photo_verybig_1021912Миролюб седеше зад бюрото и почукваше нервно с химикалката по плота. Днес бе ужасен ден, всички агенции подаваха някакви сълзливи и прочувствени информации, изпълнени с любов, гордост и успехи, и нито капка кръв, единственото което се лееше бе пот от спортните новини. Ужасно, ужасно и ужасно. Отдавна не си спомняше такъв тягостен ден изпълнен със щастие и наслада. Без трагедии животът се превръщаше в една безкрайна комедия, а той мразеше комедиите. Мразеше и да се смее, заради тъпия крив зъб, който загрозяваше иначе строгия римски профил на лицето му, когато се усмихне. Без страх, без панически ужас, без наплив на адреналин, без потоци от прясна гореща кръв и без студа на вкочанени вече тела, светът се превръщаше в едно уютно, топло местенце, в една утопия и хората забравяха за Смъртта, за възможността да бъдат зверски убити, да умрат при катастрофа или друг нещастен случай, при природно бедствие и дори отхвърляха възможността да се самоубият.

Какво по-дяволите се случваше днес? Вече бе издълбал близо сантиметър дупка върху бюрото си, ако продължаваше така повърхността му щеше да заприлича на пода на Шаолинският манастир. Удари с всичка сила от яд, химикалката се строши и го поряза. Кръвта му бликна от раната, сякаш в опит да потуши неистовата му психическа жажда за червената течност.

– Мамка му шибана! – изкрещя с все сили не толкова от болка, колкото от яд и стресна задрямалите си колеги в редакцията. – Мамка му, мамка му!

Къде са днес пияните шофьори? Къде са изперкалите нещастни хора, творящи убийства? Къде са престъпниците борещи се за територии? Къде са отчаяните от живота, изгубили работата си или затънали в дългове хора? Къде са безнадеждно болните? Къде са ревнивите съпрузи? Къде са умиращите роднини на известните българи? Къде отиде етническата омраза, хомофобските прояви? Къде дреме Смъртта, да не й се е счупила косата? Къде са тъпите протестиращи играещи си на революция, дори те биха я зарадвали? Ако продължаваше така, най-много да го пратят да снима Йоло Денев и пак някой глупак да го обърка с колегата му Габриел. Много мразеше да го бъркат с Габриел. Как можеха да го бъркат с този сълзлив тип, който бе станал журналист поради някакво нелепо стечение на обстоятелствата?

Ех, ако се беше родил в Америка. Америка щеше да бъде рай за него, с толкова много и постоянни убийства – масови, зверски, кървави, садистични, и най-вече редовни. Ако живееше там, вече да е взел Пулицър. В сънищината си винаги сънуваше как работи в CNN и му се пада да отрази най-големият терористичен акт в историята – мини атомни бомби взривени над стотици училища и детски градини. Как тича от скелет на скелет, как дава в близък план изгорялата от радиацията кожа, капещата плът, кървящите очи. Как безапелационно  застава на пътя на обзетите от паника родители, ридаещи над телата на децата си, или търсещи с поглед останките им, и им задава вечният въпрос – „Какво изпитвате в момента?“. И точно преди да получи отговора се събуждаше, и установяваше, че е имал полюция.  Веднъж бе постигнал оргазъм, докато предаваше драма със заложници от една банка и още веднъж когато предаваше на живо кадри от самоубийство заобиколен от близките на самоубиващият се.

Няколко пъти подаваше молба за зелена карта, но все го отхвърляха, и знаеше защо. Заради проклетото име. Мразеше родителите си заради това име. Миролюб, нима това бе име достойно за водещ журналист? Дори галено звучеше още по-ужасно, Любчо! А можеха да го кръстят Катострофан, така по-елинистично, по-зверско, по-кърваво. Или Кръволин, ако искаха типично българско име, дори на Садомах щеше да се радва.

– Дайте ми лепенка бе, боклуци, какво сте ме зяпнали? – изкрещя към колегите си – Да не ви се щеше с моята кръв да си направите емисията?

Скандал, паника, ужас, страх, това бе неговата стихия. Колегите му се разтърчаха в стремеж да му помогнат уплашени да не ги накисне пред началника им и да бъдат уволнени. Миролюб бе миролюб само по име.

Изведнъж мониторът му се оцвети в червено и зави сирената, която бе вързал за такива случаи. Седна и кървавите му пръсти пробягаха по клавиатурата.

– Война имаме война, атомна война! Щатите са изстреляли атомна бомба по Сирия, Иран се е включил. Руснаците също. О, Господи благодаря ти. Смърт на Мира, да живее Войната. Имаме кръв и милиони загинали, милиарди страдащи и аз ще го отразя, за тези които все още са останали живи. Пуснали са атомна бомба над Пловдив?! Ураааааа, напред към Филибето.

Миролюб, обзет от радостна истерия, крещеше неистово щастливо. Бръкна в шкафчето си и облече антирадиационният  костюм, който си бе купил след аварията във Фукушима, в очакване на ядрен инцидент в АЕЦ Козлодуй. Той бе велик и бе подготвен за всички случаи. Изведнъж подът се разтресе, стъклата се пръснаха на хиляди парченца и блесна огнена светлина. Над София бе взривена атомна бомба. Изминаха няколко минути, докато се окопити. За щастие му нямаше нищо, но всички около него се гърчеха в предсмъртни мъки. Желязната каса в която държеше специалната камера за такива случаи, зееше отворена, но на камерата и нямаше нищо. Наистина имаше невероятен късмет. Щеше да запише случващото се, цялата трагедия с всичките и подробности, и да я излъчат по новините в целия свят. Този път Пулицър бе негов.

Камерата имаше батерия за шест часа. Шеста часа той неуморно бродеше сред трупове и ги побутваше с крак в търсене на признаци на живот. Засне стотици хора гърчещи се в предсмъртни мъки, молещи за вода, за помощ, за блага дума или поглед, за утеха и на всички задаваше един и същи въпрос. Великият въпрос, въпросът на въпросите – „Какво изпитвате в момента?“. Питаше ги, дали знаят какво е станало с близките им, къде са били по-време на взрива, на какво се надяват, какво очакват от бъдещето? Усети, че е постоянно надървен, удоволствието бе неземно, сигурно така се чувстваха асасините в рая, обгрижени от 40-те хурии. Скоро престана да среща полумъртви хора, всички измряха. Батерията на камерата свърши.

Сега трябваше да открие някой жив, някъде в някое бомбоубежище, на който да покаже репортажа. Ден след ден скиташе по изгорелия свят, търсейки признаци на живот, но не откриваше нищо. Какъв абсурд, той който мразеше Живота, в мига на своето величие, имаше нужда от него, но уви Смъртта бе поела контрол над Света.

А Господ гледаше от горе последното си чадо, крачещо сред останките на земята която бе създал за шест дни, и която неговото любимо творение унищожи за един, и се усмихна. Това негово творение бе грешка, не бе човек, бе лешояд и сега последният лешояд бродеше из останките.

Миролюб стискаше касетата до гърдите си и се влачеше с последни сили. Спъна се, падна и повече не стана, миг преди да умре се изпразни, но не в последно усилие да дари живот, а унесен от спомена за великата трагедия която бе отразил, като истински журналист.

Бурен смях се разнесе от небесата, Господ се готвеше да сътвори нов свят.

Advertisements