882fc6355aa77d802749051207b078ef_XL

. . . гледай народната работа повече от всичко друго,
повече и от тебе си да я уважаваш!
Честитя ви венчаванието и дай, боже – на добре! . . .“

Можеше с часове да препрочита текста на писмото, което бе сложил в рамка на стената над бюрото си – “ . . . гледай народната работа повече от всичко друго, повече и от тебе си да я уважаваш!“. Повече и от тебе си, повече и от тебе си, повече и от тебе си, сякаш изпадаше в транс. Това бе единственото украшение, ако можеше да се нарече украшение, което красеше дома му. Писмото поставено в рамка, бе принадлежало някога на пра-пра-пра дядо му известен сред приятелите си с прозвището Книговезеца, прозвище останало като нарицателно за рода. „честитя ви венчаванието и дай, боже – на добре! . . .“

Самият той не беше женен, нямаше семейство, решил се бе да се посвети на работата, с която се бе заел. Живееше сам, почти изолиран от роднините и родителите си. Знаеше, че ги е разочаровал, но не можеше да им обясни защо го прави. А му предричаха бляскаво бъдеще, завърши с отличие няколко инженерни специалности, спортуваше усилено и жените определено изпитваха любопитство да го опознаят по-отблизо. Чувстваше се свободен, силен и неудържим, когато за пръв път се сблъска със системата. И тогава разбра, че всичко е един добре замислен декор, целящ да държи хората в безмълвно подчинение. Нищо не бе такова, каквото го представяха. Всички думи бяха кухи, всички лица – маски, законите – решетки на затвор, а светлото бъдеще минаваше през робството на настоящето.

Уверяваха го, че системата е направена с цел да се грижи еднакво за всички, така че всички да имат равен шанс в живота. Че правилата важат за всички и закона с цялата си строгост, се стоварва върху всеки дръзнал да ги наруши. Уверяваха го, че несъответствията които вижда се дължат на недостатъците на тези, които управляват системата, че е достатъчно да избере правилните хора и всичко ще тръгне, като една добре смазана машина. И той избираше нови и нови, но системата действаше все така избирателно, и той винаги беше прецакан, независимо, че действаше според правилата на системата.

Лъжа! Гадна, гнусна, лепкава, слузеста, противна  – лъжа! Всичко бе една лъжа. Светло бъдеще не съществуваше, поне не за всички. Имаше само гадно изпълнено с лъжи, лицемерие и фалш настояще и ако не направеше нещо, животът му (единствен и неповторим !?) щеше да отмине в безволево съществуване. В страх.

В Страх! Защото, когато се сблъска със системата, разбра, че тя се управлява от тези които не играят по нейните правила, че тези правила са създадени за да се управляват тези, които вярват в тях, но които, ако решаха да си потърсят правата, биваха смазвани именно от тези които управляват системата. Да управляваш системата, да си част от елита бе върховната награда и който се докопаше до нея, получаваше безнаказаност. А останалите, чиито мозъци бяха промивани с празните приказки на кухото политическо говорене, с виртуалните наслади и бленувания на телевизионните шоута, със скандалните фалшиви измислици на жълтите медии, те бяха дресирани да вярват че системата съществува и полага всички усилия да се погрижи за тях, въпреки че усещаха върху себе си, как това не се случва.

И ако някой решеше да възроптае, да посочи несъответствията между реалността в която живее и реалността за която му говорят, то върху него веднага се изсипваше водопад от обвинения, че самият той е виновен за положението в което е изпаднал, че системата работи, но той не и помага достатъчно, че не се жертва, че властта произтича от него и лайната в които е затънал, са неговите собствени. И ако все пак, този някой не се откажеше и продължаваше да настоява, че не, грешката не е в него, че незавидното положение в което е изпаднал, е в резултат на действията на галениците на системата, на тези които я управляват, и дори дръзне да ги посочи, да ги назове поименно, и да поиска закона пазещ да не се нарушават правилата на системата да се стовари върху тях . . . Тогава! Тогава маските падаха, усмивките преминаваха в оголване на зъби и тежката ръка на реалността, не на закона, се стоварваше върху него. Знаеше го защото , го бе изпитал.

И тогава реши, че трябва да помисли. Да помисли истински – защо живее, как иска да живее и какво трябва да направи, ако иска да направи нещата истински. Знанията придобити в училището и в университета, не му вършеха работа. Откри, че да мислиш е много по-трудно отколкото да учиш, защото никой по време на цялото му образование не го бе учил да мисли. Първото нещо което разбра бе, че ако иска да разбере с какво си има работа, трябва да се отърси от пропагандната машина на системата. Изнесе се на квартира и заживя без да гледа телевизия, без да слуша радио, без да чете вестници, искаше съзнанието му само да се добере до живота, без посредници, които да обясняват на сетивата му как да възприема реалността. Потопи се в живота на собствените си усещания.

И разбра, че да си жив, означава да имаш смелостта да се бориш с фалша, лицемерието и лъжата, с подтисничеството на силните на деня. Да ги унищожаваш, да повдигаш завесата пред умовете на другите. Дори да рушиш системата, за да бъде принуден човека да се изправи срещу собствените си страхове, срещу реалността такава каквато е, срещу враговете – тези които са. “ . . . гледай народната работа повече от всичко друго, повече и от тебе си да я уважаваш!“. Гледай!

И той се взираше в монитора на компютъра, докато търсеше поредната си жертва в джобса. Знаеше за какво трябва да гледа. Набелязваше си само фирми, които явно поради голямо текучество редовно пускаха обяви за работа. Четеше по форумите, отзиви за различни работодатели и кандидатстваше там, където имаше най-много оплаквания и най-голямо текучество. За всяка работа изпращаше специално предварително подготвено CV , написано така че да отговаря на всички изисквания за обявеното работно място. Никога, въпреки доброто си образование, не кандидатстваше за ръководна позиция, защото знаеше, че безскрупулните „бизнесмени“ се познаваха и щяха да потърсят информация за него, от предишните му работодатели. Целта бе да влезе в набелязаната фирма, да усети върху себе си отношението на шефа. Заплащането нямаше значение, научил се бе да живее с малко.

Ако някой влезеше в дома му щеше да се удиви. Без топла вода, с печка на дърва, без електроуреди с изключение на няколко инструмента, с оскъдна мебелировка и с една чанта дрехи, така живееше и това бе всичко което му бе необходимо, разбира се и лаптопа. Но имаше и още нещо, в едната стая бяха нахвърлени купчина платки, части от детски играчки задвижвани дистанционно , а на масата буркани с най различни съставки – от които приготвяше смесите си. Да системата му бе позволила да се изучи, за да може да й служи, но той щеше да използва наученото за да я взриви, или поне да направи пробойни. Та той беше най-добрия във випуска. Можеше да направи бомба от всичко, можеше да сглоби дистанционно управляем модел от купчина боклуци, а когато обединеше и двете се получаваше дистанционно задвижвана бомба. И всяка от тези бомби носеше знака на Книговезеца – Дели Христем ага.

Първата жертва не направи впечатление на никого. Когато бе подпален луксозният автомобил на собственика на хранителна верига, а по-късно къщата му взривена заедно с него самия от дистанционно задвижвани самолети играчки, това бе отдадено на тъмното му минало. Едва на петия случай, властите признаха, че явно има някаква нова тенденция сред престъпните среди. Никой от властниците управляващи системата не знаеше откъде идват тези нападения. Започнаха да се подозират взаимно, те знаеха кирливите си ризи и нечистия си произход и затова бяха склонни да търсят източника на събудилите се страхове измежду собствените си редици. Никой от тях не можеше да си представи, че е възможно някой предопределен да им служи, да се изправи срещу тях. Системата бе толкова силна, толкова убедителна и властна, толкова всепроникваща, че дори те бяха повярвали в нейната вездесъща сила.

Когато обаче, взрив отнесе половината кабинет, стекъл се на откриването на нов индустриален обект изграден по европейска програма, заедно с гордия инвеститор източил милиони еврофондове, те се уплашиха. Нямаше как да подозират, че един от работниците строители, още при самото изграждане, бе положил в основите на обекта взривни устройства. Взривовете продължаваха – ветропаркове, машини, цехове; Къщи, яхти, коли; „Бизнесмени“. Всяка година имаше по трима -четирима, чиито бизнес отиваше в небитието заедно с тях самите. И всички те бяха галеници на системата, сложени да я поддържат, спонсори на управляващите, обръчи от фирми изпиващи кръвта и силите на обикновеният човек за благото на малцината недосегаеми. А книговезеца работеше, трудеше се усърдно, всеотдайно и евтино, продаваше знанията си без пари, без да си търси правата, без да отваря и дума за някакво трудово законодателство. Той бе идеалният работник – уплашен, високообразован, безропотен. Нищо, че след него оставаше само кръв и пепел. Такава бе народната работа.

. . . гледай народната работа повече от всичко друго,
повече и от тебе си да я уважаваш!“

Advertisements