята! На нашата история – та ние сме народ на пет хиляди години, кой друг може да се похвали с такова постижение? Ние сме вече стари и може би  нашето изчезване е закономерност в исторически план. Та колко други велики народи, нации и империи са слезли от световната сцена, но, виждате ли, те са оставили нещо след себе си. Какво ще оставим ние?

Ето, тук е нашата историческа роля, това е тежестта, с която се е нагърбил премиерът Борисов, това е целта, която ГЕРБ си е поставил като задача. Да изградим България такава, че когато народът ни изчезне, тези, които дойдат да живеят на наше място, да се възхищават на нашите постижения и да говорят “Ето, това е дело на българите”. Затова строим метрото, затова строим магистралите, затова направихме “Арена Армеец”. Вземете за пример римляните, ние още се дивим на техните мостове, пътища и акведукти, на Колизеума. Разбирате ли? Не ме гледайте така глупаво. “Арена Армеец” ще е това за българската история, което е Колизеумът за римската. Ето с какво се е нагърбил премиерът Борисов, ето каква историческа задача е поел на плещите си. Да запази историята на България за вековете, да накара бъдните поколения на човечеството да се прекланят пред българския гений.

Разбрахте ли? Това е нашата роля, на политиците, които толкова плюете. Като не можем да запазим нацията, поне да запазим величието на нашата история, да го съградим. Щом ще изчезваме като нация, поне да го направим достойно с високо и гордо вдигната глава, като истински българи, а не да хленчим на портите на Европа за съжаление. И голяма заслуга за нашия величав образ, който Европа и света ще споменават още дълги години, има и Дянков. Защото всички се дивят на неговата строга фискална политика, на неговата решителност за сметка облекчаването последните дни на българите, да работи за утвърждаване на неизличимия спомен за тях. Спомена за тяхното чутовно стискане на зъби и затягане на колани, за тяхната финансова стабилност до последен дъх.

И не мислете, че ние не работим за облекчаване последните дни на българите. Не, това би било поредното оскърбление към нашите усилия. Защото ние работим, но облекчаваме не физическите мъки, а духовните, и даваме духовната опора, така нужна в последните ни дни. Нима не виждате колко църкви се построиха и обновиха? Всички средства за развитие на селските райони отидоха за възстановяване на храмовете и гробищните паркове, за откриване на свети мощи, за нови икони и т.н. Премиерът Борисов сам дава пример и води българския народ обратно към църквата, за да може той да се изповяда и причести за последно, преди да се представи пред Началника. Призовавам всички българи: вдигнете глави, нека слезем гордо от историческата сцена. Позволете на България да умре достойно.”