V-spaceship

Старецът повдигна синьо-зеленото топче така, че да заблести под лъчите на слънцето и се вгледа в дълбоките черни очи на момчето:
– Значи ти смяташ, че това не може да е плод на друга сила освен на разума, въплатен в душата на човека?
– Точно така – заблестяха предизвикателно очите на момчето.
– И вярваш, че няма Бог?
– Вярвам. Нито Природата, нито Съдбата, нито Случайността, са способни да създадат дори толкова просто нещо, като това топче. И ние знаем че то не е създадено от Бога, а от човека, единственото проявление на Разума в тази необятна Вселена.
– Но дете, кое е по-сложно това топче или човешкото тяло?
Момчето затвори очи и се замисли, бе усетило капана на собствените си твърдения.
– Щом вярваш, – продължи стареца – че създаването на подобно просто нещо не е по силите на Природата, Съдбата и Случайността, а единствено на Разума, как е възможно да приемеш, че човекът и Вселената са създадени без участието на някакъв вид Разум?
– Дори и да има Бог, аз няма да позволя да бъда играчка в ръцете му. – тихо, но твърдо заяви момчето.
– Не той, ти  играеш със себе си – каза стареца, а тъгата струеше от очите му.

Близо хиляда години бяха изминали от този разговор и ето, че днес, когато трябваше да празнувам своята победа над Бога, разбрах, че съм победил само себе си. Да, аз съм неунищожим, аз самият съм Бог, плод на най-добрите научни постижения на човека, на разума на човека, но дали съм човек или съм негово безсмъртно подобие? Аз изсмуквам енергия от слънцето и впрягам силите на вятъра, мога да използвам всяко движение в моя полза. Мога всяка частица материя да превърна в източник на сили за своето съществуване. Мога да бъда, докато съществува Вселената. Но това което съм, не е това което бях. Днес, аз съм чиста информация съхранявана в най-сигурното тяло, но съм безчувствен. Не изпитвам нито болка – нито удоволствие, нито любов – нито омраза. Чувствата са заменени с най-чиста логика, където единствените „чувства“ са точните параметри, където всичките ми действия се вместват в рамките на „може и не може“, „трябва и не трябва“.

Да, аз съм безсмъртен, но дали съм жив? В мен се съхранява онзи момент, в който започнах да подменям собствената си същност и тяло, изцяло възползвайки се от постиженията на човешкия разум, на научно-техническия прогрес. В началото пуснах вътре в мен да работят хиляди нано-роботи, които да се борят със старостта, с износването на органичното ми тяло. После започнах да подменям крайниците си с механични, а също и органите си. Престанах да чувствам болка, да усещам как бие сърцето ми, да се страхувам и да плача, да се смея и да обичам, но все още душата ми се помещаваше в органичният ми мозък. Все още моите спомени бяха спомени, все още моите желания – желания, моите надежди – надежди. Все още бях човек, все още част от мен бе създадена не от мен, а от някой друг когото не познавах и чиято роля в собственото си съществуване ненавиждах. Аз исках да бъда свободен, да бъда плод само на собствените си усилия, на постиженията на човечеството, на познатия ни разум. И когато науката откри метод, с който можеше да извлече информацията от мозъка и да я запише на друг носител, не се поколебах. В този миг се чувствах победител. Бях създал сам себе си, отредих на Бога ролята на безпомощен наблюдател, изтръгнах се от замисъла му.

Лично контролирах унищожаването на мозъка ми, тази последна жалка останка на божия промисъл. Сега разбирам, че тогава съм умрял, че съм убил човека и съм създал безсмъртно чучело, машина, която трябваше да бъде човек, но не е. Как ли съм се чувствал, докато съм умирал, къде е сега безсмъртната ми душа, щом не е в мен. Какво друго съм аз, ако не безсмъртно безчувствено копие на човека, който бях? Да, аз помня целия си живот, от времето на раждането си като човек, до днес, но не го помня по човешки, не ме обземат чувства, желания, терзания, не, аз просто трупам и съхранявам информация. Аз съм един безсмъртен източник на информация за собственото си съществуване, за прехода от живот към съществуване.

Не бях сам. Само най-богатите от човеците, можеха да си позволят подобна трансформация. Образувахме общност на Победителите, но нямаше за какво да общуваме. Обградихме се с армия от роботи, които да ни пазят от жалкия човешки вид плод на божията сила. Избихме милиарди човешки същества в името на собственото си безсмъртие. И какво от това? Какво постигнахме? Какво искахме да постигнем? Защо? Нима смисълът на нашия живот бе просто да бъдем? Да бъдем вечни?

И ето, че днес се отправяме на пътешествие из Вселената в търсене на Бога. Ние Победителите, ще търсим Победения, за да премерим сили в една последна битка. И за да не тръгнат след нас други, ще унищожим човечеството. След нас е потоп. Кои сме ние – Енох, Ирник, Ламех, Сиф, Кианан, Иаред, Малелеил, Мафусал. А аз, аз съм Матусал.

Advertisements