28611-632x358

Всички го знаеха като дядо Йоцо-даскала, но малко от тези които го познаваха бяха все още живи. В селото днес живееха около 40 човека, все възрастни и повечето самотни старци. Самият той бе жилав 83 годишен старец с близо 50 годишен стаж като учител в закритото вече селско училище „Св. св. Кирил и Методий“. Когато се пенсионира и получи решението за пенсията си, се разплака. Пенсионира се заедно със затварянето на училището от което успя да спаси само книгите в училищната библиотека, отне му няколко дни да ги принесе вкъщи. Никой не го спря, така както никой не спря и тези, които опоскаха всичко останало, от керемидите на покрива, до кабелите на електрическата инсталация.

Краят на училището бе предизвестен 7 години преди да бъде затворено, тогава се роди последното дете в селото, всъщност тогава селото остана и без доктор, а и спряха автобуса, който ходеше до града. Неговите собствени деца, бяха станали жертва на живота в големия град, а внуците му се спасиха в чужбина. Но дядо Йоцо се държеше, живееше така, както може да живее само български балканджия, здраво стиснал зъби, без да се оплаква. На два пъти вижда премиера, веднъж когато дойде да открие някакъв важен пътен възел минаващ край слето и още веднъж когато откриха обновената с европейски пари църква. На църкавата сложиха табела на която пишеше с колко е струвало реставрирането й, с тези пари по простите сметки на дядо Йоцо- даскала, можеха да задържат доктора поне още 20 години и да удължат с някоя годинка живота на старците в околноста, както и на самото село, но явно грижата последните жители на околноста да бъдат изпратени в последния им път през нов божи дом, бе взела надмощие над останалите нужди на селяните. Поне и гробището да бяха реновирали, но найсе.

Дядо Йоцо- даскала не се оплакваше и не смяташе да се оплаква, такава бе съдбата му и той я приемаше, времето му да се бори с неправдите които виждаше бе отминало. Неговият дядо му бе разправял за своя дядо, който се бил виждал с Левски и как Апостола говорел, че: „Спасението на България е в ръцете на младите и в парите на чорбаджиите.“ Днес бяха останали само чорбаджиите с парите си, значи спасение няма да има. Това е. Молеше се само да умре преди България.

Със скромната си пенсия успяваше да си осигури най-насъщните нужди, през живота си не знаеше какво е това да вземе пари назаем. Къщата му също се рушеше, но до смърта му щеше да издържи. Тоалетната бе на двора, но и на това не се оплакваше, успя да пригоди един стол за гърне и все още се оправяше сам. Болеше го най-много за книгите, че няма кой да ги чете, че никой не ги потърси. Раздели ги на две, едните бяха учебници, справочници, речници и друга помощна литература, а другите романи. С първите си палеше печката, а от вторите занасяше по една в тоалетната и четеше страница по страница. Късаше страницата прочиташе я и си бършеше задника след това с нея. Съдба. За последна си бе оставил на „451° по Фаренхайт“ на Бредбъри.