Image_2017504_411

Инж. Иван Златарски слезе от самолета и вдиша дълбоко влажния английски въздух. “Хийййтроууууу!!!” извика с всички сили мисълта му, докато тялото му спазваше приличие. Емигрант в Англия – дори и по време на учението си не бе мечтал за подобна кариера, – а ето на, съдбата се оказа благосклонна към него. “Хийййтроуууу”, тихичко си прошепна и закрачи смело към изхода на аерогарата. Павилионче за вестници привлече вниманието му. Приближи се , купи си “Таймс” – щом ще работи тук, трябваше да е наясно с местните новини и обществени страсти. О, имаше и билетчета за лотарията “Евромилиони”! По принцип не беше хазартен тип, но защо да не опита късмета си, нали затова бе дошъл, купи си и билетче.

Въпреки инженерните си познания и перфектния си английски, вече втора седмица не можеше да си намери работа, предлагаха му само позиции за общ работник, но той не можеше да приеме, че ще трябва да плюе на годините учение и трупане на опит и да работи нещо далеч под нивото на способностите му. Приятелят му от детинство, който бе дошъл в Лондон преди три години и се бе съгласил да го приюти, докато се уреди, вече го гледаше накриво и не преставаше да му натяква, че трябва да започне каквато и да е работа и впоследствие да се оглежда за нещо по-престижно, отговарящо на знанията и уменията му. Измъчваше го и мисълта, че ако не се примири, ще се наложи безславно да се прибере в България и отново да се цани да работи като специалист, при някой новобогаташ, чието единствено качество е, че е работил за ДС или произлиза от род на активни сътрудници на ДС.

Тази мисъл го съсипваше. Та той точно заради такива копеленца, чийто род можеше да се проследи до първите години от създаването на ДС, бе принуден да напусне България. Не можеше да понася, че някакъв прост боклук ще се подиграва с него, като му подхвърля мизерни пари, с ясното съзнание, че няма алтернатива. Защото всички новоизлюпени капиталистчета в България се познаваха и се бяха уговорили в “работодателските” си организации да поддържат едно и също ниво на заплащането – колкото да не умреш, – а сега, в периода на кризата, и по-ниско – докато умреш, нали безработни имаше много. Ако сега се върнеше, щеше да погуби сладостта от спомена за най-радостния миг в живота си, когато съобщи на тъпата мутра, че напуска, без предизвестие, ей така.

Тлъстият боклук не можеше да повярва, как така ще напуска, той не му е разрешил. Помнеше, как крещеше в пристъп на бяс, че той решавал кога ще напусне и после, когато разбра, че решението му е непреклонно, изригна в плюнки: “Ти какво си мислиш, че фабриката ще спре да работи без теб ли? На портала чакат хиляди като теб.” Хубав спомен, сладък, но не можеше да го нахрани. Трябваше папо, папо, папо. Утре имаше уредено интервю в един ресторант, трябваше да се пречупи, това е. Събу си дънките, за да ги хвърли в пералнята – каквато и да беше работата, не можеше да се яви мръсен. По дрехите посрещат навсякъде. Пребърка джобовете и извади някакъв поизмачкан лотариен билет. Сети се, че го беше купил когато пристигна, тогава бе изпълнен с вяра в късмета си. Понечи да го  хвърли, но се спря. Всъщност защо пък да не го провери . . .?

———————————————————————————————————–

Деветдесет и пет милиона лири стерлинги! 95, 95, 95 милионаааааа!!! О, боже ще се разбие, ще се размаже, ще се унищожи, ще се разпльока, ще се, ще се, ще се . . ., какво няма да се! Обиколи всички барове и вертепи. Изпи главоломни количества алкохол и преспа с повече жени, отколкото най-големият сваляч, когото познаваше. Чувстваше се изстискан. Беше богат, по-богат от най-богатия , когото познаваше. Бившият му работодател можеше само да си мечтае за такова богатство. Колко държавни поръчки трябваше да вземе и колко подкупи да раздаде преди това,? Дори цял живот да подкупва и укрива данъци, да източва ДДС и еврофондове, пак нямаше да стигне неговото богатство.

Измина един месец в радостна еуфория и разгулен живот. Тялото му се изтощи, а душата му жадуваше покой. Трябваше да реши какво ще прави оттук нататък. Тези пари трябваше да ги завърти, да ги инвестира и така да ги увеличи, но той нищо не разбираше от тези работи, а и как да разбира, като всичко в България ставаше по схемата “батко и братко”. “Стегни се, инженер Златарски, ти си умен, ще измислиш нещо.” Но колкото и да се напъваше, бедната му душа не раждаше нищо. Образованието което бе завършил, го бе обогатило със знания и умения как да работи за всеки друг, но не и за себе си. Ядоса се, може ли да има толкова пари и да не знае какво да ги прави. Идваше му да вземе дипломата и да я къса, къса, къса. Да я навие на рулце и да я напъха в задника на ректора, на “най-престижния” технически университет в България.

Трябваше да се успокои и да помисли, едно културно мероприятие би му се отразило добре. Стига задоволяване на първични страсти. Излезе и си купи “Таймс”, за да прегледа културния афиш. “Книгата, която промени живота на милиони!”, заглавието привлече вниманието му. В Тhe London Review Bookshop в Bloomsbury, щеше да се състои представяне на специалното луксозно издание с уникални илюстрации на книгата на Айн Ранд “Атлас изправи рамене”. Според анонса, въпросната книга била втора в класацията след Библията за най-продавана книга в Щатите и първа в класацията за книга, която е променила живота на читателите си. Реши да отиде, неговият живот вече бе променен, но може би книгата щеше да му даде насока, как да оползотвори промяната.

Три седмици седя затворен в стаята си и чете, препрочита и преосмисля. Страхотна книга, уникална и неповторима. Чудеше се как може да бъде поставена на второ място в която и да е класация. И като си помисли колко време бе изгубил в четене на Толстой, Дюма, Плутарх, Херодот, Юго, Иван Вазов, Елин Пелин, Димитър Талев, бе чел дори “Утопия” на Томас Мор и “Хляб и свобода” на Кропоткин. Каква загуба на време! Сега бе убеден, че е достатъчно за всеки човек да прочете само тази книга, въпреки, че се съмняваше, че щеше да я разбере, ако не бе спечелил пари. Велика, велика! Той щеше да е Джон Голт, българският Джон Голт. Иван Златарски – Джон Голт! Не можеше да бъде бизнесмен, но можеше да бъде Джон Голт. Сега всеки ден, щеше да се наслаждава на чувството, което изпита, когато остави зад себе си бясната, олигавена мутра на шефа си. Всеки ден! Всеки божи ден!

————————————————————————————————————-

Г-н Златев, бесен, бясно препускаше с джипа си към фабриката. Трябваше да се успокои, но не можеше. Умът му не го побираше, всичките му специалисти от ветрогенераторния парк бяха напуснали – без предизвестия, без обяснения. По средата на работния ден. Пазачът му каза, че отишли в селцето на обяд и повече не се върнали. И не му вдигаха телефоните, нито тези, които бяха на смяна, нито някой от другите смени. Отначало си помисли, че са се наговорили за някаква стачка, но после секретарката от офиса се обади разтреперана, че всичките му работници са подали заявления за напускане, веднага, без предизвестие. Какво ги бе прихванало всички? Всички! Мамицата им щеше да разкатае, ще му правят номера. Та те нямаше къде другаде да си намерят работа в района. Ще се обади на всичките си приятели да не ги вземат на работа, голи от глад да измрат, и те, и семействата им. Дей гиди гадини! Не им беше плащал само от три месеца, неблагодарници, не стига, че им дава по 500 лева, щото са инженери, ами и номера ще му играят!

Докато влизаше с джипа в двора на фабриката, забеляза, че пред портала има разпъната някаква шатра с огромни транспаранти. Само това му трябваше, цирк някакъв. Кой го е допуснал това? Извика главния инженер и го изпрати да изгони този маскарад отпред. Добре поне, че фабриката му работеше. Пак се сети за ветрогенераторите и стисна зъби, като си помисли колко пари губеше всеки час, през който не работеха. Трябваше да намери хора отнякъде. Тука във фабриката имаше няколко инженери, но първо трябваше да минат курс за обучение за работа с ветрогенераторите, а това искаше време и разходи, значи допълнителни загуби. Мисли, мисли мисли, незаменими хора няма, хиляди чакат на портала за работа, колко пъти го бе казвал на бачкаторите, колчем си направеха устата за увеличение. И майка му стара, как така напуснаха, откъде пари да живеят, та те нямаше откъде да спестят, едно че заплатите им бяха малки, друго, че не им ги даваше. Юмрукът му се стовари върху масата, трябваше да намери хора, министърът си искаше процента, а златните му кокошчици не работеха.

 ——————————————————————————————————–

Главният инженер излезе пред портала и първото нещо което видя, бе надписа върху транспаранта “Искате да напуснете работа? Ние ще ви платим за да осъществите мечтата си!”. Имаше и друг, на него пишеше: “Аз съм Джон Голт”. Кой по-дяволите беше Джон Голт? Естествено, че искаше да напусне работа, но как да стане, като трябваше да храни семейство. Тоя боклук, шефът му , му плащаше от дъжд на вятър, колкото да не умре, а и в другите фабрики положението не бе по-добро. Без значение колко са печеливши, навсякъде даваха еднакви заплати, а и как да е иначе, една глутница вълци са. Приближи се към шатрата и леко се притесни. Зад масивно и явно скъпо дървено бюро седеше добре облечен господин с леко прошарена коса. Пред него имаше лаптоп и табелка на която пишеше ” Инж. Иван Златарски – Джон Голт”. Отстрани на бюрото седяха две откровени мутри, но не гледаха лошо, поне не него. Зад мъжа стоеше прав някакъв друг господин, приличащ на адвокат, а малко по-встрани имаше мъж с камера, който явно заснемаше всичко, което се случва.

– Извинете, г-н Златарски – притеснено се изкашля главният инженер. – Изпраща ме г-н Златев, собственикът на тази фабрика за макарони, с молба да освободите пространството пред портала, ако обичате.

– Голт, аз съм Джон Голт. А вие сте?

– Инж. Сребролюбов. Главен инженер на българската фабрика за италиански макарони “Спагетини”.

– Доволни ли сте от работата си, г-н Сребролюбов? На нас ни трябват хора точно като вас, специалисти, но само, ако са неудовлетворени.

– Да не би да предлагате работа? – заинтересува се Сребролюбов.

– Какво пише на транспаранта, г-н главен инженер Сребролюбов? “Искате да напуснете работа? Ние ще ви платим, за да осъществите мечтата си!” Нали така пише? Това, което пише, това предлагаме. Ние ви плащаме, вие напускате работа. Ако сте заинтересован, моля, заповядайте, седнете. Каква заплата получавате тук, г-н Сребролюбов, като главен инженер?

– 650 лв.

– Ние ви предлагаме двугодишната ви брутна заплата в брой, ако се съгласите моментално да напуснете работа, като сте длъжен една година да не работите, а следващата нямате право да започнете работа при същият работодател, когото сте напуснали. Ако сте съгласен, ще попълним документите, изготвени от моя нотариус. Единият е Заявление за напускане, а другият – договор, по силата на който получавате парите при споменатите по-горе условия, плюс клаузата, да не давате никакви обяснения на шефа си. Ако не изпълните някое от споменатите в договора условия, е предвидено връщане на парите в същия размер, в който сте ги получили. Има ли нещо неясно?

– Ама вие сериозно ли?

– Приличам ли ви на човек, който се шегува? – Инж.Златарски отвори някакво чекмедже и извади от там бала пари. – Аз съм Голт, Джон Голт.

Джон Голт натисна бутона на мишката и от лаптопа се разнесе: “О, тигре, тигре, искаш ли пари? Искаш ли париииии, хубави жени?”

– Съгласен съм, – отсече главен инж. Сребролюбов при вида на парите. Никога не беше виждал толкова пари на куп.

– Ето разпишете тук и тук – каза нотариусът.– Ето ви парите. Вземате заявлението за напускане и го връчвате на секретарката без никакви обяснения, нали се разбрахме?

– И още нещо, кажете и на другите специалисти във фабриката. Ние сме отпред и ги чакаме.

 ———————————————————————————————————

Секретарката плахо почука на вратата.

– Каквооо, нали ви казах да не ме безпокоите? – изкрещя отвътре г-н Златев.

– Ами, такова, г-н Златев, всички напускат…

– Кой напуска?

– Ами главният инженер . . .

– Как главният инженер бе, та аз преди малко го пратих да разкара някакви палячовци отвън?!

– Еми, върна се и напусна, и той, и ел.монтьора, и компютърният инженер, и механикът, и водопроводчикът, и  . . .

– Никой няма право да напуска! Кой им е дал право да напускат?! – г-н Златев прегази секретарката и се втурна по стълбите към цеха.

В цеха цареше мъртвешка тишина, нито една машина не работеше. Само жените опаковачки си шушукаха нещо.

– Къде са всички? Защо не работят машините? Ще ви уволня, до крак ще ви уволня! Къде са операторите? Къде са??? – крещеше г-н Златев през порой от лиги и слюнки.

– Ами, те напуснаха, – плахо отговори една от жените.

– Как така напуснаха, бе? Кой им е казал да напускат? – вече извън себе си, издут като кабагайда, фучеше г-н Златев.

– Ами, някакъв Голт, Джон Голт, там при шатрата отпред.

– Кой е тоя Джон Голт, врата ще му извия на копеленцето! – изхвърча като прасе из кочината г-н Златев.

—————————————————————————————————————

В момента, в който г-н Златев излетя през портала, инж. Златарски се обърна към мъжа с камерата:

– Снимаш, нали? Искам запис с кристален звук и картина. За такива мигове съм си мечтал цял живот. Натисна бутона на мишката и от лаптопа се разнесе: ” Ако си дал, ако си дал, ако си дал на хората, не си живял, не си живял, напразно. Никой не може да ти отнеме  . . .”

– Спри тази проклета музика! Кой си ти, дето караш хората ми да напускат? – извиси се до неистови висоти гласът на г-н Златев.

– Аз съм Джон Голт, българският Джон Голт.

– Кой е Джон Голт? – изпищя истерично г-н Златев.

– О, вие не сте чели книгата!? Ето заповядайте, това е издание специално за български бизнесмени, луксозно, с илюстрации, подарък лично за вас. “Атлас изправи рамене” от Айн Ранд. Тази книга вече промени живота ви.

– Какви книги бе? Аз през живота си една книга съм прочел, но ми е достатъчна да те смачкам като Олд Шетърхенд.

– Моля ви, г-н Златев, по-кротко, по-кротко.

Двете мутри се размърдаха и погледнаха с неприкрита заплаха г-н Златев.

– Ти за какъв се мислиш, бе? Знаеш ли, че в този град аз управлявам – и кмета, и болницата, и полицията?

– Тц, бъркате, г-н Златев. Парите управляват, а в случая аз имам повече пари от вас.

– Ще ми обясните ли какво става тук? – разпени се г-н Златев.

– Всичко е обяснено в книгата. Там пише, ще я прочетете, ще разберете. В кни-га-та.

– Но защо ми вземате хората? Искате да ме сринете ли?

– Но моля ви се, никого не вземам, пускам ги на Свобода. Да подишат малко, да помислят. А и не виждам защо се притеснявате, незаменими хора няма и на портала ви чакат хиляди. Между другото, само да ви питам, къде е най-близката друга фабрика?

Митьо-Пищова-1