– И сега какво ще правим? – жена му го гледаше право в очите.
– Ще трябва да се откажем от нещо.
– От какво, например? – тонът и ставаше все по нервен.
– Не знам, но не можем да си позволим да живеем както досега. Нямаме достатъчно доходи.
– И как живеем досега? Охолно! – иронията граничеше с истерия – Какво правиш, защо счупи проклетата играчка. Погледни го, то я счупи. Знаеш ли кога ще ти купим нова вече, никога, защото нямаме пари. Играчките са за игра, а не за чупене, разбираш ли, за игра. Чупенето не е забавно. Направи нещо за бога, какво го гледаш.
Детето погледна уплашено майка си и се разрева, а бащата ядосан му се развика също.
От известно време едвам смогваха да си плащат сметките и наема. Дойдоха в столицата, защото имаше повече възможности за работа и развитие, така поне смятаха в началото. Оказа се всъщност, че има повече възможности само за работа, за развитие се изискваха роднински или сексуални връзки. Въпреки, че беше специалист в областа си и имаше висше образование, парите които изкарваше не стигаха да издържа семейството си. Животът поскъпваше бавно и неумолимо стеснявайки неусетно възможностите за потребление до стоките и услугите задоволяващи най-насъщните нужди на семейството, но се оказа, че именно тези стоки и услуги поскъпват переодично и то значително. Определено не беше глупав и по-пътя на логиката би трябвало за специалист като него да не представлява трудност да си изхранва семейството. Проблемът не беше в намирането на работа, когато усети, че парите започнаха да не стигат, поиска увелимение и след като му бе отказано, смени фирмата в която работеше с друга и после още веднъж и още веднъж, но навсякъде заплатата му застиваше на едно ниво. Почти сто процента бе сигурен, че бизнеса се е наговорил да не дава по-високо заплащане на труда. Идеята на българските работодателски организации явно бе да убият пазара на труда и да внушат на своите служители, че където и да отидат, каквото и да правят, няма да получат повече от това, което получават в момента.
Виждаше как колегите му притиснати от същите проблеми затъваха в кредити и се превръщаха в треперещи, неми роботи, готови да понесат безропотно всякакви унижения само и само да не си изгубят работата. Страхуваше се, че и той ще стигне до там. Беше се зарекъл да не взема никога кредити, защото единственият път когато го направи, само късмета му помогна да се отърве без да се оплете в лихварските мрежи.
Трябваше да измисли нещо. Да погледне отстрани и да види къде греши, защо не може да изкарва пари, въпреки знанията и интелекта си? Всички го съветваха да емигрира, но това за него не бе опция, а бягство. Сигурен бе, че има нещо което му убягва. Подреди нещата систематично: Първо – имаше достатъчно възможности за работа; Второ – никъде не даваха повече пари; Трето – почти никъде работодателите не спазваха трудовото законодателство и въпреки, че това бе публична тайна, държавните институции демонстрираха безсилие и нежелание да се справят с проблема; Четвърто – в същото време, когато никъде не даваха високи заплати, навсякъде предлагаха бързи кредити; Пето – това го докара до заключението, че умишлено парите за заплати се пренасочват за даване на кредити, за да може да подчинят тотално работника. Шесто – следователно щом имаше достатъчно пари отвсякъде да предлагат кредити, проблемът не бе, че няма пари, а просто, че не искаха да плащат за положения от работниците труд, а се стремяха да ги принудят да дължат спечеленото от труда си. Така че в крайна сметка да се получи, че колкото повече и по-усърдно работиш, толкова повече дължиш. Изглеждаше абсурдно, но всъщност по пътя на логиката следваше, че ако не работиш, няма да дължиш нищо, защото хората работеха, но парите им не стигаха и се принуждаваха да вземат кредити и да дължат и да работят още по-усърдно за да изкарат малко повече, което пак не стигаше, защото вече трябваше да плащат и лихви.
Все още не му беше ясно, какво е решението. Той не дължеше нищо, но понеже получаваше по-малко отколкото му бе необходимо за да покрие ежедневните си разходи, системата го принуждаваше да вземе кредит, който да го накара да работи повече. Добре, ако спре да работи, няма да получава нищо, но и няма да дава знанията си на безценица, но остава проблема с парите. Откъде да вземе пари? Единственото място където даваха пари бяха бързите кредити и банките. Значи трябва да вземе кредит. Но кредити даваха, само на тези които работят или на тези които заложат някаква собственост, за да могат после да им я вземат. Значи първо трябваше да вземе кредит, след това да се отърве от всичко което притежава и накрая да спре да работи.
В главата му се роди решение. Когато го сподели с жена си, тя първо помисли, че е полудял. Успя да я накара да го изслуша и накрая тя разбра, че планът му макар и налудничав е единствения логичен начин на действие или по-скоро противодействие на съществуващата система. Първото което направиха, бе да се разведат, но преди това той прехвърли всичко което притежаваше на нейно име. След това започна обиколка на всички кредитни институции, които предлагаха кредити. За един месец успя да вземе повече пари отколкото бе изкарал от работа през целия си живот и по важното, отколкото щеше да изкара до края на трудовия си стаж до пенсия, ако остане жив и здрав. Навсякъде го приемаха с отворени обятия, защото имаше дългогодишен стаж и стабилна работа в преуспяваща фирма като специалист, и му отпускаха тавана на сумата, която дават. В края на месеца напусна работа, вече бе обиколил всички възможни фирми за бързи кредити, нямаше смисъл да работи.
А после. После се преместиха в друг град, изхвърли си телефона,а бившата му жена и настояща приятелка си направи малък бизнес. Бяха великолепна двойка, той извън системата, тя вътре в системата, но противоположностите се привличат, нали?