Третополова приказка за Червеното шапче

Реших и аз, като съвременен и освободен от предразсъдъци човек, да допринеса за утвърждаването на свободата да избереш пола си според това какъв се чувстваш и тъй като смятам, че съществуването на мъжки и женски род в българският език е една от основните пречки в осъзнаването, че всички сме джендър, преработих приказката за „Червената шапчица“ в изцяло среден род, като се надявам Образователното министерство и всички ЛГБТ общества и техните НПО-та да вземат пример от мен и да отпечатат за следващата година учебниците на българските деца в изцяло среден род. Разбира се не правя това безкористно, а се надявам да получа и аз най-накрая някакъв приз от някое НПО, например за най-джендър блогър и моята новаторска творба да влезе в световния новинарски поток. Освен това смятам да кандидатствам за подпомагане от някоя либерална фондация и да издам сборник с третополови приказки. И така:

Приказче за Червеното шапче

Имало някога едно малко сладко детенце. Всеки го обиквал от първо погледче, но най-много го обичало бабето му, което всеки път се чудело какво да даде на детето. Веднъж му подарило шапче от червено кадифе, което му стояло тъй хубаво, че то не искало да носи друго и затова хората почнали да го наричат Червеното шапче.

Едно денче майчето му рекло:

— Червено шапче, ето ти малко козуначе и едно шише вино. Занеси ги на бабето си, защото то е болно и немощно и трябва да се подкрепи. Тръгни, докато слънцето не е почнало да прежуря, върви мирно и тихо и не се отбивай от пътчето, защото може да паднеш, да строшиш шишето и да оставиш бабето си без вино. А щом влезеш в стайчето й, недей забравя да поздравиш с „Добро утро“ и не любопитствувай да видиш какво става край тебе.

— Ще направя всичко така, както ми поръча, мамче — рекло Червеното шапче и подало ръчиче на майчето си за сбогом.

Бабето живеело чак в горището, на едно часче път от селото. И когато Червеното шапче навлязло в горището, срещнало я вълчето. Но Червеното шапче не знаело, че то е свирепо зверче, и затова никак не се изплашило.

— Добро денче, Червено шапче — рекло то.

— Добро денче, Кумче Вълче.

— Къде си се запътило рано-рано, Червено шапче?

— У бабето.

— Какво носиш в престилчето?

— Козуначе и вино. Козуначето месихме вчера за болното ми и немощно бабе — да похапне и да се подкрепи.

— Къде живее бабето ти, Червено шапче?

— Още четвъртче часче пътче навътре в горището: къщето й е под трите високи дъбчета, а малко по-надолу е лещачето, сигурно го знаеш — рекло Червеното шапче.

„Малкото и крехко детенце е добро хапче, сигурно е по-вкусно от старото — рекло си на умчето вълчето, — но трябва да подхвана хитро работчето, та да излапам и двете.“

Повървяло малко редом с Червеното шапче, а после рекло:

— Червено шапче, я виж какви хубави цветя има наоколо! Защо не поглеждаш какво става край тебе? Струва ми се дори, че не чуваш как сладко пеят птичетата. Вървиш право напред, като че си тръгнало на училище, а тука, в горището, е толкова весело!

Дигнало очи Червеното шапче, видяло как слънчевите лъчета се провират игриво между листата на дърветата и как земчето е осеяно с хубави цветя и си рекло: „Ще зарадвам бабето, ако му занеса китки свежи цветя; още е толкова рано, че пак ще стигна навреме“.

Отбило се от пътчето и влязла в горището да подири цветя; но щом откъснело някое, зървало по-надалеко друго още по-хубаво, спускало се към него и така навлизало все по-навътре и по-навътре в горището.

А вълчето отишло право към къщето на бабето и похлопало на вратничето.

– Кое е там?

— Аз съм, бабе, Червеното шапче, нося ти козуначе и вино. Отвори!

— Натисни и си отвори! — викнало бабето. — Съвсем без сили съм, не мога да стана от леглото.

Натиснало вълчето ръчлето, вратничето се отворила и то, без думче да продума, отишло право към леглото на бабето и го нагълтало цялото. После облякло негови дрехчета, сложило нейно домашно шапче на главето си, мушнало се в леглото и дръпнало завесето пред него.

А Червеното шапче все тичало за цветя и когато набрало толкова много, че не могло да носи повече, сетило се за бабето си и отново се запътило към него. Позачудило се, че вратлето е отворено, а като влязло в стайчето, всичко вътре му се сторило някак странно, та си помислило: „Друг път ми е толкова приятно у бабето, а днес, кой знае защо, ми става страшно!“

— Добро утро! — викнало то, но никое не й отговорило.

Отишло тогава до леглото и дръпнало завесето. Бабето лежало в леглото, но било нахлупило шапчето ниско над лицето си и имало много чудновато видче.

— Ой, бабе, колко са ти големи ушите!

— Да те чувам по-лесно.

— Ой, бабе, колко са ти големи очите!

— Да те виждам по-лесно.

— Ой, бабе, колко са ти големи ръченцата!

— Да те сграбча по-лесно.

— Ой, бабе, колко е голямо устето ти!

— Да те изям по-лесно.

Още не издумало всичко, скочило вълчето изведнъж от леглото и нагълтало клетото Червено шапче цяло-целеничко.

Уталожило вълчето гладчето си, мушнало се пак в леглото, заспало и захъркало тъй силно, че се чувало чак навън. Точно по това време край къщето минало едно ловче и си рекло: „Старото хърка много силно, трябва да видя да не му се е случило нещо лошо“. Влязло в стаята, спряло се до леглото и видяло в него вълче.

— Тук ли трябваше да те намеря, старо злосторниче? — викнало то. — Отдавна те диря.

Дигнало пушчето и се прицелило, но му минало през умчето, че вълчето може да е нагълтало бабето и едва ли ще му се удаде да го спаси. Не гръмнало, ами взело едно ножче и почнало да разпаря търбухчето на вълчето. Като го поразпорил малко, пред очите му светнало Червеното шапче; рязнало още малко и ето че детето изскочило и рекло:

— Ой, колко бях се изплашило! В коремчето на вълчето беше ужасно тъмно.

После излязло живо и бабето, но едва-едва дишало. Червеното шапче донесло няколко едри камъчета и напълнило с тях търбухчето на вълчето. Събудило се то след малко, рекъло да скочи от леглото и да побегне, но камъчетата били толкова тежки, че то се строполило на земчето, пребило се и умряло.

Зарадвали се тримата много. Ловчето одрало кожето на вълчето и си отишло у домчето, бабето изяло козуначето и изпило виното, които й било донесло Червеното шапче, и се подкрепило, а Червеното шапче си рекло: „Докато съм живо друго пътче няма вече да се отбивам от пътечето и да навлизам в горището, щом мамето не ми позволява“.

Някои разправят, че веднъж Червеното шапче пак тръгнало да носи нещо печено на старото си бабе, заговорило я друго вълче и искало да го отбие от пътчето. Но Червеното шапче не го послушало, продължило все напред и казало на бабето си, че го срещнало вълкче и й рекло „добъро денче“, но в очите му святкало злобе.

— Ако не бяхме на главното пътче, сигурно щеше да ме изяде.

— Ела да заключим вратето, та да не може да влезе — рекло бабето.

След малко вълчето похлопало и викнало:

— Бабе, отвори! Аз съм, Червеното шапче, нося ти нещо печенко.

Ала двете се спотайвали вътре и не отворили вратето. Повъртял се сивокожото зверче около къщето, повъртяло се, па накрая скочило на покривчето: решило да почака, докато Червеното шапче тръгне за домчето си, та да се примъкне подире му и да го изяде в тъмното. Ала бабето разбрало какво си е наумило.

Пред къщето имало голямо каменно корито и бабето рекло на детето:

— Червено шапче, вчера варих надениче. Вземи ведрото и излей водето от тях в коритото!

Носило Червеното шапче водче, носило, докато напълнило голямото, много голямо корито чак догоре. Миризмичето от наденичетата блъснало вълчето в носето, то почнало да души и да гледа надолу, и накрая вратлето му се източило и станало толкова дълго, че вълчето не можело вече да се задържи и почнало да се пързаля. Плъзнало се от покривчето, паднало право в голямото каменно корито и се удавило.

И после Червеното шапче тръгнало весело назад към къщето и никое не му сторило нищо лошо.