0_a602a_17deaae9_L

Седнала на стария креват, бабичката плавно прокарваше точилото по острието на секирчето, от едната – от другата страна, от едната – от другата страна. Повдигна го, погледна отблясъка върху метала от светлината на телевизора и остана доволна от резултата. Вече час как гледаше новините и точеше  унесено малката брадвичка.

– Е Вихър, готови сме. Знаеш ли, че никога през живота си не съм виждала толкова полиция, колкото показаха днес по новините? У наше село не е стъпвал полицай откакто се помня, освен Киро, но той тук си живееше, а служеше в града. А виж в столицата – хиляди, пазят там 240 човека. Ние тука в село сме останали 24, но нас няма кой да пази. Сами сме Вихър, сами, но ще се справим и без полиция.

Кучето повдигна сивата си глава и близна бабичката по ръката.

– Обичаш ме ти мене, пазиш ме. Мислиш си сигурно с кучешкия си акъл „Изкукала бабичка, на пръст мирише, а от смъртта се бои!“, но не се боя аз от смъртта, ей там къде съм си приготвила всичко за смърт и дрехите, и кърпите и свещите, и парите за опелото. От друго ме е страх Вихър, от унижението, от гаврата, от безчестната смърт. Но какво разбираш ти? – и го погали с грубата си старческа ръка между ушите.

Вихър присви уши назад и тупна с опашка по дюшемето. А бабичката, мушна секирчето под възглавницата, хвана с две ръце главата на кучето, втренчи се в топлите му влажни очи и продължи да говори:

– Разбираш ме, знам, че ме разбираш, мен да не опазиш, това къде е за смърт приготвено опази. Освен теб, друг не остана който да се грижи за мен. От този гардероб нищо не трябва да изчезне.

Кучето се изправи, отърси се и излая.

– Шшшшт, тихо. Не искам да ги плашим, отказвам да живея всеки ден в очакване на края. Тази нощ ще се свърши, или те, или аз.

Бабичката стана, изключи телевизора и в стаята се възцари мрак. Само бледите отблясъци на луната и звездите минаваха през прозореца. Тишина, селска тишина, нарушавана единствено от песента на щурците. Повдигна старото си родопско одеяло и легна. Вихър се качи при нея и се сгуши до главата й. Вече месец, как спяха заедно тримата – бабата, кучето и брадвичката.

 –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Сина й замина за чужбина преди шест месеца, заедно с внуците. Тука нямаше работа, нямаше бъдеще, само минало незабравимо, но на спомени не се живее, въпреки, че тя живееше. Оставиха й кучето, да пази къщата и нея, уж да го гледа. Вихър беше умно куче, порода вълчак, предано и любвеобвилно, бяха го научили да пази апартамента крадци и той се бе справил успешно. Но къщата от набези не успя да опази . . ., защото бе вързан. Онази нощ, когато дойдоха за първи път, се чуваше как лае и дърпа синджира. Тогава мъжа и бай Петко искаше да излезе, но тя не го пусна и без това едвам ходеше, да вземат каквото искат и да се махат. Но не се махнаха, а на сутринта, като видя опустошената работилница и опразненото мазе, бай Петко се свлече на земята и повече не стана. Погребаха го. Тогава вярно дойдоха някакви полицаи, цивилни. Караха я да пише показания, какво е откраднато, какво е станало, какво е чула и накрая нищо. Кмета каза, че знаели кои са, но нямали доказателства.

А набезите из селото продължаваха. Когато отровиха кучето на баба Мария, махна синджира на Вихър и оттогава го водеше навсякъде със себе си. Една седмица по-късно намериха баба Мария обесена, през нощта изродите отново бяха влезли в къщата й, обрали я, а накрая я изнасили и тя не могла да понесе позора. Така и не хванаха извършителите. Селото пропищя, държавата беше безсилна – цялата и останала сила бе съсредоточена в запазването на властта, колкото се може по-дълго. Власт и пари се пазеха, живот и достойнство се продаваха, такива бяха времената.

И тя разбра, че е останала сама, сама в държава от самотници, че бе по-сигурно да намери помощ от животното, отколкото от човека. Човекът бе превърнат в безчувствена машина за правене на пари и колкото повече се стремеше към парите, толкова по се отдалечаваше от човешката си същност, или може би това бе човешката същност? Влизаха в къщата й още два пъти и я оглозгаха. Къде, какво, що имаше, всичко изнесоха – кокошки, зимнина, дърва. Остана само тази стая недокосната, заради лаят на Вихър, но сигурна бе, че и тук ще влязат. Нямаше да бяга, не искаше да бяга, нямаше и къде. Тя бе част от това място – пръст от пръстта. Тук бяха живели нейните родители и родителите на нейните родители. Прадядо й, опълченец, а дядо й загинал в балканските войни, можеше ли да избяга?

Никога не се бе оплаквала от немотията, та те си бяха приятелки. Цял живот блъска черната земя, но това я държеше жива. А сега, нямаше смисъл, каквото и да направеше, открадваха го. За какво да се труди, за какво да живее, освен за едната чест. Пенсията и бе минимална, но я бе разпределила, между себе си и кучето. Два пъти в седмицата през селото минаваше камионетка и носеше хляб и други неща, но само по поръчка. Тя поръчваше кокали за кучето и хляб за себе си. Така живееха.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

В тишината на нощта се чу трополене. Идваха. Вихър захапа леко ръката на бабата. Тя се разсъни мигновено и се изправи стиснала брадвичката в ръка. Чуваше как се качват по стълбите.

– Тихо, Вихър, тихо. Нека дойдат.

Вихър я погледна неразбиращо, сподави ръмженето си и наостри уши. Козината по гърба му настръхна, зъбите му се оголиха. Вече бяха в съседната стая и псуваха, защото тя бе махнала лампата, както и в нейната стая.

– Къде си кучко дърта? Къде си скрила парите? Няма къде да избягаш!

Тя и не мислеше да бяга. Когато се отвори вратата само извика:

– Дръж!

И Вихър се нахвърли с цялата си сдържана ярост върху тях. Самата тя, раздаваше удари с брадвата, чуха се писъци, кръв опръска лицето й. Отдавна не се бе чувствала толкова жива. Победиха, оцеляха. Всичко свърши по-бързо, отколкото въобще се надяваше.

– Вихър, Вихър, добре ли си?

Кучето изръмжа все още възбудено от аромата на кръвта и от яростта на битката. Бабата се свлече на колене и го прегърна.

– Живи сме Вихър, живи сме.

Завлече труповете в мазето, при голямата дървена маса на която в едни по-добри времена разфасоваха  прасето.

– Всичко това е за тебе Вихър.

Зае се и методично насече труповете на малки парчета. Хвърли на кучето от карантията, а останалото натъпка в празните буркани останали по рафтовете. Крадците не посягаха на празни буркани, чакаха да се напълнят. Работеше на светлината на свещи, от тези дето бе заделила за смърт. Видя отражението си в едно парче от старо огледало захвърлено в единия край на избата, цялата бе изплискана с кръв, червена, червената бабичка. Тази седмица за първи път не поръча кокали за кучето, а сирене и маслини за себе си и капачки за буркани.

Не потърси полиция и полицията не потърси крадците. Селото си отдъхна близо пет месеца, но един ден набезите пак започнаха. Влязоха и в нейната къща и задигнаха бурканите на Вихър.

– Не се притеснявай Вихър, пак ще напълним буркани. – говореше червената бабичка, докато точеше брадвичката на светлината на телевизора.

Advertisements