a5cde87671957bd6f40418d2b6447ec5_1M.png

След публикуването на проекта за “Закон за народните трибуни” последваха много коментари и предложения относно съдържанието и смисъла на предложеното. В редовете по-долу ще се опитам да дам ясна обосновка на основните спорни моменти, очертаващи се в проекта, и да разясня логиката, която ме е водила при създаването му.

Първият основен момент при създаването му бе търсенето на реална промяна на съществуващата система, промяна ясно пожелана от хората, излезли да протестират по улиците на България, но неясно оформена като предложения и механизъм за осъществяването й. Основният мотив, който долових, бе искането  институциите в България да започнат да си вършат работата, като основен елемент, гарантиращ осъществяването на това желание, трябваше да бъде натискът на улицата. Упражняването на този натиск обаче изисква огромна гражданска енергия, която е много трудно да се поддържа във времето, особено ако дълго време няма постигнати някакви значими резултати. Част от исканията се групираха около идеята за по-голямо гражданско участие в различните публични органи, в парламента, в кабинета и т.н. Това участие обаче, поне според мен, не гарантира нищо, тъй като за да могат тези представители на гражданите да влияят върху управлението на държавата и вземаните решения, те трябва да имат мнозинство, и което е по-важното, да се сработят помежду си. В противен случай цялото тяхно участие в управлението на държавата ще се сведе до изказване на мнения и появата на няколко нови лица в политиката.

Именно след горните размишления стигнах до извода, че е необходим един нов инструмент на демокрацията, който да е облечен със законови правомощия, да е независим и да може да осъществява контрол върху останалите власти. Разбира се, осъществяването на този контрол не биваше да бъде оставено изцяло в ръцете на този нов орган, а трябваше да бъде функция от активността на гражданското общество, като нивото на активност, необходима за да се задейства този “Съвет на Народните Трибуни”, трябваше да бъде вкарана в едни нормални граници. Тази взаимна зависимост, която търсих, бе да не може новата гражданска власт да действа без подкрепата на гражданите, както и самите граждани да не оставят вземането на решения изцяло на плещите на излъчените от тях представители, а да са принудени да бъдат активни, за да ги задействат и всичко това да бъде вкарано в една законова рамка.

След известен период на търсене се спрях на идеята за възраждането на длъжността “Народен трибун”, длъжност, която е била създадена в древната римска република именно за да защитава правата на бедните слоеве от населението от произвола на олигархията. Тук е моментът да напомня на всички, които критикуват идеята като връщане към исторически отживелици, че редица развити западни демокрации (да не кажа всички) са развили своето право въз основа на римското право и дори нарочно търсят аналогии на своите институции с тези на Римската република. Искам да подчертая и това, че именно по времето на народните трибуни демокрацията в Рим е била в разцвета си, а бедните слоеве от населението са успели да получат реална защита и възможности за развитие и изтръгване от мизерията. Всеки, който желае да получи повече информация относно “народните трибуни”, трябва да положи минимални усилия и да потърси такава в интернет, в различни исторически справки и трудове. Основното може да видите тук. А ето и информация за двамата най-видни римски народни трибуни Тиберий Гракх и Гай Гракх. Повече за братята Гракхи можете да прочетете в “Успоредни животописи” на Плутарх. Но да не утежнявам изложението с прекалено много исторически препратки.

И така, стигнах до проекта за “Закон за Народните Трибуни”, разработен да отговаря на съвременните условия. Тук отново искам да подчертая, че създаването на този нов орган на гражданската власт, облечен в законови правомощия, дава реална възможност на активното гражданско общество да влияе реално върху процесите в държавата. Мисля, че няма българин, който да не си дава сметка за тежките зависимости, в които трите сегашни власти са изпаднали, и от които нямат сили да се освободят самостоятелно.Именно в борбата за разкъсването на тези зависимости народните трибуни могат да изиграят своята роля. За да може политиците да се освободят от зависимостите, в които са изпаднали, те трябва да усещат във врата си дъха на гражданското общество.

Основното и най-важно право на народните трибуни, предвидено в проекта на закона, е правото да прилагат отлагателно и абсолютно вето:

4.Имат право да налагат вето върху закони и административни актове при постъпила петиция от страна на поне 5000 граждани– първоначално ветото може да бъде само отлагателно, а при последваща неудовлетвореност от внесените от законодателния орган промени и абсолютно.

Тук аз чувам гласове, които казват, как така някакви си 5000 граждани ще могат да предизвикат народните трибуни да налагат вето, и откъде накъде народните трибуни ще могат въобще да налагат вето? Драги критикари, и в момента президентът има правомощия да налага отлагателно вето, и то по собствено усмотрение, а не по-сигнал на гражданите. Което право обаче се използва по-често, да не кажа изцяло, за прокарване на тясно партийни интереси, но не и на граждански. Затова смятам, че това право трябва да се изземе от президентската институция и да се даде на “Съвета на Народните Трибуни”, като се разшири с правомощия за налагане на абсолютно вето. По този начин всякакви опити от страна на различни лобистки групи за прокарване на закони от типа за АКТА, за шистовия газ, за ГМО и т.н., ще има законова възможност да бъдат парирани от активното гражданско общество. По същата причина се дава възможност на “Съвета на Народните Трибуни” да предизвиква провеждането на референдуми и да придвижва проекти за закони, внесени от различни граждански организации.

Друг спорен момент е начинът на излъчване на народните трибуни. В проекта е залегнало те да се излъчват чрез жребий, а не чрез гласуване, за да се избегне всякаква възможност за спекулации и задкулисни договорки. Така всеки, който желае да бъде народен трибун, има равен шанс с всички останали. Лицата, говорителите и т.н  на гражданското общество не получават предимство и при желание за участие не се ползват с каквито и да било привилегии. Мисля, че този равен шанс е нещо, което се търси в момента.

Критериите за участие в жребия за народни трибуни са ясни. Основният спор, който забелязвам, е относно образователния ценз. Аз лично смятам, и така е заложено в проекта, че не е необходимо народните трибуни да имат висше образование, за да изпълняват възложените им функции. От личен опит мога да кажа, че много хора със средно образование показват доста по-ясна и точна мисъл от много висшисти, а и самите функции на народните трибуни не предполагат експертни знания, тъй като те се явяват инструмент на гражданското общество и действията, които ще предприемат, зависят изцяло от действията на активните граждани и граждански организации, в редиците на които се предполага че има достатъчно експерти.

Има забележки и относно възрастовата граница за участие в жребия, като се предлага тя да бъде по-висока, над 30 години, и дори да има изискване за минимален трудов стаж от 5 години. Смятам, че това е излишно и дори вредно, аз лично съм свидетел как дори за по-малко от 5 години една личност, попаднала в месомелачката на пазара на труда, се пречупва и загубва своя идеализъм в името на едно жалко физическо оцеляване. Затова смятам, че е добре  младите хора да имат шанс да участват реално в този инструмент на властта, като все пак, за да имат някакъв житейски опит извън училищната скамейка, съм сложил възрастова граница от 25 години.

Друг основен момент на спор е дали да има ограничение за народните трибуни след изтичане на мандата им да участват в другите форми на властта. Според мен такова ограничение не е необходимо. Предполага се, че за времето на своята длъжност като народен трибун гражданинът ще бъде наблюдаван от обществото и в зависимост от оценката, която ще му бъде дадена, неговото присъединяване към някоя политическа партия ще носи със себе си негативите или позитивите от действията му като народен трибун. Това е една възможност за партиите да се обогатяват с нови лица, които  реално са минали през задължението да защитават интересите на гражданското общество.

И накрая последният и най-важен поставян въпрос е какво гарантира, че избраните народни трибуни ще останат встрани от политическите игри и няма да изпаднат в зависимост от различни бизнес интереси? За да се намали подобна възможност, мандатът на народните трибуни е ограничен до една година, като след това пет години нямат възможност отново да се кандидатират за тази длъжност. Другият фактор е самият начин на функциониране на “Съвета на Народните Трибуни”, а именно чрез прекия натиск на гражданите, облечен в законови рамки – нещо, което при другите власти го няма, освен веднъж на четири години по време на избори. Разбира се, сто-процентова гаранция няма, но по този повод ще завърша с думите на Левски към негови съмишленици: ” Ако на таквиз се не повярвам, то с камъните ли ще работя?”

Advertisements