Защитна реч за правото да наричам ДОСТ протурска партия

Реших да се подготвя и да напиша предварително своята защитна реч пред българския съд, за правото да наричам свободно, ясно и на всеослушание Обединение ДОСТ – ПРОТУРСКА партия. Може би някои от читателите са питат, защо защитна реч? Защото г-н Лютви Местан и неговата партия ДОСТ са заплашили със съд всеки, който ги нарече протурска партия. Тази своя заплаха те са отправили сериозно в своя декларация, затова и аз я приемам сериозно:

„Уважаеми български съд

Обръщам се както към Вас, така и към г-н Лютви Местан и неговата протурска партия ДОСТ. Днес съм изправен тук като обвиняем затова, че съм заявил гласно и на всеослушание, че мисля, че Обединение ДОСТ е протурска партия. Признавам се за виновен. Да, аз съм виновен, аз наистина смятам, че ДОСТ е протурска партия и ако трябва да съм точен, не просто протурска, а про – нео – османистка партия, имаща за цел да реализира идеите и амбициите на Турския президент Реджеп Ердоган и неговото най-близко обкръжение, изложени ясно и неприкрито в книгата на Ахмед Давутоглу „Стратегическа дълбочина“. Те искат да разпространят влиянието си върху бившите територии на Османската империя, към които спада и нашата все още свободна държава, Република България.

Няма да се разпростирам пространно върху фактите, които ме карат да мисля, че Обединение ДОСТ е протурска партия, ще спомена само два: 1. Факта, че г-н. Лютви Местан потърси убежище в турското посолство, когато се почувства заплашен (все още неясно от какво и кого), а не при българските правоохранителни органи. 2. Факта на скорошното изявление на турският министър на социалната политика Мехмет Мюезиноглу цитирам:“„За да може процесите и тук, в Турция, и там (в България), да се развиват паралелно, беше създадена организацията Обединение ДОСТ”. За мен, това е достатъчно основание да смятам, че партия ДОСТ е протурска партия и, че тя трябва да бъде забранена.

Това обаче, което най-много ме притеснява, не e толкова същността и генезиса на тази партия, а нейните действия, заради които днес аз съм изправен като обвиняем тук пред вас. Тази партия си позволи да заплашва със съд всеки български гражданин който изразява не просто публично, но на глас своите мисли. Защото преди да кажем нещо, ние сме си го помислили, може би, ако г-н Местан разполагаше с устройство, което чете мисли, днес пред вас щеше да бъде изправен целия български народ. Нима аз нямам право да мисля и да изразявам на глас, публично своите възгледи, своите мисли? Това ли иска г-н Местан да постигне с тази своя заплаха, да насади страх и да ни затвори вътре в самите нас със собствените си мисли. Може би иска да направи подсъдни разговорите за политика на маса, в кафенето, по улиците и на площадите? Ако той смята, че това което мисля за него и за неговата партия не е вярно, мисли ли, че ще промени мисленето ми като ме осъди? Съмнявам се, г-н Местан е умен човек, той знае, че като ме осъдите днес, аз ще продължа да смятам неговата партия за протурска. Неговата цел не е да ме накара да променя мисленето си, не е да ме обори с факти и действия, неговата цел е да ме сплаши, да ме уплаши, да ме страхува, да ме накара да се почувствам така, както той се е чувствал когато е тичал към турското посолство. Той иска да се страхуваме всички българи, които мислим, че партия ДОСТ е протурска партия. Ето затова аз съм длъжен да извикам високо така, че да ме чуят всички – Аз Чергар мисля, че Обединение ДОСТ е ПРОТУРСКА партия. И ако това е подсъдно то  жалко за Свободата не просто на словото, но и на мисълта.

И така г-н Местан, аз смятам, че всеки има право да изразява своето мнение гласно, дори  и то да е погрешно, невярно или неприемливо за някой. Ваш е избора, дали да ме осъдите или да ми докажете, че греша, но уверявам ви, че това не може да стане чрез съда. Вашата партия е ПРОТУРСКА, аз така МИСЛЯ!“

Доган: „Загубим ли властта, губим и парите.“

Днес в редакцията получихме текст, за който се твърди, че представлява обръщение от Ахмед Доган към висшето ръководство на ДПС. Изложеното в този текст коренно се различава от посланието на Доган, разпространено във водещите български медии през последните дни и показва ДПС в една различна светлина от това, което те се опитаха да ни представят услужливо, предизборно. Човекът, който ни го изпрати, пише, че е отвратен от използването името на Левски в името на реализирането целите на партия като ДПС, която има огромна вина за мизерстващото положение на българския народ. Ето текста, който ни беше предоставен:

“ Братя и сестри

Предстои ни важна битка, битка на живот и смърт. Всичко, което ние сме градили през тези близо 30 години от началото на прехода, е на път да бъде изгубено. Всички вие знаете с колко труд и мъка успяхме да създадем нашите обръчи от фирми. Колко усилия ни костваше да убием духа на работещите в тях, как ги държахме на минимални заплати, как показно наказвахме всеки опит за съпротива и търсене на права от страна на работещите. Как успяхме да прогоним  зад граница всички, които отказваха да преклонят глава пред нашите правила на работа. Ние бавно, упорито и сигурно овладявахме бизнес след бизнес, подчинявахме община след община, държавна структура след държавна структура. Без нас не можеше да бъде взето нито едно решение в държавата, без значение дали това решение се вземаше публично или скрито. Нито една партия не успя да управлява без да се съобразява с нас. И всичко това благодарение на вашите усилия под моето мъдро ръководство. Всичко това обаче се дължеше и на безпрекословното подчинение на нашите избиратели, на нашия електорат. Те знаеха, че нямат алтернатива, ние ги бяхме научили, че нямат алтернатива. Те знаеха, че ако не гласуват за нас ги чака не просто мизерия, а физическа невъзможност да оцелеят. Благодарение на техните гласове ние се превърнахме в незаобиколим фактор в политиката, в бизнеса в процеса на определянето на бъдещето на България. Ние определяхме порциите на фирмите – кой, колко, откъде ще лапа и каква част ще дава на нас. Ние успяхме да превърнем обръчите от фирми в пръстените на планетата Сатурн, а ДПС в самата планета. Всички български граждани работеха и работят за нас на минимално заплащане. Всеки, който работи в България, всъщност работи за нас, ние вземаме 50% от стойността на труда му, ние ги научихме да са роби. Ние поробихме и техните синдикати, поробихме и съдебната система с парите изработени от самите тях. Ние поробихме самата надежда, че могат нещо да променят.  Ние определяме кой е престъпник и кой не. Ето погледнете се, сред нас са господин Делян Пеевски, г-н Йордан Цонев, Христо Бисеров, сред нас е вече и Слави Бинев, все хора алчни българи, чието място в една развита демокрация би било в затвора, но при нас, в нашата демокрация, те са начело на нашите листи. И ето сега, когато от пълната власт не ни делеше нищо, сред нас се намери предател, който от алчност реши да вземе този вече поробен народ и да го продаде на външни сили. Ние това не можем да го допуснем, нашите роби са си наши роби и ние не можем току-така с лека ръка, да оставим тези роби да слугуват другиму.

Братя и сестри, загубим ли властта, губим и парите си. Всичко, което сме спечелили на гърба на нашите роби, ще ни бъде отнето. Всички милиони, които сме получили като комисионни, ще останат само спомен. Затова ние трябва в техните души да събудим патриотизма, ние трябва да покажем на целия свят как роб и робовладелец се изправят заедно срещу външния поробител. Ако спечелим, печелим само Ние, ако загубим, губят всички.

Журналисти: „Ако кажем от какво сме се освободили ще си изгубим хляба!“

Масово журналисти в бълграски медии се оплакват, че се страхуват да кажат от какво сме се освободили защото има опасност да ги глобят, да им намалят заплатата и дори да си изгубят работата. В таз-вечершните новини дори виден новинар като Юксел Кадриев примрял от страх едвам съобщи, че България чества 138 години от Освобождението , но също без да спомене от кого или от какво сме се освободили. Потърсихме някои от тях за коментар и ето какво казаха, като пожелаха да запазят анонимност, понеже се страхуват да не загубят житейския си статус:

“ Нямам право да кажа от какво сме се освободили, защото ще ми намалят заплатата, изрично предупредиха целия екип на новините да не споменаваме въобще Турция, а за робство направо уволняват. Аз съм българин, който обича България, но не мога да си позволя семейството ми да остане без доходи и да не мога да заведа децата си на море. „

“ Съжалявам, но съм длъжна да се съобразявам с политиката на медията за която работя и която ни закле преди празника, че няма да казваме от какво сме се освободили. Аз като дам клетва съм свикнала да я спазвам. Разбира се можех да откажа, но рискувам да остана без работа. Предупредиха ни и да не се изпуснем КОЙ ни е освободил, защото това директно може да ни остави на улицата и да закрият цялата медия.“

“ Не се страхувам, аз съм журналист с огромен опит и съм горд, че съм българин, но все пак ние не живеем в момента под робство и няма смисъл с излишно патриотарство да заставаме срещу политически коректното говорене на днешния век. Да и нас ни предупредиха, че когато говорим за Освобождението не е коректно да съобщаваме от кого или от какво сме се освободили, а още по-малко КОЙ ние освободил, защото това може да повлияе на по-нататъшното ни професионално развитие, а пред мен се очертава бляскаво бъдеще и няма смисъл да го провалям с кухи изяви на излишен патриотизъм.“

„Аз работя във водеща телевизия. Както всеки път преди централната емисия новини ние имахме кратък инструктаж и ни предупредиха, че днес честваме само 138 години от Освобождението, без да споменаваме от какво. Аз попитах не можели да кажем поне, че сме се освободили от турското присъствие, но шефа така почервеня, че се уплаших за живота му и в името на неговото здраве реших да не се правя на патриот, а да му помогна да преживее и този национален празник. Също бяхме предупредени, че ако се изпуснем, последиците за нашата професионална кариера няма да са положителни.“

„Аз съм журналистка с дългогодишен стаж, днес бях заплашена, че ще си загубя работата и доходите, ако спомена от кого и кой ни е освободил. България ми е мила, но смейството ми е по-мило, имам две деца и шест кредита, как трябваше да постъпя. Аз много се интересувах от живота и делото на Левски, но знаете ли какво разбрах, че поп Кръстьо го е предал за да спаси семейството си, защото когато са го арестували той е чакал дете, а поп Кръстьо е бил добър човек, прочетете требника му. Затова и аз като поп Кръстьо, реших да се съобразя с живота, а не с отвлечени идеали, защото именно благодарение на смейства като нашите, България съществува и до днес.“

Турския посланик поздрави българите за 3-ти март

Изненадващо турския посланик в България, Сюлейман Гьокче, поздрави официално българският народ по случай националният ни празник 3-ти март. Ето пълния текст на поздравлението:

“ Уважаеми Български граждани, скъпи приятели

Поздравявам ви по случай 138-годишнината от Освобождението на България от турско робство. За мен не е проблем да използвам този термин, около който във вашето общество се разгоря гореща дискусия. Защото този термин е част от историята и е залегнал там благодарение на вашите възрожденски деятели и борци за национална независимост. Мисля, че е време вече да гледаме на нашето общо минало, в което за съжаление има векове тъмни страници, от гледна точка на историята, а не на политиката и бъдещето. Време е да прочетем тези тъмни страници заедно и заедно да си извадим поуките от тях: Ние да не посягаме на чуждата свобода, а Вие да цените и пазите своята собствена. Аз съм убеден, че само свободният по дух човек може да оцени Свободата и да почувства всяко посегателство над неговата чест като робство и това е, което са чувствали вашите велики възрожденски деятели. Те може фактически да са били поробени, но са били свободни вътре в самите себе си. Защото Свободата на родината, на държавата се гради върху личната свобода и чувство за чест и достойнство. Свободата не е да освободиш къщата или имота си, а самият себе си, своите чувства, идеи, морал и достойнство.

Днес вие имате собствена държава, дано се чувствате свободни в нея. Пожелавам ви да бъдете достойни потомци на вашите предшественици. Помнете, че вие ставате роби, тогава когато склоните глава и пред най-малката неправда, упражнена върху вас. Свободата трудно се добива и лесно се губи. Затова трябва всеки да брани първо своята лична свобода, после тази на обществото и тогава и държавата ви ще е свободна. Бъдете българи, бъдете свободни.“

Апостола на сигурността

Левски вдигна глава и огледа събралите се десетина човека пристъпващи нервно от крак на крак. Стъкленият поглед на светлите му сини очи, режеше душите им като масло. За него се носеха легенди, че като погледне човека в очите и разчита мислите му, че никой не може да устои на думите му и, че за всеки който застане насреща му милост няма. Да, той бе опознал изтънко човеците и знаше, че това що си бе наумил, можеше да се осъществи, но за целта бе необходимо да действат с общи усилия. Ето ги пред него, едрите чорбаджии, попа, даскала и няколко по-здрави момчета от града. С тяхна помощ, той щеше да постигне това, за което копнееше целият български народ, а именно собствено управление, народно управление.

– Всички вие знаете защо сме се събрали тука – започна Левски – днес полагаме основите на нашето бъдещо народно управление, което за да стане зависи от нашите общи усилия, включая пари, пари и пак пари, и разбира се работа сред останалата част на българския народ. Вие трябва да отворите очите на простия народ, че е време вече, да вземем управлението на съдбините си в свои ръце. Какво иска селянина, кръчмаря, занаятчията, търговеца, ти попе и ти даскале? Какво – пари и сигурност. Ние пари не можем да обещаем, но можем да обещаем сигурност и възможност всеки да изкарва пари за прехраната на челядта си, без да се страхува, че ще дойде турчина и ще му ги отнеме. Значи кое е главното в нашите усилия – СИГУРНОСТ. Но пътя към сигурността минава през завземане управлението над народа, което управление сега е в турски ръце. За целта сме се събрали тука да решим, какви стъпки да предприемем, така щото това управление да бъде в наши ръце. Аз вече организирах в по-голямата част от поробеното ни Отечество комитети с тази цел, като навсякъде изложих своите предложения за начина по който трябва да водим борбата под нашето знаме на което ще пише . . .

– „Свобода или смърт“ – извика възторжено даскала!

– Даскале, – тихо просъска Левски, всред възцарилата се тишина в стаята – каква е тая Свобода, пие ли се, яде ли се, на гръб ли се носи, продава ли се, купува ли се, каква е? Свободата е за наивниците, ние искаме сигурност за нас и за децата ни. СИГУРНОСТ! Рацзбираш ли даскале, защото свобода значи всеки да прави каквото си иска, а ние желаем държавата ни да бъде подредена, да бъдем равни с другите европейски народи.

– Значи „Сигурност или смърт“ – смутолеви даскала.

– Няма „или“ даскале, или означава, че сме готови да загубим, че има друг вариант освен този при който успяваме да реализираме целите си. Защото утре, ако излезем на площада пред конака и викнем гордо „Свобода или смърт“ или пък „Сигурност или смърт“, каймакамина лесно може да реши смърт. Ние смърт нещем, ако тука има някой, който иска смърт, сега е момента да каже. Така че, няма „ИЛИ“, ние искаме „Народно управление“, което ще рече ние да управляваме народа си, така както нам ни е угодно, а за целта на селяните ще обещаем сигурност за тях, добитъка и челядта им, а на каймакамина ще обещаем спокойствие и безгрижие, като повери на нас управлението на подопечния му народ. И стане ли това, е въпрос на време управлението да мине изцяло в наши ръце, без капчица кръв. Това е целта на нашето съзаклятие.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––

Не след дълго, сред простия народ започна да се говори за един човек със сини очи, който ще им даде сигурност само трябва да го последват и да го слушат. С „Протести“ пред конака, той щял да им уреди спокоен живот, но за целта в уречения момент всички трябва задружно да излязат пред каймакамина. Апостола на сигурността, така го зовеше цял народ. Тъй говореха простите селяни от ухо на ухо. Скоро приказката стигна и до турското правителство, до самия падишах. Настанало бе време за действие. Левски избра Ловеч, за първите си стъпки пред турското правителство. И ето в уречения ден пред смаяния поглед на ловешкия каймакамин, се изправи множество със знаме на което пишеше „Народно управление“, начело на това множество стоеше едно русоляво момче със стъклени сини очи, а около него се бяха наредили всички чорбаджии, попа и даскала. Каймакамина прати заптиетата да го доведат при него, барабар с първенците.

– Какъв е тоя панаир бе хашлак, а и вие как може да му се връзвате на акъла бе чорбаджи? – запита каймакамина.

– Изслушай го бей, това дето говори е добро и за теб, и за падишаха, и за нас – рече попа.

– Речи момче, какво толкоз говориш, че си изпил акъла на толкоз народ?

– Бей, аз идвам при теб с предложение, което ще ти позволи да си пиеш кафето с рахат локум и да си пиеш шербета, без да имаш никакви грижи с населението. Ние искаме да те отървем от тежестта на отговорностите с които те е натоварила високата порта и да ги вземем на плещите си. Защо бей, да не си гледаш живота и ханъмата, а да се занимаваш всеки ден с проблемите на тези хора отвън. Дай на нас тази тежест, ние ще решаваме техните спорове, ще събираме данъците и ще даваме дължимото на теб и падишаха. Ние ги познаваме по-добре от теб, знаем проблемите и мъките им, знаем какво и как да им кажем, когато недоволстват, знаем кой какво притежава, каква част трябва да отдели за империята. Единственото, което искаме е да гарантираш тяхната сигурност и когато решиш, че има някакъв проблем, да се обръщаш към нас, като към техни представители, а не да пращаш заптиетата. Ако ние не можем да го решим, чак тогава ти ще развалиш рахатлъка си и ще се занимаваш с управлението на положението, но гарантирам ти, че това няма да бъде необходимо. Освободи се бей от грижите, посвети се на живота си. Грижата за сигурността на империята, за спазването на законите и реда, повери на нас.

– Умно говориш, момче, хубаво. Ще те пратя при каймакамина в Търново, нека той да реши какво да прави с теб, а сега разпусни, тоз панаир отвънка.

– Може ли само бей, тука сме ти приготвили един подарък, ей този ятаган със златна дръжка и изумруд, в знак на почитание и засвидетелстване на нашето уважение.

– Машала, машала! – възкликна удивен каймакамина, а Левски прати да извикат фотографина да запечата този паметен миг.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––

И тъй качиха Левски, на файтона на каймакамина и с почетна стража го изпратиха в Търново, а от там в София, и после самият падишах поиска да го види. Не след дълго целият български народ открито говореше за своя „Апостол на сигурността“, благодарение на когото сега вече имаха чисто ствои български управници, от свои чорбаджии, попове и даскали, които им гарантираха повече сигурност, а и така жадуваното „народно управление“.

451° по български

Всички го знаеха като дядо Йоцо-даскала, но малко от тези които го познаваха бяха все още живи. В селото днес живееха около 40 човека, все възрастни и повечето самотни старци. Самият той бе жилав 83 годишен старец с близо 50 годишен стаж като учител в закритото вече селско училище „Св. св. Кирил и Методий“. Когато се пенсионира и получи решението за пенсията си, се разплака. Пенсионира се заедно със затварянето на училището от което успя да спаси само книгите в училищната библиотека, отне му няколко дни да ги принесе вкъщи. Никой не го спря, така както никой не спря и тези, които опоскаха всичко останало, от керемидите на покрива, до кабелите на електрическата инсталация.

Краят на училището бе предизвестен 7 години преди да бъде затворено, тогава се роди последното дете в селото, всъщност тогава селото остана и без доктор, а и спряха автобуса, който ходеше до града. Неговите собствени деца, бяха станали жертва на живота в големия град, а внуците му се спасиха в чужбина. Но дядо Йоцо се държеше, живееше така, както може да живее само български балканджия, здраво стиснал зъби, без да се оплаква. На два пъти вижда премиера, веднъж когато дойде да открие някакъв важен пътен възел минаващ край слето и още веднъж когато откриха обновената с европейски пари църква. На църкавата сложиха табела на която пишеше с колко е струвало реставрирането й, с тези пари по простите сметки на дядо Йоцо- даскала, можеха да задържат доктора поне още 20 години и да удължат с някоя годинка живота на старците в околноста, както и на самото село, но явно грижата последните жители на околноста да бъдат изпратени в последния им път през нов божи дом, бе взела надмощие над останалите нужди на селяните. Поне и гробището да бяха реновирали, но найсе.

Дядо Йоцо- даскала не се оплакваше и не смяташе да се оплаква, такава бе съдбата му и той я приемаше, времето му да се бори с неправдите които виждаше бе отминало. Неговият дядо му бе разправял за своя дядо, който се бил виждал с Левски и как Апостола говорел, че: „Спасението на България е в ръцете на младите и в парите на чорбаджиите.“ Днес бяха останали само чорбаджиите с парите си, значи спасение няма да има. Това е. Молеше се само да умре преди България.

Със скромната си пенсия успяваше да си осигури най-насъщните нужди, през живота си не знаеше какво е това да вземе пари назаем. Къщата му също се рушеше, но до смърта му щеше да издържи. Тоалетната бе на двора, но и на това не се оплакваше, успя да пригоди един стол за гърне и все още се оправяше сам. Болеше го най-много за книгите, че няма кой да ги чете, че никой не ги потърси. Раздели ги на две, едните бяха учебници, справочници, речници и друга помощна литература, а другите романи. С първите си палеше печката, а от вторите занасяше по една в тоалетната и четеше страница по страница. Късаше страницата прочиташе я и си бършеше задника след това с нея. Съдба. За последна си бе оставил на „451° по Фаренхайт“ на Бредбъри.

В Батак изхвърлиха учебниците по история на бунището

Днес, 17 май, когато се почита паметта на светите Баташки мъченици, батачани масово се отзоваха на призива на учителите по история от града и изхвърлиха учебниците по история на своите деца на бунището. За целта на градсия площад бяха докарани няколко контейнера за боклук, а преди това инициативният комитет, организирал въпросното събитие, излезе с обръщение към своите съграждани и към всички български граждани. Предаваме ви текста на обръщението:

“ Драги съграждани, българи! Ние не сме излезли тук, за да ви обясняваме причините, които ни доведоха до осъществяването на този акт. Ние сме тук, за да покажем на тези, които искат да изтрият паметта ни, че все още не са успели и няма да успеят да моделират нашата родова памет така, както на тях им е угодно. Ние сме потомци на тези, които платиха с кръвтта си за това да имаме държава и да живеем в нея свободни, а не роби. За съжаление днес имаме повод за размисъл, дали сме успели да опазим това, което те са платили с живота си – да, имаме държава, но свободни ли сме?

Казват ни, че това което е било не било робство, а просто някакви чужденци и друговерци, са дошли в нашия роден край и са ни управлявали, дали са ни закони, права и въобще по нищо тяхното управление не се различавало от това днес, как може да наричаме това робство. В техните дебели книги и умни глави, робството имало точна дефиниция и тя не съвпадала по нито един параметър с това, което е било по нашите земи 500 години. Нашите прадеди никога не са били роби, следователно робство не е съществувало.

Но ние не съдим по техните дефиниции, те са безчувствени, сухи, сковани, ние съдим по писанията на нашите възрожденци, по техните стихове, писма и възвания, защото за тях всяка неправда с която е трябвало да се примирят е робство и нищо друго. Да, нашите прадеди са се борили срещу неправдите, срещу дискриминацията, срещу произвола на властите и тяхната безнаказаност, ето това за тях е робството. И сега да се замислим – днес по-различно ли е? Нима и днес ние не се чувстваме жертви на безнаказаността на нашите управници и свързаните с тях олигархични икономически кръгове. Кажете къде в държавата законът е един за бедни и за богати? Къде? Колко от нашите работодатели спазват закона, колко от нашите управници спазват закона, и не стават ли те бизнесмени и властници, с единствената идея да натрупат богатства за сметка на обикновения народ и да използват законите така, както им е угодно – като камшик за бедния и непристъпна крепост за самите тях.

И ако днес сме заобиколени с примери за неправди, навсякъде и във всичко, тогава не е ли техният стремеж да премахнат думата робство от нашата родова памет – страх, да не би да наречем и днешното си съществуване робство и да възстанем срещу него? Това е разковничето, драги съграждани, ако нашите предци са имали изострено чувство за справедливост и не са приемали като нормална всяка проява на неправда, а са я наричали робство, то трябва и ние да последваме техния пример – защото днес робството не е по-малко от тогава. Време е да се обърнем срещу нашите продажни, нагли и самозабравили се бизнес и политически елити и да им кажем „Стига, мястото ви е в затвора, а не начело на държавата.“ Но те са се окопали там и са защитили своите позиции със закони и единствената ни възможност да ги изгоним, отново е тази която нашите прадеди са избрали преди 139 години.

Ето от това ги е страх, страх ги е, че можем да наречем робство това, което те наричат свобода. Защото каква е тяхната свобода – свободата да изразяваш открито своите сексуални инстинкти, свободата да изоставиш своето родно място и прокуден от тяхната продажна политика, да скиташ немил недраг по света. И най-висшата свобода, която те познават, е свободата да преследваш собственото си щастие за сметка щастието на всички други около теб. Тяхната свобода е свободата на егоизма, свободата на Звяра. Тяхната свобода за нас е робство, а нашата Свобода за тях е неприемлива и затова те винаги ще се стремят да наричат робството, което ни налагат – свобода. От нас зависи дали ще го допуснем. Затова днес ние изхвърляме техните учебници на бунището, там където им е мястото и ще предаваме историята си така, както са я предавали нашите предци от поколение на поколение и от уста на уста. Нека помним, че всяка понесена безмълвно неправда не е нищо друго, освен поредната брънка във веригата на робското съществуване и да не допускаме тези брънки да стават все по-здрави и по-здрави.“

Защо няма да гласувам. И. Защо няма да протестирам срещу кандидатурата на Пеевски.

Защо няма да гласувам? И.
Защо няма да протестирам срещу номинацията на Пеевски за евродепутат?

Ще започна с отговора на втория въпрос: Защото той има право, според законите и принципите на демокрацията, да се кандидатира за този пост. Защото подобен протест, е протест срещу правото на всеки един който отговаря на изискванията  да участва в евроизборите. Защото смятам, че тези които са избрали протеста като форма да изкажат негодуванието и гнева си от тази кандидатура, не са наясно с принципите на демокрацията, която заявяват, че изповядват. Защото те, чрез този протест се изравняват с него, заявявайки безапелационно вярата в своята непогрешимост и морално превъзходство и задават себе си като еталон за демократи, без според мен да са такива. Защото подобен протест разкрива не сила, а безсилие и представлява не решение на проблема, а безцелното му размахване. И не на последно място, защото не жълтите павета са мястото, където каквато и да е форма на негодувание трябва да бъде изказвана по този конкретен повод. Защото, ако бе жив Левски би казал, че : „Днес българинът желае демокрацията, но чака да му я поднесат на тепсия.“ Защото всички вие, които протестирате срещу явлението Пеевски, очаквате то да бъде разрешено не от вас, а от тези които са го създали. И затова демокрацията за която се „борите“, винаги ще бъде плод не на вашите, а на нечии чужди усилия и виждания, защото вие така искате.

Аз няма да протестирам, защото това ще е протест срещу правото на тези, които гласуват за евентуалната кандидатура на Пеевски, да упражнят демократичното си право на глас. Вие ще им отнемете това право. През последната година, у мнозина явно се настани усещането, разбирането, вярата, че едва ли не протеста е най-висшата форма за борба за демокрация. Не е вярно, този протест, който вие демонстрирате вече толкова дни е проявление на бездарие и липса на идеи. И пак ще цитирам Апостола: „Работа трябва, работа.“ Но как да работите, като нямате собствени неспонсорирани  идеи! И за каква работа, сигурно се питате, става въпрос? Дълго време вие проглушихте ушите на всички с въпроса „Кой?“ и ето, че днес имате отговора преди дори да се е случило събитието – Кой ще гласува за евентуалната кандидатура на Пеевски? – електората на ДПС. И когато имате отговора, преди да се е случило събитието, което ще зададе въпроса, вие какво правите? – Протестирате. Срещу какво? Срещу собственото си безсилие?!

Явно вие още отсега сте уверени, че нямате кандидати, които да спрат Пеевски  и тези които стоят зад него в похода им към Европа и, че единствения начин да бъдат спрени е да преживеят катарзис и сами да се откажат. Вашата работа, драги протестиращи, е да отидете при евентуалните гласоподаватели на Пеевски и да ги убедите, че вашите кандидати са по-добри от него, но затова се искат много усилия, не е като да се разхождаш по жълтите павета. И е трудно, но никой не е твърдял, нито в древността, нито днес, че демокрацията се постига лесно. Напротив, тя е крехка и изисква постоянна борба, усилия и най-важното идеи и способност да убеждавате другите в правотата на тези идеи. Надменността и убедеността в собствената непогрешимост и правота не са добри съветници в борбата на демокрация. Демокрацията е способност да се вслушаш в различния, да се опиташ да го разбереш и да откриеш общ език с него. Последното е най-трудно.

Така че, не се мотайте по жълтите павета, наливайки по този начин масло в огъня на ДПС и втвърдявайки електората й, а се опитайте да прережете бодливата тел с която тази партия е обградила своите избиратели, изолирайки ги от възможността да попаднат под влиянието на чужди идеи. Вашата цел, трябва да е да убедите тези хора, които ще гласуват за Пеевски да не гласуват за него и то не с кебапчета, бира и 50 лв, а с думи прости, с факти, с алтернативни предложения, ако можете. И, ако успеете, тогава ще е победила демокрацията, а не , ако Пеевски и тези зад него оттеглят кандидатурата му, защото тогава ще е победила не демокрацията, а тясно-партийният интерес на една или друга политическа сила и бизнеса зад нея. Вие трябва да го победите в битка, а не служебно. Демокрацията е проявление на способността да побеждаваш по правилата, дори тогава, когато срещу теб играят без правила.

Аз няма да гласувам, една от причините е явлението Пеевски, друга вашето явление, и още има, но затова по-долу. И за да не помисли някой, че подкрепям Пеевски, ще ви кажа, позволявайки си леко вулгарен език, защо, ако случайно реша да гласувам, то няма да е за Пеевски:

– Защото кандидатурата на Пеевски е плод на срането на една партия и то такова сране, че е превърнала цялата ни държава в кенеф и накрая си е бръкнала в гъза и е изписала с лайната си на вратата водеща от кенефа към Европа: „Кур за обществото. Кур за демокрацията. Кур за Европа.“ – Край на вулгарностите.

– Защото изборът на Пеевски за евродепутат е подигравка с европейските ценности, такива каквито би трябвало да бъдат. Защото според мен, г-н Пеевски желае да използва евродепутатското наметало, като бронежилетка, за да не свърши като наскоро разстреляния „бизнесмен“ Борислав Манджуков. А ако някой се съмнява, че Делян Пеевски ще свърши така, нека се запита, защо му е необходима такава охрана с каквато се движи, определено не е от сторени добрини.

– Защото г-н Пеевски, не съм го чул нито веднъж да изказва някакви свои политически убеждения, идеи или възгледи за развитието на ЕС. Защото той дори не е личност ангажирана с публични изяви, неговата публичност е публичността на мръсната пяна изплувала над водата.

Но стига толкова по вторият въпрос. Да преминем към първия – Защо няма да гласувам на предстоящите избори за евродепутати:

Защото не виждам хора с европейско мислене, с визия и разбиране какво представлява Евросъюза, а само хора желаещи да станат евродепутати. Моят глас няма да ви прати там, аз няма да легитимирам вашето бездарно присъствие и не мога да понеса мисълта, че ще заявявате на всеослушание, че аз съм ви избрал. Не, аз не съм ви избрал. Може би има сред вас, кандидати, единици свестни, но те са поставени на неизбираеми позиции и за да успееш да изпратиш един свестен, трябва да изпратиш купища боклук. Не, благодаря. Няма да легитимирам вашата алчност и наглост, вашето бездушие и безидейност, вашето кухо политическо говорене. Аз не чувам, от нито една политическа партия, послания касаещи българина и неговото място в ЕС. Аз дори се съмнявам, че има политик, който да е наясно какво представлява ЕС. И за да не бъда голословен ще дам един убийствен за мен  пример с еврокандидата Меглена Кунева. Наскоро тя заяви от името на Реформаторския блок, че те ще връщат българските умове от чужбина!

И тук въпросът е : От коя чужбина? Европейският съюз чужбина ли е? Ако седем години, след влизането ни в ЕС, нашите политици говорят за него, като за чужбина, то ние влизали ли сме въобще там или е било само някакъв сън? Не беше ли опцията да премахнем границите между нас и Европа, една от основните цели на демокрацията? И след като сме я постигнали, защо ще го отчитаме като грешка и ще връщаме от „чужбина?“ тези, които са избрали да се възползват от това постижение. Защо вие искате да отидете там, откъдето искате да върнете умните. Защото сте тъпи или защото правите останалите на прости?

Или може би, защото нямате нито представа, нито идея, как трябва да се развива България след присъединяването й към ЕС? Защото сте неспособни да посрещнете предизвикателствата поставени пред българският манталитет от акта на присъединяването ни към ЕС? Защото не можете да обясните на българите, че техния кръгозор и възможности се разширяват многократно с влизането ни в този съюз? Че България, но не като територия, а като дух и култура има възможността да граничи не с три , а с десетки морета и два океана.

Знаете ли, драги кандидати за евродепутати, какво чувство имам аз като ви наблюдавам? – Чувството, че за вас Европейският съюз се измерва с габаритите на евродепутаското ви кресло, на задника ви. Аз не ви чувам. Аз не чувам вашите идеи, вашата визия, вашето разбиране, вашите предложения, вашия ентусиазъм. Аз чувам само кухи фрази, шаблонно политическо говорене и кризисен ПР. И от всичките ви опити да кажете нещо, разбрах само, че вас трябва да ви изпратя там, а аз да остана тук. А поне според мен, там и тук би трябвало да са едно и също нещо.

Ето затова, няма да гласувам. Аз мога и да отида в Европа, а вие вървете по-дяволите!

Лихвари ходят мамо

Лихвари ходят, мамо,
реклами лепят.
Реклами лепят, мамо,
хората лъжат.
Хората лъжат, мамо,
благи думи думат.
Благи думи думат, мамо,
тъмни мисли мислят.
С големи букви пишат, мамо,
очите вадят.
С малки букви пишат, мамо,
окови слагат.
Бързи пари дават, мамо,
всичко ти вземат.
Кого прилъжат, мамо,
жив го не пущат.
Жив го не пущат, мамо,
жив го поробват.
Жив го поробват, мамо
кръвта му пият.
Кръвта му пият, мамо,
по капка смучат.
Сърце нямат, мамо,
само търбуси.
Сълзи ги не трогват, мамо,
само жълтици.
Закон ги не лови, мамо,
само куршуми.

Книговезеца

„ . . . гледай народната работа повече от всичко друго,
повече и от тебе си да я уважаваш!
Честитя ви венчаванието и дай, боже – на добре! . . .“

Можеше с часове да препрочита текста на писмото, което бе сложил в рамка на стената над бюрото си – “ . . . гледай народната работа повече от всичко друго, повече и от тебе си да я уважаваш!“. Повече и от тебе си, повече и от тебе си, повече и от тебе си, сякаш изпадаше в транс. Това бе единственото украшение, ако можеше да се нарече украшение, което красеше дома му. Писмото поставено в рамка, бе принадлежало някога на пра-пра-пра дядо му известен сред приятелите си с прозвището Книговезеца, прозвище останало като нарицателно за рода. „честитя ви венчаванието и дай, боже – на добре! . . .“

Самият той не беше женен, нямаше семейство, решил се бе да се посвети на работата, с която се бе заел. Живееше сам, почти изолиран от роднините и родителите си. Знаеше, че ги е разочаровал, но не можеше да им обясни защо го прави. А му предричаха бляскаво бъдеще, завърши с отличие няколко инженерни специалности, спортуваше усилено и жените определено изпитваха любопитство да го опознаят по-отблизо. Чувстваше се свободен, силен и неудържим, когато за пръв път се сблъска със системата. И тогава разбра, че всичко е един добре замислен декор, целящ да държи хората в безмълвно подчинение. Нищо не бе такова, каквото го представяха. Всички думи бяха кухи, всички лица – маски, законите – решетки на затвор, а светлото бъдеще минаваше през робството на настоящето.

Уверяваха го, че системата е направена с цел да се грижи еднакво за всички, така че всички да имат равен шанс в живота. Че правилата важат за всички и закона с цялата си строгост, се стоварва върху всеки дръзнал да ги наруши. Уверяваха го, че несъответствията които вижда се дължат на недостатъците на тези, които управляват системата, че е достатъчно да избере правилните хора и всичко ще тръгне, като една добре смазана машина. И той избираше нови и нови, но системата действаше все така избирателно, и той винаги беше прецакан, независимо, че действаше според правилата на системата.

Лъжа! Гадна, гнусна, лепкава, слузеста, противна  – лъжа! Всичко бе една лъжа. Светло бъдеще не съществуваше, поне не за всички. Имаше само гадно изпълнено с лъжи, лицемерие и фалш настояще и ако не направеше нещо, животът му (единствен и неповторим !?) щеше да отмине в безволево съществуване. В страх.

В Страх! Защото, когато се сблъска със системата, разбра, че тя се управлява от тези които не играят по нейните правила, че тези правила са създадени за да се управляват тези, които вярват в тях, но които, ако решаха да си потърсят правата, биваха смазвани именно от тези които управляват системата. Да управляваш системата, да си част от елита бе върховната награда и който се докопаше до нея, получаваше безнаказаност. А останалите, чиито мозъци бяха промивани с празните приказки на кухото политическо говорене, с виртуалните наслади и бленувания на телевизионните шоута, със скандалните фалшиви измислици на жълтите медии, те бяха дресирани да вярват че системата съществува и полага всички усилия да се погрижи за тях, въпреки че усещаха върху себе си, как това не се случва.

И ако някой решеше да възроптае, да посочи несъответствията между реалността в която живее и реалността за която му говорят, то върху него веднага се изсипваше водопад от обвинения, че самият той е виновен за положението в което е изпаднал, че системата работи, но той не и помага достатъчно, че не се жертва, че властта произтича от него и лайната в които е затънал, са неговите собствени. И ако все пак, този някой не се откажеше и продължаваше да настоява, че не, грешката не е в него, че незавидното положение в което е изпаднал, е в резултат на действията на галениците на системата, на тези които я управляват, и дори дръзне да ги посочи, да ги назове поименно, и да поиска закона пазещ да не се нарушават правилата на системата да се стовари върху тях . . . Тогава! Тогава маските падаха, усмивките преминаваха в оголване на зъби и тежката ръка на реалността, не на закона, се стоварваше върху него. Знаеше го защото , го бе изпитал.

И тогава реши, че трябва да помисли. Да помисли истински – защо живее, как иска да живее и какво трябва да направи, ако иска да направи нещата истински. Знанията придобити в училището и в университета, не му вършеха работа. Откри, че да мислиш е много по-трудно отколкото да учиш, защото никой по време на цялото му образование не го бе учил да мисли. Първото нещо което разбра бе, че ако иска да разбере с какво си има работа, трябва да се отърси от пропагандната машина на системата. Изнесе се на квартира и заживя без да гледа телевизия, без да слуша радио, без да чете вестници, искаше съзнанието му само да се добере до живота, без посредници, които да обясняват на сетивата му как да възприема реалността. Потопи се в живота на собствените си усещания.

И разбра, че да си жив, означава да имаш смелостта да се бориш с фалша, лицемерието и лъжата, с подтисничеството на силните на деня. Да ги унищожаваш, да повдигаш завесата пред умовете на другите. Дори да рушиш системата, за да бъде принуден човека да се изправи срещу собствените си страхове, срещу реалността такава каквато е, срещу враговете – тези които са. “ . . . гледай народната работа повече от всичко друго, повече и от тебе си да я уважаваш!“. Гледай!

И той се взираше в монитора на компютъра, докато търсеше поредната си жертва в джобса. Знаеше за какво трябва да гледа. Набелязваше си само фирми, които явно поради голямо текучество редовно пускаха обяви за работа. Четеше по форумите, отзиви за различни работодатели и кандидатстваше там, където имаше най-много оплаквания и най-голямо текучество. За всяка работа изпращаше специално предварително подготвено CV , написано така че да отговаря на всички изисквания за обявеното работно място. Никога, въпреки доброто си образование, не кандидатстваше за ръководна позиция, защото знаеше, че безскрупулните „бизнесмени“ се познаваха и щяха да потърсят информация за него, от предишните му работодатели. Целта бе да влезе в набелязаната фирма, да усети върху себе си отношението на шефа. Заплащането нямаше значение, научил се бе да живее с малко.

Ако някой влезеше в дома му щеше да се удиви. Без топла вода, с печка на дърва, без електроуреди с изключение на няколко инструмента, с оскъдна мебелировка и с една чанта дрехи, така живееше и това бе всичко което му бе необходимо, разбира се и лаптопа. Но имаше и още нещо, в едната стая бяха нахвърлени купчина платки, части от детски играчки задвижвани дистанционно , а на масата буркани с най различни съставки – от които приготвяше смесите си. Да системата му бе позволила да се изучи, за да може да й служи, но той щеше да използва наученото за да я взриви, или поне да направи пробойни. Та той беше най-добрия във випуска. Можеше да направи бомба от всичко, можеше да сглоби дистанционно управляем модел от купчина боклуци, а когато обединеше и двете се получаваше дистанционно задвижвана бомба. И всяка от тези бомби носеше знака на Книговезеца – Дели Христем ага.

Първата жертва не направи впечатление на никого. Когато бе подпален луксозният автомобил на собственика на хранителна верига, а по-късно къщата му взривена заедно с него самия от дистанционно задвижвани самолети играчки, това бе отдадено на тъмното му минало. Едва на петия случай, властите признаха, че явно има някаква нова тенденция сред престъпните среди. Никой от властниците управляващи системата не знаеше откъде идват тези нападения. Започнаха да се подозират взаимно, те знаеха кирливите си ризи и нечистия си произход и затова бяха склонни да търсят източника на събудилите се страхове измежду собствените си редици. Никой от тях не можеше да си представи, че е възможно някой предопределен да им служи, да се изправи срещу тях. Системата бе толкова силна, толкова убедителна и властна, толкова всепроникваща, че дори те бяха повярвали в нейната вездесъща сила.

Когато обаче, взрив отнесе половината кабинет, стекъл се на откриването на нов индустриален обект изграден по европейска програма, заедно с гордия инвеститор източил милиони еврофондове, те се уплашиха. Нямаше как да подозират, че един от работниците строители, още при самото изграждане, бе положил в основите на обекта взривни устройства. Взривовете продължаваха – ветропаркове, машини, цехове; Къщи, яхти, коли; „Бизнесмени“. Всяка година имаше по трима -четирима, чиито бизнес отиваше в небитието заедно с тях самите. И всички те бяха галеници на системата, сложени да я поддържат, спонсори на управляващите, обръчи от фирми изпиващи кръвта и силите на обикновеният човек за благото на малцината недосегаеми. А книговезеца работеше, трудеше се усърдно, всеотдайно и евтино, продаваше знанията си без пари, без да си търси правата, без да отваря и дума за някакво трудово законодателство. Той бе идеалният работник – уплашен, високообразован, безропотен. Нищо, че след него оставаше само кръв и пепел. Такава бе народната работа.

„ . . . гледай народната работа повече от всичко друго,
повече и от тебе си да я уважаваш!“

40 дни по-късно. Оглед на протеста.

Преди да започна същинската част от своето изложение трябва да отбележа две неща: Първо – В България огромна част от населението е бедно или живее в постоянен страх, че ще изпадне под границата на бедността; Второ – Държавата не е природно явление, тя е изградена върху човешки закони в опит човечеството да противостои на Природата и ако може да я подчини.

 За да е стабилна държавата, която е изкуствено явление, е необходимо да бъдат задоволени природните нужди на отделния човек, а именно храна и подслон, и като следващо ниво да му се осигури защита от физическо насилие, ако той сам е неспособен да се защитава. Тъй като за човечеството като цяло в самото начало на тази борба с природата, е било непосилно тази цел да бъде постигната едновременно за всички, се оформят различни държави, които в различна степен се справят с поставената задача. (Ще спестя изкривяванията върху функциите на държавното образование, причинени през вековете от самозабравили се алчни и самовлюбени  управници. ) Очаква се и е неминуемо, ако човешката цивилизация желае да просъществува, един ден обединението да достигне планетарен мащаб. Днес въпросът е, ще доживеят ли до този етап България и българите?

Защо започвам с това, защото съм удивен от това, как интелигентни уж хора отхвърлят факта, че всички процеси протичащи в момента в България, се развиват в зависимост от фактора бедност. Държавата е нестабилна защото управниците не са успели, а може би и не са желали, да задоволят елементарните природни нужди на населението. В този момент всички вие, които смятате себе си за интелигентни, без значение от коя страна на барикадата се намирате, се изправяте срещу природата, няма да ви казвам кой ще победи, освен ако не сте готови на геноцид над неконкурентоспособните. И ако победи природата, това ще сложи край на държавата ни, такава каквато я познаваме. Много често обаче, усетили слабост в държавата, на сцената се появяват външни за нея сили.

Аз подкрепям протеста и то не само във виртуалното пространство, защото в момента държавата е обект на претенции от страна на частни лица, затова кой да се разпорежда с ресурсите й, включително и с населението. Назначаването на Пеевски беше именно този акт, който осветли процеса за който говоря, това ясно лично реваншистко действие на озлобен, алчен, обезумял от гняв,  . . . ,не знам как да го нарека, защото за мен това не е човек, а не искам да обиждам творенията на Природата. Подкрепям протеста защото въпросните нагли, лични завоевания на държавността продължават, след първоначалното стъписване и отстъпление. Защо трябва всички да подкрепят протеста – защото това с което днес управниците купуват вашето мълчание и спокойствие, е същото с което вашите работодатели олигарси купуват вашите умения, знания и физическа сила – страх и подаяния.

Потенциалът за развитие който този протест имаше, за съжаление бе ограничен още в самото му начало, било от недомислие, самонадеяност или липса на трезва и обективна преценка на ситуацията. Той бе спънат точно от тези, които говореха дълги години, че работят за развитие на активно гражданско общество в страната и когато имаха възможност да го докажат, застанаха не зад обществото, а зад тясно-идейни, спорни, икономически и философски постановки, изповядвани от малка част на това  общество. И тук за да не се чудите за кого говоря, ще уточня, че става въпрос за НПО-тата.

Техни представители, въпреки че в момента отричат, дадоха най-силното оръжие за отбрана на управляващите, като обявиха протестиращите за интелигентни, млади, красиви хора, които си плащат сметките, отделяйки ги от не толкова интелигентните и заможни хора – от бедните.  Само този факт обаче ми е достатъчен за да се усъмня в тяхната интелигентност и да се убедя, че въпросните НПО-та работят за всичко друго, но не и за активно гражданско общество. Ваша е вината драги активисти на НПО за разделението на хората и самотният протест на софиянци. Вие направихте всичко възможно да се разграничите от хората, още по време на февруарските протести, които бяха далеч по масови и които се разпростряха в цялата страна, но тогава дори и без вас протестиращите постигнаха успех, за който вие можете само да мечтаете и то без подкрепа от посланици, чуждестранни медии и еврокомисари. Тогава свалихме от власт мутра, която зомбираше чрез медиите огромна част от населението, че няма алтернатива на самата себе си и това в продължение на почти четири години. А сега не можем да бутнем, оакало се правителство на един месец.

Моите резерви към ролята на НПО не са от вчера, защото ясно си личи, че голяма част от тях вместо да са надпартийни са създадени да обслужват една строго определена част от партийният сектор. Ще ме извинявате, но това не е гражданска организация, а партийна мимикрия. Но това не е толкова страшно, защото няма как да го скриете. Лошото е, че въпреки напъните ви се показахте неспособни да родите какъвто и да било смислен отговор на въпроса „Какво да се прави?“, след така желаната от всички нас оставка на правителството. Всичко което говорите са празни общи приказки, подходящи за медиите, но не вършещи никаква работа в реалността. Това също охлади страстите на протеста – За лудо протестирай, за лудо не стой – някак не върви.

Тази липса на каквато и да е яснота какво следва, без значение дали го искате или не, дали го признавате или не, дали го осъзнавате или не, дали го правите умишлено или не, налива масло във воденицата на ГЕРБ и нейното икономическо задкулисие, както и способства за формирането на нови задкулисни играчи и формации и най-малкото зло е, че запази моментното статукво. Не е безпочвено съмнението, че част от вас играят именно за тези задкулисни играчи, а ако отричате това, то остава да сте пълни глупаци, в което не вярвам.

Предните протести с които толкова надменно се сравнявате, дадоха жертви и то не жертви, а саможертви, много удобно забравихте този факт. Само това да беше разликата, то пак не можете да стъпите на малкия пръст на идеализма на хората излезли тогава по улицата, днес за съжаление не виждам саможертви, а сметки, тънки сметки. Предните протести родиха алтернативи – наивни, утопични, безумни, престъпни, но ясни и видими. Със смешни, идеалистични, опасни и гротескни  послания, и планове, но заявени публично. Имаше събрания в няколко града, създаде се национална организация, а вие сте само в София и не си мръднахте задниците да търсите подкрепа в провинцията. Но каква подкрепа да търсите, като нямате какво да предложите?

Аз не виждам дори и бегъл напън за раждане на алтернатива вътре в самия протест. Никой от вас не желае да бъде припознат като лице на протеста, нито да се заеме с трудната задача да създадете заедно такова лице. Това е или признак на интелектуална немощ, или акт на нежелание да напуснете сигурните си местенца в НПО, или иде да потвърди думите на Апостола пред турския съд „Българинът желае свободата си само, ако му я поднесат на тепсия.“ Не знам кой е по-добрия вариант, че не знаете, че не искате, че не можете, но най-лошият е, ако служите на някой друг.

Колко дни ви трябват за да спрете да пушкате във въздуха креативно и да изстреляте залп в сърцето на олигархията? Истинска мъка е човек да наблюдава душевните терзания на така-наречения Реформаторски блок, да чете празнодумията на разни харти и отворени писма. Не се ли наговорихте и написахте вече, „защото книгите са с пари“? Един от лидерите на реформаторския блок потриваше доволно ръце във фейсбук, че имали 9% от някакво социологическо проучване, само щото се заявили – Ти затова ли се бориш бе, Байо? Да минеш 4% и да влезеш в парламента, аз си мислех, че искате България да спасявате. Каква алтернатива сте вие, къде отидохте, с кого се срещнахте, какво предложихте? Ходите като шушумиги из протестиращите, вместо ясно да заявите, че можете да бъдете алтернатива на настоящето престъпно управление, защото имате план и визия, и да ги изложите на публично обсъждане. Да не би да сте за пряка демокрация или по-скоро за най-прекият, тих и незабележим път към депутатските кресла, на гърба на протеста?

Изскачат през ден, през два някакви елити и обявяват, че правят партия, сякаш правят нещо голямо, че ние имаме над 40 партии бе. Не партии ни трябват, а план, визия, идеализъм и морал. Затова обаче не е достатъчно само да си добър бакалин, а да имаш познания за света който те заобикаля.

Протеста все още продължава и ако искате да успее, организирайте се, не само да го отразявате и насочвате, но и да предложите какво следва, да агитирате, да обяснявате, да убеждавате – ако можете, ако не, ще има следващи протести, на които ще играете същата роля, каквато играхте на февруарските – никаква . . .

И да не забравя – „Кой не скача е червен“, е нищета на духа.

Има ли я още България?

Чергар поздравява Вранил

Питаш ме, приятелю, в писмото си: “Има ли я още България?”, а аз дълго не намирах ни сили, ни време, за да ти отговоря, но сега, открадвайки част от себе си, ще ти изложа нещата така, както ги чувствам, а ти сам си реши.

България сподели съдбата на демокрацията, законността и справедливостта – съществува само на хартия. Ако погледнеш картата на света, ще я видиш свряна все на същото място, ще я видиш и изписана с красиви букви по официалните документи, в речите на длъжностните лица и по лозунгите на тези, които най-много се кичат с нейното име. Чудно ми е, като виждам все още хора, които бленуват за „България на три морета“, като не могат да оправят и това, което в момента имат, но ти и сам знаеш, че хора има много, лакоми за имот, а желаещи да го работят, са малко. Апостола бе писал в едно от писмата си, че освобождението на България седи в ръцете на младите и в парите на чорбаджиите,  но днес чорбаджиите са тези, които са ни поробили, а младите са прокудени в чужбина. Откакто отвориха границите, мнозина потърсиха спасение за себе си, следвайки парите, като вярваха, че те са основната брънка на тяхното щастие, без да виждат, че колкото и да изкарват, дваж повече им вземат, но тъй е, когато шумът на парите заглушава гласа на разума. Днес всеки, който се бие в гърдите, че е българин, се е заел със собственото си спасение, и така, в стремежа си да запазим частното, губим общото. На думи българите са мнозина, по дух малко, а в дела хич ги няма.

Това, което ти мислеше, че е събуждането на българския дух, възраждането на нова България, началото на същинската промяна, се оказа предсмъртният гърч на един болен организъм. Знаеш думите на Раковски, че Свобода се добива с кръв и скъпоценна жертва, но каква жертва можем да очакваме от мъртвец, чиято кръв бе изсмуквана полека толкова години? Ние станахме жертва сами на себе си, на собственото си търпение. Знаеш и тези, които дълги години ни съветваха да търпим, понеже търпението било добродетел, присъща на българина, но всъщност ние не търпяхме, а се покорявахме. Едно е въздържанието от прибързани действия, друго е въздържанието от действия. Едно е търпение в очакване на сгодния момент да осъществиш това, що си намислил, друго е да търпиш, понеже не можеш да измислиш нищо. Едно е да търпиш, уверен в силите си да промениш нещата, друго е да търпиш, уверен в безсилието си.

Хората, казваш, излязоха по улиците, събудиха се и поискаха промяна. Де да беше така. Хората излязоха водени от бедност, не от идеи, и тежко ранени изкрещяха болезнено, преди отново да легнат на смъртния одър, вперили поглед в телевизора. Така е, брате, българинът ще умре, чакайки спасение от екрана. Промяната е само в това, че има нови лица сред тези, които се стягат да продадат наследството на болния.

България днес е цяла само на картата, но ако тръгнеш да я обикаляш, ще видиш, че е раздробена на толкова части, колкото хора срещнеш, които ще ти рекат, че са българи. Едни са си заградили парче зад високи дувари, други в затворени комплекси, трети в панелни апартаменти, четвърти до някоя кофа за боклук, но всички ги води една обща мисъл – да не загубят това, що са заградили, и ако могат, да дотурят още малко. Да ти кажа, че няма желаещи да променят нещата, ще те излъжа, много са, но всеки се смята за Господ и иска да я съгради, държавата, по свой образ и подобие. Крясъци и хули се чуват от всякъде, работа не се вижда никъде. Ако има днес нещо общо, което да обединява българите, това е стремежът към парите, а ако има нещо, което да ги разделя, това е притежанието им.

Има ли я още България, питаш? Има я, продава се на свободния пазар, късче по късче, купи си за спомен едно знаме и го забучи на къщата си, па се гордей, че си българин. Това е, що остана от българщината.

 

Официално изявление на протестиращите

Във връзка с актуалната политическа обстановка в страната и последствията от протестите на българите през последните седмици, протестиращите разпространиха следното изявление:

“НЕуважаеми български политици, висши държавни чиновници, олигарси и банкери, крадци и кожодери, МАФИЯ!

Обръщаме се към вас по този начин, защото вие сте едно цяло, обвързано със зависимости и частни интереси, които така и не намирате сили и желание да разкъсате,  и защото повече от 23 години нагло мамите и ограбвате България и българския народ. Ние не правим разлика между сини, червени, жълти, кафяви – за нас всички вие сте сиви. Ние не правим разлика между демократи, социалисти, либерали и националисти – за нас всички вие сте национални предатели.

От самото начало на протестите вие направихте всичко възможно да ни разделите, охулите и принизите в собствените ни очи и в очите на така нареченото от вас “мълчаливо мнозинство”. Вие направихте всичко възможно да овладеете процесите на протеста, къде чрез подставени лица, къде чрез медийни манипулации и внушения. Вие направихте всичко възможно да ни изкарате луди, глупави и безумци. Вие направихте всичко възможно да избегнете открит сблъсък с нас, предлагайки ни задкулисни споразумения. И накрая, когато всичките тези ваши опити срещнаха нашата съпротива, вие започнахте да ни обяснявате колко нереалистични са нашите искания, колко нереално е да очакваме разрешение на проблемите си в близко време, колко нереално е желанието ни да живеем нормално.

Вие сте хитри и опитни в манипулациите и политическите игри, признаваме ви го, но и ние се учим в движение как да ви противостоим и не сме се отказали. Ние много добре осъзнаваме всичко, което се случи през последните дни. Вие помислихте, че когато ни отнехте политиците като удобен противник, точно когато нашата сила се бе разгоряла, ще изпратите цялата ни енергия в небитието, но не би. Вие се опитвахте да ни накарате по всякакъв начин да започнем да играем по вашите правила, да облечем вашия екип и да се организираме като политически субект, като ни внушавахте, че това е единственият възможен демократичен начин да променим системата, съзнавайки, че времето, необходимо за да даде това резултат, е далеч по-дълго от двата месеца до новите избори. Вие искахте да ни ангажирате с изгубена кауза. Вие се опитахте да подмените нашите икономически и социални искания с политически и донякъде успяхте. Но, както виждате, не съвсем.

И днес, когато България цяла сега вази гледа, отново ни обяснявате да нямаме нереалистични очаквания, а да се съобразим с реалността. И отново искате доверие на кредит, след като го имахте цели 23 години и след като злоупотребихте с него?!. Нямате време, бомбата, която сами си заложихте с вашата алчност и безумие тиктака и ние не можем да я спрем – това е единствено във вашите възможности. Ако не го сторите, взривът ще отнесе и вас, и нас. Вие залагахте на прословутото безкрайно българско търпение и не очаквахте, че един ден то може да бъде изчерпано. Макар и бавно народът помъдрява и  ако някога са му трябвали 500 години, за да се изправи на борба с тиранина, ако по-късно са му били необходими 45 години, за да се отърси от тоталитарния режим, то днес 23 години са прекалено много време. Повече няма да търпим.

И нека така наречените политици погледнат реалностите, с които толкова обичат да се оправдават и които използват като причина, за да не предприемат нищо в желаната от нас посока. Вижте сега колко нереалистични са вашите очаквания:

Нереалистично е да очаквате, че ще ви позволим да продадете малкото, останало от България, повтаряйки разни пазарни мантри. Да го продадете точно вие, които 23 години разпродавахте България, за да пълните собствените си джобове. Ще ви се потърси сметка за това.

Нереалистично е да очаквате, че след като абдикирахте от управлението на страната и я оставихте в ръцете на мафията, ще се появите отново на изборите след два месеца целите в бяло, и българите отново ще разпознаят у вас спасителите и радетелите за промяна на статуквото.

Нереалистично е да очаквате, че след като преподредите изборните листи и вмъкнете в тях вашите отрочета, ние ще ви повярваме и ще ги приемем за нови лица.

Нереалистично е да очаквате, че “мълчаливото мнозинство” ще остане мълчаливо и занапред.

Нереалистично е да очаквате, че тези, които са докарани до крайна мизерия и не могат нито да си платят сметките, нито да си купят храна, дрехи и лекарства, нито да отглеждат децата си, ще останат безмълвни.

Нереалистично е да очаквате, че доведените до отчаяние българи ще предпочетат да се самозапалят или да убият себе си и семействата си, вместо да се изправят срещу вас.

Нереалистично е да очаквате, че българският народ ще се остави да умре безропотно, без да се възпламени у него недемократичното желание за мъст.

Нереалистично е да очаквате, че ние ще спрем нашите действия до разрушаване на политическия декор и няма да посегнем на престъпния бизнес, на олигарсите и работодателите, които използват смутните дни, правейки планове как да забогатеят допълнително на наш гръб, и то точно сега.

Нереалистично е да очаквате, че няма да се изправим срещу “бизнесмените”, които са превърнали своя бизнес във феодално владение, неподвластно на законите на държавата, при това със съгласието, а защо не и съдействието? – на корумпирани политици и чиновници. Които и в момента притискат и плашат работниците си с уволнения и им намаляват заплатите. Които използват страха на обикновения човек, за да изстискат повече печалба в тези трудни и преломни дни. Вашата алчност ще ви вкара в гроба.

Нереалистично е да очаквате, че ще оставим безнаказани банкерите, които не само заробиха с непосилни лихви доверчивите българи, но им отнеха домовете, имуществото и бъдещето.

Нереалистично е да очаквате, че ние ще търсим възмездие по законния ред, след като самите вие 23 години погазвахте закона.

Нереалистично е да очаквате да умрем без да се борим. Ние няма какво да губим.

Все още политиците имат шанс да спрат хаоса, който напира да ни залее, като изпълнят нашите реалистични искания:

Искаме съд за всички, които са използвали своето положение, за да се обогатяват. Конфискуване на цялото им имущество и авоари и внасяне в държавната хазна.

Искаме мораториум върху преследването за непогасени кредити към банките до приемането на закон за фалити на физическите лица.

Искаме да се въведе практиката на съдебните заседатели в съдебната система.

Искаме цените на основните храни, на електроенергията и водата, на лекарствата, да бъдат съобразени с реалните доходи на българските граждани.

Искаме бизнесът да повиши доходите на наемните работници, дори това да означава да работи без печалба в близките месеци и ако трябва, дори да бръкне в натрупаното вече богатство.

Искаме да спре разграбването и продаването на България и това, което е било продадено по престъпен начин, не без знанието и съгласието на купувача, да бъде върнато обратно на държавата.

Да, ние искаме всичко това и не ни интересува дали нашите искания ви изглеждат реалистични, защото отдавна разбрахме, че вашата и нашата реалности се различават. Вие дълго време се опитвахте да ни наложите вашата реалност. Чрез слугински медии и подставени гурута се опитвахте да изградите фалшив образ на света и на закономерностите, по които се движи човешкото развитие, и да ни убедите, че това, което искаме, е невъзможно. А ние искаме само да живеем нормално. В нашата реалност това е възможно и ние сме решени да го осъществим.

Чергар и Генерал: Опасения, наблюдения и въпроси

През последните години от различни места излиза информация, че всичко, което се случва в държавата, се контролира от група хора. Хора, които никога не излизат на светло, но вземат важните решения, касаещи бъдещето на България. Те са тези, които назначават политически лидери и лица, министри, министър-председатели, бизнесмени. Като главно действащо лице в този процес се сочи ген. Любен Гоцев, заместник-началник на Първо главно управление (външно разузнаване) на ДС, заместник-министър на външните работи (1982-1989) и първи заместник-министър на вътрешните работи (1989-1990), външен министър септември-декември 1990 г. във второто правителство на Андрей Луканов. Ако източниците на тази информация са еднопосочни, можем да я пренебрегнем, но когато сведения идват от различни, нямащи нищо общо помежду си източници, би било добре за нас да се замислим.

И ето идва първият въпрос:

Какъв е точно механизмът за избиране на министри и на министър-председатели? Да вземем например бившата министърка Лиляна Павлова, сочена за една от най-одобряваните в рамките на предишния кабинет. Как точно я намериха и на какъв принцип, кой я посочи да бъде министър? Има ли нещо общо нейното израстване с родословното й дърво? Кой я бута нагоре по стълбицата? Подобни въпроси могат да се зададат и за други “нови лица” в политиката, и не само в политиката. Аз лично искрено се притеснявам, когато новите лица в политиката са деца на старите лица в политиката и не приемам това за демократичен процес, а за феодален.

Само ще спомена, че много от така наречените крупни бизнесмени в България също са придобили своето богатство благодарение на същите тези споменати по-горе тъмни сили. Те са посочвали кой да вземе това или онова предприятие, на кого да бъде отпуснат кредит, кой да стане кредитен милионер и така нататък. Почти цялата българска икономика е оплетена в зависимости с тези кукловоди и никой не може (лично аз не мога да си обясня по каква причина) да разкъса тези зависимости. Според разнопосочни слухове същият този ген. Любен Гоцев е запазил и се възползва от структури, които е управлявал на времето, и които през така наречения преход са действали като мафиотски структури, и може би това е причината лицата, политици, журналисти и бизнесмени, оплетени в зависимости, да не смеят да направят опити за скъсване с тъмното минало. Страх, страх и пак страх. Според това, което чувам, ще протекат доста напрегнати процеси, когато този генерал си отиде от този свят. Дано съм жив да видя.

Но да се върна към “демократичния” механизъм за назначаване на служебно правителство. То става на тъмно. Ние нямаме никаква представа защо президентът е избрал тези хора, сам ли ги е избрал и ако не, кой му е помогнал, кой е ходатайствал, кой ги е посочил? Самият президент се оплака, че отстрелвали всичките му кандидати! Но правото да отстрелваш кандидатите е демократична придобивка, а когато го правим на тъмно, това право ни се отнема. Излиза, че демократичните инструменти, когато са в ръцете на хората, пречат за нормалното протичане на демократичния процес. Това също ме притеснява. Не познавам лицата в новото служебно правителство, но вниманието ми беше привлечено от служебния премиер Марин Райков. Оказва се, че е син на Райко Николов бивш агент на ДС и КГБ с псевдоним “Виноградов”, впоследствие дипломат. Виждаме, че държавните служби се предават от баща на син и това няма как да не ме безпокои. Не е тайна, че децата на почти всички български политици са учили и учат в чужбина, за да могат да поемат управлението на държавата, когато техните бащи се оттеглят. Мисля, че имаме достатъчно примери, включително и бившият премиер Станишев.

И питам президента: – Господин президент, кой ви посочи Марин Райков за премиер, сам ли го избрахте? По какви критерии го избрахте? Искам да знам, като гражданин на Република България. Искам да знам как се извършва изборът на управници, как се редят листите, кой посочва лицата, заемащи отговорни държавни длъжности, искам да мога да ги отстрелвам. Защото, ако хората не могат да ги отстрелват с думи, ще почнат да ги отстрелват с камъни (имаме примери), а накрая и с пистолети (вижте Доган). Това е засега.

И накрая да повторя: Искрено се притеснявам когато новите лица в политиката са деца на старите лица. Не приемам това за демократичен процес, а за феодален.

П.П. Към новия служебен премиер: не разделяйте обществото на протестиращо малцинство и мълчаливо мнозинство. Защото, дори според проучванията на социолозите, 90% от мълчаливото общество подкрепят протестиращото малцинство. Мислете и работете съвестно, за да не дойдат под прозорците ви и да ви го докажат.

 

Чергар: Размисли без страсти

„Ний, дейците, сме си посветили животът за отечеството, да работим за толкова милиона народ. Трябва да се мисли зряло да не изгубим и сега. Правило се е, захващало се е, трябва да взимаме опити, па и да се съветваме един други и да се слушаме; да избягваме даже и най-малка гордост. Да не присвояваме за себе си нищо, но да го отдаваме на народното ни тогавашно свободно решение“  Васил Левски

Трудно е в тези дни на разгорели се страсти да се погледнем отстрани и да си дадем ясна сметка какво точно ни се случва и накъде вървим. Ще се опитам да изложа нещата такива, каквито ги виждам аз. В едно свое писмо. Апостолът на Свободата пише: “Забелязано е от памтивека, какво такова нещо да се извърши, стои в ръцете на младите и в парите на чорбаджиите!” Днес ситуацията не е много по-различна. България е изправена на кръстопът и това не е нито за първи, нито ще е за последен път, надявам се. Писах и на друго място, че това, което се случва у нас, не е уникално явление, а логична част от случващото се в световен мащаб. То трябваше да се очаква, защото е функция на един чисто природен закон, проявление на природата – на човешката природа. Това, че някои бяха изненадани от случващото се, означава, че не познават добре самите себе си. Човешката природа може да бъде потисната за известно време, но трудно може да бъде овладяна. У нас хората с парите си бяха въобразили, че са успели да подчинят и обезверят народа. Сгрешиха, но това не им пречи отново да се опитват да го вкарат в рамката, от която е излязъл.

И така ние сме на кръстопът и въпросът е накъде ще поемем.

Най-лесният, най-лекият и най-предпочитаният от политиците път е да се върнем в доскорошното си състояние на апатия, страх, неувереност и отчужденост. Да се върнем към бавната агония на обезличаване на българския народ. Този път ще им осигури спокойствие и възможност през оставащите години на съществуването на България нейните богатства да бъдат разграбени и разпределени в джобовете на алчните олигархично-политически структури. Смея да твърдя, че този сценарий на бавна и постепенна смърт е в интерес и на външни за страната сили. Този път ни води към гибел, към неусетно настъпващ край на Българската държава – край, направен да изглежда естествен. Край, от който ще се обогатят част от политическите кръгове в държавата, като в техните сметки влиза оцеляването единствено на собственото им поколение. Държа да ги предупредя обаче, че ще бъдат измамени и изхвърлени от руслото на историята. Този път нас не ни удовлетворява.

Втората възможност, пред която ни изправят настоящите събития, е попадането в една спирала на хаос и безредици. Към този сценарий ни тика мафията на прехода. В този сценарий също има замесени външни сили, целящи да запазят влиянието си върху нас и чрез нас да дестабилизират Европейския съюз. Единственото утешително в този сценарий е, че никоя от страните, които го осъществяват, няма за интерес Българската държава да изчезне, а да бъде поставена под управлението на едни чисто мафиотски структури, служещи на външни интереси. В този сценарий също има замесени политици. И този път нас не ни удовлетворява.

Остава третата възможност, чието осъществяване зависи от нашите задружни усилия. Третата възможност се базира върху възможността да еволюираме морално. Тя се основава върху три чисто човешки качества – желанието за справедливост, възможността за прошка и стремежа към покаяние. Без да имаме в наличност на тези три фактора в обществото, ние ще се върнем към един от предните два пътя. За да не се случи това, трябва да бъдат съзнателно и безвъзвратно разкъсани, зависимостите възникнали между различните власти и прослойки в обществото. За никого не е тайна, че началото на прехода бе опорочено, тъй като тези зависимости бяха умишлено заченати още тогава . На избрани хора бе предоставена възможност да разполагат с финансов ресурс срещу ангажимент редовно да се отчитат на благодетелите си. Тези благодетели стоят в сянка, но изсмукват ненаситно голяма част от печалбите в икономиката. На тях никой не смее да им потърси сметка, те са мафията на прехода. Върху тях трябва да се въздаде справедливост.

Една част от тези, които получиха финансови ресурси, успяха да изградят работещ бизнес, но не успяват да се отърсят от зависимостта си от “благодетелите”, въпреки че се наблюдават опити за това. Част от тях се опитват да влязат в политиката, но бързо-бързо върху им се изсипват компромати. Сред тези хора има истински успешни бизнесмени, които усещат своето призвание в бизнеса, но старите им грехове висят над тях като дамоклев меч. Тези хора не могат да скъсат сами тези зависимости, те се нуждаят от подкрепа и от прошка, но могат да ги получат само срещу покаяние.

В същата ситуация се намират и българските политици и държавници, както и българските медии. Зависимостите са страшни и тяхното разкъсване е възможно единствено с подкрепата на хората, излезли по улиците. Дълго време българските граждани се бяха отделили от процесите, протичащи в собствената им държава, те предпочетоха да оставят съдбата си изцяло в ръцете на властимащите и това спомогна за укрепване на зависимостите. Оставени сами пред изкушенията и заплахите, голяма част от българските политици, бизнесмени и журналисти попаднаха в плен на собствените си желания и страхове. Сега пълноводните реки на протеста имат възможност, ако се насочат правилно, да отмият цялата тази насъбрала се мръсотия, ако не – тежко ни и горко.

Необходима ни е морална еволюция, не само сред гражданите, но и сред бизнеса, медиите и политиците. Протестиращите български граждани показват, че това е възможно. Те протестират мирно, извън работно време, оставайки една от малкото работещи институции в държавата. Необходимо е да намерим пресечната точка на личния си егоизъм с човеколюбието. Бъдещето ни зависи от всички нас, от всяко едно наше действие, във всяка една ситуация, във всеки един момент. Този път е единственият, който може да ни отведе далеч в бъдещето като нация.

Към гражданите: Състрадание, Солидарност, Воля!

Граждани,

Днес падна една част от паравана, покриващ тежкото положение в скъпата ни родина, и аз виждам много от вас уплашени и объркани от това, което се случва. Виждам погледите на някои от вас, които търсят поредния спасител, и други, които уплашени от реалността, желаят завръщане към предишния фалш. Това не е решение, а завръщане към агонията. Не си правете илюзии, сега срещу нас се изправя мафията, мафията на прехода. Днес мафията ни обяви война и ако се огънем дори и милиметър, ще загубим това, което още не сме спечелили, а именно собственото си самоуважение, свободата да живеем като човешки същества. Нашите протести не трябва да спират, но те трябва да носят белега на едно променящо се мъдро общество, общество на морала и справедливостта. Ние трябва да продължим нашата съпротива, но не чрез разрушителни действия, а чрез състрадание, солидарност и воля.

В тези тежки и решителни дни състраданието е това, което ще запази човешкия ни облик. Ще покаже пред света, че сме хора, и това гнуснаво робско състояние, в което пребивавахме, не ни е превърнало в скотове. Разграничете се от действията на провокаторите, помагайте си, не само на улицата, но и в града, квартала, блока, в който живеете. Разберете, че помощ от тези, които ни доведоха до тук, не можем да очакваме, помощ можем да получим само един от друг. Не чакайте от държавата да помага на социално слабите, вие им помагайте с каквото можете. Не оставяйте нито един изпаднал в нужда ваш съсед, приятел или дори непознат сам в този преломен момент. Не забравяйте, че можете да намерите опора дори и в падналия.

Солидарността е следващото, което ще ни направи истинско общество. Солидарност в битките, в целите, в рисковете, в съпротивата. Не допускайте всеки сам да води тази битка. В този тежък момент лихварите, монополите – всички които ви грабят – няма да се поколебаят да ви притиснат до стената, възползвайки се от вашето объркване. Не го допускайте. Не допускайте събирачи на вземания да тормозят тези около вас, не допускайте инкасатори да ви оставят без насъщни услуги, не допускайте изпаднали в крайна бедност семейства да бъдат изгонени от жилищата им. Тези малки битки трябва да се водят солидарно, не оставяйте дори един човек сам в общата борба. Убийте духа на конкуренцията, завистта и крайния индивидуализъм, който ни бе наложен от тези, които ни грабят. Убийте го. Спомнете си старите ценности на взаимопомощ, които са помогнали на нашия народ да оцелява в много по-тежки моменти. Изправете се срещу събирачите на дългове и ги спрете. Днес имаме един единствен дълг, дългът да оцелеем като народ.

И последното, което ни трябва, е Воля. Воля да доведем борбата докрай. Воля да променим статуквото, да променим системата, да променим себе си. Бъдете преди всичко хора. Състрадание, Солидарност, Воля.

Към политиците, олигарсите и алчните.

Г-да Политици,

вече 23 години вие се подигравате с търпението на българския народ, тъпчете го, крадете го и го лъжете. Аз знам, че мнозина от вас днес злорадо потриват ръце и чакат момента да грабнат властта, но не за да управляват, а за да пълнят алчните си стомаси. По тъмни доби, скрити от очите на тълпата, вие чертаете планове как да се възползвате от ситуацията в страната, как да отнемете победата от хората и то така, че все едно ви я предават доброволно. Но длъжен съм да ви предупредя, не подценявайте новото поколение, ако продължите да грабите и да се облагодетелствате от властта, срещу вас няма да летят домати, яйца и павета, а ще свистят куршуми. За тези 23 години вие успяхте да делегитимирате напълно държавата и нейните институции, демокрацията и партийната система, да обезличите различните политически философии и да създадете свой единствен образ в очите на народа – образът на домогналия се до властта престъпник. Вие превърнахте народа в тълпа, а когато тълпата съди престъпниците, пледоариите са кратки.

Г-да олигарси,

не мислете, че тълпата ще забрави и вас и че както винаги с парите, заграбени от хората, ще успеете да създадете нов политически проект, да го избутате на сцената и да дърпате конците, изтегнали се в удобните си фотьойли. Не мислете, че ще си гарантирате комфорт, като се наредите в обръча от фирми на поредния политически гуру. Ние ви познаваме и колкото и да се криете, вашите лица са ни известни, вашето тъмно минало ни е ясно и вашите цели са ни пред очите. Ние помним и кредитните милионери, и тези, които създаваха пирамиди и източваха банки, и тези, които бяха заведени от висши кадри на бившата ДС и номенклатурата и посочени за наши момчета. Момчета, между които да се разпределят народните пари, срещу задължението да се отчитат редовно на своите благодетели. Ние ви знаем и гневът на тълпата няма да ви отмине. Няма да ви спасят нито затворените комплекси, нито високите дувари на палатите ви, нито камерите, нито личната ви охрана. Не се учудвайте, когато пламнат огньовете из Банкя, Княжево, Бояна, Драгалевци и Бистрица. Не се учудвайте, когато срещу вас се изправят тези, в които не виждахте отделни човешки същества, а простолюдие, осъдено да ви служи срещу жълти стотинки. Не се учудвайте, когато срещу вас се изправят зверове, понеже вие сте тези, които се отнасяхте към тях като към животни.

И Вие,

които никога не излизате на сцената, но неизменно получавате своя дял. Вие, които вдигате лихвите и тикате хората към гибел, само и само да заграбите малкото останало им имущество. Вие, които залагахте капани на простите хора, а когато се хванаха, ги нарекохте неудачници. Вие, които назначавате за милионери приближените си послушници. Вие, които се срещате в различни кръгове, организации и тайни общества – и вас тълпата не ще ви отмине. Близо е времето. Чувате тътена.

И тези,

които докопали се до държавна служба, до малко власт и привилегии, злоупотребяват с нея в името на ненаситния си търбух – и вие ще усетите народния гняв. Няма да ви спаси нито бюрото, нито униформата, нито тогата ви. Защото докато онези грабеха милиони, вие се биехте за трохите от трапезата им и рушахте тухла по тухла държавното здание, без да мислите за последствията, без да осъзнавате, че то ще се срути върху вас. Вие, безбройни Юди, които издевателствахте над редовия гражданин, за 20, 50 или 100 лева, а понякога и за едно пликче с подаръци. Вие, корумпирани чиновници, мънички всекидневни предатели. Вашите деца ще живеят в хаоса, който вие създадохте.

Всички вие,

сега е моментът да спрете, да се покаете, да върнете заграбеното и да се оттеглите в забвение. Сега е моментът да се осъзнаете и да разберете, че вашите действия докараха държавата до това окаяно положение. Вие искахте народът да е прост, уплашен и лесно манипулируем. Вие искахте да управлявате голтаци, отдали се на скотски страсти. Вие искахте да се издигнете над простолюдието, да се отделите, да се различавате, и го постигнахте – тълпата лесно ще ви отличи. Сами се превърнахте в мишена, която няма къде да се скрие и блести със заграбеното богатство.

Ваш е изборът.

И накрая, два цитата от Левски, които не обичате и които официалните лица, чоплещи паметта му по време на чествания, никога не ще да прочетат:

“Ето, ако дадете повече, отколкото ви се искат, ще си купите по-голям живот, който сега се продава!!! Утре – не! И милиони да давате.”

“Решили сме се вече — или с нас и народа, или ще ви пратим при черните души!”

 

България – бунтове и изстъпления. Из „Сказание за икономическата криза“

Светът преживяваше катарзис. Милиони хора излизаха по улиците на САЩ и Европа в търсене на път за промяна на тежката ситуация, в която бе изпаднала голяма част от човечеството. Цяла южна Европа бе арена на протести, прерастващи в бунтове. В Гърция, Италия, Испания и Португалия положението бе като пред гражданска война. Огромни протестни шествия кръстосваха улиците на всички страни от Европейския съюз. Единственото спокойно място бе България. Спорадичните протести там бяха бледо подобие на масовото гражданско недоволство, изливащо се по улиците на света. Но нещо бе на път да се промени. Тези, които наблюдаваха процесите, виждаха затишие пред буря.

В България корупцията бе повсеместна, мафията, бизнесът и държавните институции представляваха едно неделимо цяло. Законите бяха просто декор, зад който силните на деня вършеха своите престъпления. Богатите заграбваха и разпродаваха ресурсите на държавата, ставайки все по-богати, а бедните губеха и малкото, което имаха и ставаха все по-бедни. Всеки ден към армията на безработните и бездомните се присъединяваха нови хора. Огромната част от населението бе поставена на ръба на оцеляването, преследвана от кредитори, тормозена от работодатели и притискана от безумни политически решения. Всички бизнесмени смятаха, че законът – това е тяхната воля. Всеки опит на работник да си търси и отстоява правата по трудовото законодателство бе пресичан в зародиш, а работникът – изхвърлян на улицата, за назидание на останалите. Всеки опит да се създаде синдикат в частна фирма завършваше по същия начин. Хората бяха принудени да работят за жълти стотинки, а често и болни, само и само да има какво да ядат. Работодателите нямаха милост към никого – майки, болни, хора пред пенсия – всеки, който отсъстваше, всеки който по една или друга причина не можеше да изпълнява работните си задължения, дори и за кратко, бе изхвърлян на улицата.

Олигарсите се опияняваха от своята власт по време на криза. Смятаха себе си за недосегаеми, а тези, които им работят, за лесно заменяеми. Печалбите се увеличаваха, заплатите се намаляваха. Закриваха се болници и училища, села и градове. Младежта емигрираше. България умираше, а олигарсите се черпеха с останките й. Така изглеждаше картината, погледната отстрани, но всъщност под повърхността се зараждаше нещо ново, страшно и опасно. Идилията на олигархичната върхушка щеше да бъде нарушена. Престъпленията нарастваха, все повече и повече обири се извършваха на територията на страната. Магазини, чейндж бюра и банкови клонове бяха нападани и ограбвани посред бял ден. Крадците се оказваха учители, лекари, охранители, че и полицаи. Системата рухваше бавно, но сигурно.

Никой не обърна внимание на новопоявилата се група във фейсбук  “Работници срещу олигарси” , такива групи се създаваха всеки ден и всички пропагандираха борба срещу мизерията, нищетата, корупцията и безобразията в държавата. За съжаление действията им рядко излизаха извън виртуалния свят, поради което и голяма част от населението гледаше на тях несериозно.  Тази група обаче беше различна, тя не бе създадена във фейсбук, а извън него. Седем човека представляваха ядрото на групата, седем човека с ясни цели и начертан план за действие. Още преди да създадат страницата си в социалната мрежа, те се бяха срещнали и обсъдили в подробности това, което смятаха да предприемат, а то беше – война срещу олигарсите. Война на всички фронтове и с всички средства. Програмата на групата бе следната:

“Противник – всички новобогаташи, олигарси, корумпирани политици и държавни служители. Всички, натрупали богатства по нечестен път. Всички, които се отделят от народа, смятайки се за по-висши същества, от чието благоволение зависи обикновения човек. Всички, които смятат, че държавата е тяхна собственост, че законът не важи за тях. Всички, които се стремят да живеят един паралелен на простолюдието живот, един живот пропит с удоволствия, зад високите дувари на богаташките квартали и затворени комплекси, зад стъклата на луксозните лимузини, на черните джипове и частните самолети. Всички, чиито деца получават образованието си в специални училища, където достъпът на случайни хора е изключен и където единствената цел е готвените за бъдещи управници на държавата да се опознаят помежду си.

Идеология – Крайни, радикални и безкомпромисни действия срещу дивия капитализъм, неолиберализма и всякаква форма на пазарен фундаментализъм.

Цели – Отнемане на държавното управление от ръцете на мафиотско–политическите икономически структури. Конфискуване  имуществото на самозабравилите се олигарси и политически отрепки и изправянето им пред народен съд. Национализиране на стратегическите за икономиката и енергийната сигурност отрасли. Държавен контрол върху богатствата на страната и тяхната експлоатация. Гарантиран социален минимум за населението. Озаптяване на банките.

Начин за осъществяване на целите – чрез постепенна градация на действията. Не е важна масовостта, а идейният заряд. Посланията трябва да са ясни, действията – реални. Действията трябва да се обсъждат предварително, да се прави подробен план, а при осъществяването им, да се заснемат. Важно: първоначално, до набиране на необходимата популярност и поддръжници, действията не се обявяват, преди да бъдат осъществени. Едва след тяхното реализиране записът се разпространява в социалните мрежи. Действията трябва да са смели, провокативни и неочаквани. Не се участва в протести, митинги и други мероприятия, произлизащи от среди извън групата. Няма граници пред формата на действията и вида на средствата, използвани за постигане на поставените цели.

Парични средства – парични средства се набират чрез самопожертвувания, дарения и насилствено отнемане от олигарсите.

Богатите също ще плачат”

Това бяха основните положения, от които се ръководеха участниците в групата “Работници срещу олигарси”. За основа на своята програма те използваха “Нареда на работниците за освобождение на българският народ” създадена от Апостола на Свободата Васил Левски. Те искаха да видят страх и сълзи в очите на олигарсите, в очите на всички, които ги потискаха. Те искаха семействата им да усетят същият стрес, на който бяха подложени ежедневно обикновените хора. И атакуваха – едно по едно предприятия, осъмваха с огради, облепени с плакати, призоваващи хората да се самоорганизират, да създават синдикати, да си отстояват правата и да искат достойно заплащане. Снимки на облепените предприятия и бизнес сгради заливаха социалните мрежи.

Гневът на тези, които не търпяха някой да им противоречи, да си търси правата, да иска достойно заплащане за труда си, бе невъобразим. Те бурно обсъждаха в своите работодателски организации въпросните провокации и впрегнаха подопечните си медии, за да омаскарят тези, които си позволяваха подобни волности. Войната бе в своето начало.

Следващият ход бе там, където олигарсите най-малко очакваха. Не пред парламента, министерския съвет или президентството, не пред съдебната палата, не пред телевизиите, не пред финансовите институции, а пред вратите на техните домове. Пред оградите на техните разкошни палати, пред порталите на затворените комплекси, по улиците на богаташките квартали, под прозорците им. Малка група хора премина със скандирания “Богати боклуци”, “Смърт на олигарсите”, “Съд за политиците” по улиците на Бояна и Княжево. Всичко се заснемаше и публикуваше в социалните мрежи. Групата започна да набира привърженици и последователи из цялата страна. Подобни прояви се осъществиха и в други градове на България. Шествията из богаташките квартали се разрастваха. Страхът започваше да пропълзява вътре в техните семейства. Те ясно започнаха да усещат натрупаната у простолюдието омраза и да берат резултатите от хищническата си политика и арогантно държание. Те вече не се чувстваха сигурни в своите домове. Над тях надвисна заплахата от революция, нещо което доскоро смятаха за немислимо.

Шествията се разрастваха. Започнаха да се чупят охранителните камери на палатите и да се палят скъпите возила, паркирани по улиците. Митингуващи навлязоха в затворените комплекси и изпочупиха всичко, до което се докопаха. Камъни полетяха към прозорците на стаилите се в домовете си семейства на богаташите. Имаше побои над живущи в тези квартали. Страхът се настани в сърцата на тези, които доскоро познаваха само удоволствията. Те призоваха държавата да се намеси. Жандармерия и полиция бяха изпратени на помощ на олигарсите. Но олигарсите забравиха, че тези служители не бяха в по-добро положение от останалите граждани, че техните приятели, техните близки и роднини бяха в редиците на тълпата, търсеща саморазправа с тези, които я потискаха и грабеха в продължение на 20 години. Обществото бе пред гражданска война, но война на мнозинството потиснати срещу малцинството управляващи, на мнозинството бедни срещу малцинството богати. Безумието на тълпата се сблъска с наглостта на олигарсите. Смъртта не закъсня да се появи и да прибере своята дан и от двете страни. Но както бе логично и демократично мнозинството победи. . . . Да живее демокрацията! Смърт на олигарсите, Свобода за народа!

Повече снимки ТУК

Интервютата на Чергар :) и други неща . . . .

Предсмъртното писмо на Васил Левски

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Умберто Еко: “България?! Там тези които мислят за бъдещето емигрират.”

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Меркел: “Възхитена съм от Борисов, но се опасявам, че няма да изкара до края на мандата си.”

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

“Няма причина в България заплатите да са толкова ниски” – разговор с генералния директор на МВФ Кристин Лагард

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Памела Андерсън: “Всички, които гледат VIP Brother, са тъпанари.”

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

“Българите са неспособни да създадат работеща държава.” – едно интервю на холандския премиер Марк Рюте

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Съпругата на президента даде първото си откровено интервю за българските медии: “Не участвам в циркове!”

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

“България може да служи за пример на Северна Корея” – ексклузивно интервю с Хилъри Клинтън

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

“България е като стара къща: по-лесно е да я разрушиш, отколкото да я поправиш” – горещо интервю с основателя на STRATFOR Джордж Фридман

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

“Парите, спестени от БДЖ, ще отидат в подкрепа за новата информационна политика на правителството” – едно интервю със вицепремиера Симеон Дянков

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

“България деградира, а българите дегенерират”- нецензурирано интервю с германския посланик Матиас Хьопфнер

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

“Без ГЕРБ България няма да просъществува дълго” – първото интервю на премиера Борисов, в което няма и дума за магистралите и метрото

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

„Българи, знаете ли накъде отивате?” – разговор с посланика на Руската Федерация в Република България, г-н Юрий Исаков

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

ПОДОБНИ

Камерън към Меркел: “Моля не ми давайте за пример българите!”

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Гръцкият премиер заплаши сънародниците си, че ако не стегнат коланите ще стигнат нивото на България

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

“Г-да капиталисти, Революцията чука на вратата!” – официална реч на Ернесто (Че) Гевара пред българския народ

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

“Българи или свободни ?” – e актуалният въпрос в гръцкото общество

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Гърци се появиха на протест на площад “Синтагма” с плакат “Тихо да не събудим българите”

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Апокрифна реалност – Книгата

Изборите на живите мъртви.

„И в Европа тръпнат, друг път не видели
власти да избират живи и умрели“
– Неизвестен автор от началото на 21 век

Европа за пореден път призна ненадминатостта на българският гений. Този път поводът е уникално подобрение на избирателния процес в демократични условия, а именно утвърждаване правото на глас и на мъртъвците с български произход. Въпреки че това нововъведение в българския избирателен процес навлиза веднага след демократичните промени, то едва сега привлича вниманието на широката европейска общественост, тъй като се очаква активността на мъртъвците на настоящите избори да надмине активността на живите избиратели.

За да насърчат тази висока активност сред жителите на гробищните паркове, правителствата от последните няколко години са оползотворили почти сто процентово средствата, отпуснати по европейската програма за развитие на селските райони и  средствата по програма “Красива България”,   именно в проекти за почистване, реставрация и облагородяване на тези все по-разширяващи се местообитания на българския народ. По този начин са възстановени много забравени надгробни паметници на българи, чиито потомци отдавна са напуснали България и са оставили имената на предците им да тънат в забвение, но сега, след тези усилия на българската политическа класа, броят на мъртъвците, участващи в демократичните избори на страната, се очаква да набъбне до милион и полвина.

През последните години все повече българи избират задгробната форма на живот, което е дало и повод на политическата класа в България да обърне взор към този пренебрегван досега електорат. Според тях българите, които са живели цял живот в пределите на майка България и са положили костите си в нейната свята земя, имат много по-голямо право да определят бъдещето на страната, отколкото настоящето население, голяма част от което се чуди как да емигрира. Уникалното на това нововъведение на демокрацията е, че то дава право на глас и на българи живели преди столетия, стига да имат ясно обозначен надгробен паметник с четлив надпис, удостоверяващ тяхната самоличност.

А че мъртъвците проявяват небивал интерес към това свое новопридобито право, показват социологическите изследвания за нивото на тяхната активност, която на всички избори досега е била сто процента. Тази година обаче е преломна, именно защото, както споменахме в началото, се очаква броят на гласуващите мъртъвци да надмине броя на гласувалите живи, което означава, че занапред бъдещето развитие на България ще се определя изключително по волята на умрелите българи. По тази причина се очаква в България по време на изборите да присъстват множество представители на чуждестранни масмедии, социологически, политически и други агенции, изучаващи и следящи процесите в гражданските общества, за да натрупат опит и знания по този единствен в демократичния свят феномен.

Изключително интересен е проблемът как ще гласуват българите живели по време на първото и второ българско царство, дали имат все още монархични нагласи, или ще се доверят на личности, изповядващи някои от съвременните политико-социални идеологии. С интерес ще се проследи какъв ще бъде изборът на блажено почиващият цар Калоян, дали ще подкрепи кандидата за президент на настоящия български цар Симеон или ще предпочете някой друг. Интерес привлича и  интригата как ще гласуват борците, загинали за освобождението на България от турско робство, дали ще подкрепят кандидатите на партия Атака, както твърди лидерът й, или ще поднесат някоя изненада. По този повод между партиите се разменят компромати относно умишленото според някои укриване на гроба на Васил Левски. Те се обвиняват една друга, че се създават пречки и не се полагат достатъчно усилия за откриването на гроба на този велик българин, именно от страх как би гласувал той, който страх се засилил след откриването на “предсмъртното му писмо“. Неговият глас би бил решаващ, тъй като той със сигурност ще повлияе на начина, по който биха гласували живелите по негово време, както и тези след него. Злите езици говорят, основавйки се на посланието в гореспоменатото писмо, че политиците се страхуват да не се случи така, че вместо да получат неговия глас, да се присъединят и те към мъртвия електорат, и поради това полагат само театрални усилия в откриването на гроба му.

Друг интересен казус е как ще гласуват българските светци, чиито мощи са разпръснати из цяла България, а и по света, и дали имат право само на един или на няколко гласа, тъй като мощите им често са разпръснати на хиляди места. И ако биха получили правото да гласуват с толкова бюлетини, колкото е броят на мощите им, това би ги превърнало в решаващ фактор на предстоящите избори. Опозиционните партии, именно заради тези опасения, обвиняват настоящите управляващи в опит да опорочат изборния процес, тъй като използват държавни средства за откриването на нови и нови мощи из цялата страна и отпускат невиждани до момента суми от държавния бюджет за тяхната консервация, за реликварии и за възстановяване на църквите, в които са погребани, което според опозицията е един вид опит за купуване на гласове.

От Европейската комисия поискаха обяснение от ЦИК как точно гласуват мъртъвците, но от там отказаха да отговорят  под предлог, че тайната и светостта на избирателния процес и свещеното право на глас на всеки избирател е  гарантирана и залегнала в основата на европейските демократични ценности. Разбира се, това са нормални неща за един демократичен изборен процес, а какви точно ще са резултатите от предстоящите избори и как ще се отразят гласовете на умрелите върху бъдещето на България, остава да видим.