Третополова приказка за Червеното шапче

Реших и аз, като съвременен и освободен от предразсъдъци човек, да допринеса за утвърждаването на свободата да избереш пола си според това какъв се чувстваш и тъй като смятам, че съществуването на мъжки и женски род в българският език е една от основните пречки в осъзнаването, че всички сме джендър, преработих приказката за „Червената шапчица“ в изцяло среден род, като се надявам Образователното министерство и всички ЛГБТ общества и техните НПО-та да вземат пример от мен и да отпечатат за следващата година учебниците на българските деца в изцяло среден род. Разбира се не правя това безкористно, а се надявам да получа и аз най-накрая някакъв приз от някое НПО, например за най-джендър блогър и моята новаторска творба да влезе в световния новинарски поток. Освен това смятам да кандидатствам за подпомагане от някоя либерална фондация и да издам сборник с третополови приказки. И така:

Приказче за Червеното шапче

Имало някога едно малко сладко детенце. Всеки го обиквал от първо погледче, но най-много го обичало бабето му, което всеки път се чудело какво да даде на детето. Веднъж му подарило шапче от червено кадифе, което му стояло тъй хубаво, че то не искало да носи друго и затова хората почнали да го наричат Червеното шапче.

Едно денче майчето му рекло:

— Червено шапче, ето ти малко козуначе и едно шише вино. Занеси ги на бабето си, защото то е болно и немощно и трябва да се подкрепи. Тръгни, докато слънцето не е почнало да прежуря, върви мирно и тихо и не се отбивай от пътчето, защото може да паднеш, да строшиш шишето и да оставиш бабето си без вино. А щом влезеш в стайчето й, недей забравя да поздравиш с „Добро утро“ и не любопитствувай да видиш какво става край тебе.

— Ще направя всичко така, както ми поръча, мамче — рекло Червеното шапче и подало ръчиче на майчето си за сбогом.

Бабето живеело чак в горището, на едно часче път от селото. И когато Червеното шапче навлязло в горището, срещнало я вълчето. Но Червеното шапче не знаело, че то е свирепо зверче, и затова никак не се изплашило.

— Добро денче, Червено шапче — рекло то.

— Добро денче, Кумче Вълче.

— Къде си се запътило рано-рано, Червено шапче?

— У бабето.

— Какво носиш в престилчето?

— Козуначе и вино. Козуначето месихме вчера за болното ми и немощно бабе — да похапне и да се подкрепи.

— Къде живее бабето ти, Червено шапче?

— Още четвъртче часче пътче навътре в горището: къщето й е под трите високи дъбчета, а малко по-надолу е лещачето, сигурно го знаеш — рекло Червеното шапче.

„Малкото и крехко детенце е добро хапче, сигурно е по-вкусно от старото — рекло си на умчето вълчето, — но трябва да подхвана хитро работчето, та да излапам и двете.“

Повървяло малко редом с Червеното шапче, а после рекло:

— Червено шапче, я виж какви хубави цветя има наоколо! Защо не поглеждаш какво става край тебе? Струва ми се дори, че не чуваш как сладко пеят птичетата. Вървиш право напред, като че си тръгнало на училище, а тука, в горището, е толкова весело!

Дигнало очи Червеното шапче, видяло как слънчевите лъчета се провират игриво между листата на дърветата и как земчето е осеяно с хубави цветя и си рекло: „Ще зарадвам бабето, ако му занеса китки свежи цветя; още е толкова рано, че пак ще стигна навреме“.

Отбило се от пътчето и влязла в горището да подири цветя; но щом откъснело някое, зървало по-надалеко друго още по-хубаво, спускало се към него и така навлизало все по-навътре и по-навътре в горището.

А вълчето отишло право към къщето на бабето и похлопало на вратничето.

– Кое е там?

— Аз съм, бабе, Червеното шапче, нося ти козуначе и вино. Отвори!

— Натисни и си отвори! — викнало бабето. — Съвсем без сили съм, не мога да стана от леглото.

Натиснало вълчето ръчлето, вратничето се отворила и то, без думче да продума, отишло право към леглото на бабето и го нагълтало цялото. После облякло негови дрехчета, сложило нейно домашно шапче на главето си, мушнало се в леглото и дръпнало завесето пред него.

А Червеното шапче все тичало за цветя и когато набрало толкова много, че не могло да носи повече, сетило се за бабето си и отново се запътило към него. Позачудило се, че вратлето е отворено, а като влязло в стайчето, всичко вътре му се сторило някак странно, та си помислило: „Друг път ми е толкова приятно у бабето, а днес, кой знае защо, ми става страшно!“

— Добро утро! — викнало то, но никое не й отговорило.

Отишло тогава до леглото и дръпнало завесето. Бабето лежало в леглото, но било нахлупило шапчето ниско над лицето си и имало много чудновато видче.

— Ой, бабе, колко са ти големи ушите!

— Да те чувам по-лесно.

— Ой, бабе, колко са ти големи очите!

— Да те виждам по-лесно.

— Ой, бабе, колко са ти големи ръченцата!

— Да те сграбча по-лесно.

— Ой, бабе, колко е голямо устето ти!

— Да те изям по-лесно.

Още не издумало всичко, скочило вълчето изведнъж от леглото и нагълтало клетото Червено шапче цяло-целеничко.

Уталожило вълчето гладчето си, мушнало се пак в леглото, заспало и захъркало тъй силно, че се чувало чак навън. Точно по това време край къщето минало едно ловче и си рекло: „Старото хърка много силно, трябва да видя да не му се е случило нещо лошо“. Влязло в стаята, спряло се до леглото и видяло в него вълче.

— Тук ли трябваше да те намеря, старо злосторниче? — викнало то. — Отдавна те диря.

Дигнало пушчето и се прицелило, но му минало през умчето, че вълчето може да е нагълтало бабето и едва ли ще му се удаде да го спаси. Не гръмнало, ами взело едно ножче и почнало да разпаря търбухчето на вълчето. Като го поразпорил малко, пред очите му светнало Червеното шапче; рязнало още малко и ето че детето изскочило и рекло:

— Ой, колко бях се изплашило! В коремчето на вълчето беше ужасно тъмно.

После излязло живо и бабето, но едва-едва дишало. Червеното шапче донесло няколко едри камъчета и напълнило с тях търбухчето на вълчето. Събудило се то след малко, рекъло да скочи от леглото и да побегне, но камъчетата били толкова тежки, че то се строполило на земчето, пребило се и умряло.

Зарадвали се тримата много. Ловчето одрало кожето на вълчето и си отишло у домчето, бабето изяло козуначето и изпило виното, които й било донесло Червеното шапче, и се подкрепило, а Червеното шапче си рекло: „Докато съм живо друго пътче няма вече да се отбивам от пътечето и да навлизам в горището, щом мамето не ми позволява“.

Някои разправят, че веднъж Червеното шапче пак тръгнало да носи нещо печено на старото си бабе, заговорило я друго вълче и искало да го отбие от пътчето. Но Червеното шапче не го послушало, продължило все напред и казало на бабето си, че го срещнало вълкче и й рекло „добъро денче“, но в очите му святкало злобе.

— Ако не бяхме на главното пътче, сигурно щеше да ме изяде.

— Ела да заключим вратето, та да не може да влезе — рекло бабето.

След малко вълчето похлопало и викнало:

— Бабе, отвори! Аз съм, Червеното шапче, нося ти нещо печенко.

Ала двете се спотайвали вътре и не отворили вратето. Повъртял се сивокожото зверче около къщето, повъртяло се, па накрая скочило на покривчето: решило да почака, докато Червеното шапче тръгне за домчето си, та да се примъкне подире му и да го изяде в тъмното. Ала бабето разбрало какво си е наумило.

Пред къщето имало голямо каменно корито и бабето рекло на детето:

— Червено шапче, вчера варих надениче. Вземи ведрото и излей водето от тях в коритото!

Носило Червеното шапче водче, носило, докато напълнило голямото, много голямо корито чак догоре. Миризмичето от наденичетата блъснало вълчето в носето, то почнало да души и да гледа надолу, и накрая вратлето му се източило и станало толкова дълго, че вълчето не можело вече да се задържи и почнало да се пързаля. Плъзнало се от покривчето, паднало право в голямото каменно корито и се удавило.

И после Червеното шапче тръгнало весело назад към къщето и никое не му сторило нищо лошо.

Реклами

Бате Бойко, где така?

– Бате Бойко, где така
с тази ножица в ръка?
– Тичам, ти не ме бави,
ще откривам магистрала.
Цяло лято до морето,
ще се стига бързо, леко.
– А когато сняг забръска,
ще се движим ли зимъска?
– Зимата, кога завали,
ще затварям магистрали,
всеки в къщи да стои,
докат снежко се стопи.
– Гиди мутро, дърт дебил,
сигурно си се напил,
толкоз средства усвои,
един път не ни направи,
дето може зиме, лете,
без беда да го застигне,
който тръгне, да пристигне.

Цачева в предсмъртно писмо от Брюксел: „Сега осъзнах колко съм важна“

Председателката на Народното събрание г-жа Цецка Цачева, която попадна в капана на терористичните атаки в Брюксел е написала предсмъртно писмо афектирана от случващото се около нея. Писмото е писано в дамската тоалетна на Европейският парламент и допреди часове се смяташе за изгубено, но бе открито от наши сътрудници там, които са го намерили в едно от кошчетата пред самата тоалетна. За щастие на целия български народ г-жа Цачева успя да се прибере невредима в България, но нейното предсмъртно писмо е ценен документ предаващ атмосферата на един преломен момент за европейската цивилизация. Надяваме се, че г-жа Цачева няма нищо против неговото публикуване:

“ Българийо и ти Бойко

Пиша това писмо в момент на пълно отчаяние, страх и безнадежност. Успях да се скрия в тоалетните и се надявам да имам време да го завърша, с надежда когато всичко приключи някой да открие и да го направи достояние на българският народ и моите колеги политици. Днес за първи път осъзнах колко съм важна. Досега винаги съм приемала охраната която ползваме от НСО, специалният режим на движение на нашите автомобили, вниманието което получаваме от държавните институции, специалните грижи които се полагат за нашето здраве като заслужени привилегии отпуснати ни благосклоно от българските гласоподаватели, но  днес разбрах, че аз не просто съм политик избран от някого да работи за неговото благо, а че съм важна част от самата държава от Европейският съюз. Ето затова съм важна и затова са тези взривове навън, затова всички белгийски служби реагираха мигновено и изпратиха на добре обучинети си кадри, за да пазят нашия живот, ако трябва с цената на техния.

Аз съм държавата, аз съм Европа, убият ли мен, убиват европейската цивилизация. Разбрах, че не всички политици дори са важни, а само ние получилите доверието на нашите избиратели, защото само ние избраните олицетворяваме държавата и Европейският съюз. Дори няма значение дали си корумпиран, честен, умен или глупав, важното е, че са те избрали и ти си станал градивна част на нещо голямо, важно, съществено. Защото дори всички останали да бъдат убити, ако ние избраните оцелеем, ще оцелее България, Европа и човешката цивилизация. Това разбрах сега и плача, защото ако умра, какво ще стане с България и с теб Бойко. Не искам да умирам, искам да градя бъдещето на държавата ни, вече знам коя съм, къде съм и защо съм дошла на този свят. Страхувам се за вас, пазете се. Ако умра, дано поне вие останете живи, за да се запази държавата ни и да можете поне една глуха уличка да кръстите на мен, ако не цяла магистрала или пък метростнация.

Все пак не губя надежда, че ще оцелея. Ти Бойко си всемогъщ и ще ме спасиш. Ето сега давам обет, ако изляза от тук жива, всички субсидии от европейският съюз да насоча за реставриране и строеж на нови храмове, не само църквви но и джамии. Моля се на Аллах да е милостив, и на Господа наш Исуса Христа да прости греховете ми. Простете ми, че до днес не знаех коя съм.“

Апостола на сигурността

Левски вдигна глава и огледа събралите се десетина човека пристъпващи нервно от крак на крак. Стъкленият поглед на светлите му сини очи, режеше душите им като масло. За него се носеха легенди, че като погледне човека в очите и разчита мислите му, че никой не може да устои на думите му и, че за всеки който застане насреща му милост няма. Да, той бе опознал изтънко човеците и знаше, че това що си бе наумил, можеше да се осъществи, но за целта бе необходимо да действат с общи усилия. Ето ги пред него, едрите чорбаджии, попа, даскала и няколко по-здрави момчета от града. С тяхна помощ, той щеше да постигне това, за което копнееше целият български народ, а именно собствено управление, народно управление.

– Всички вие знаете защо сме се събрали тука – започна Левски – днес полагаме основите на нашето бъдещо народно управление, което за да стане зависи от нашите общи усилия, включая пари, пари и пак пари, и разбира се работа сред останалата част на българския народ. Вие трябва да отворите очите на простия народ, че е време вече, да вземем управлението на съдбините си в свои ръце. Какво иска селянина, кръчмаря, занаятчията, търговеца, ти попе и ти даскале? Какво – пари и сигурност. Ние пари не можем да обещаем, но можем да обещаем сигурност и възможност всеки да изкарва пари за прехраната на челядта си, без да се страхува, че ще дойде турчина и ще му ги отнеме. Значи кое е главното в нашите усилия – СИГУРНОСТ. Но пътя към сигурността минава през завземане управлението над народа, което управление сега е в турски ръце. За целта сме се събрали тука да решим, какви стъпки да предприемем, така щото това управление да бъде в наши ръце. Аз вече организирах в по-голямата част от поробеното ни Отечество комитети с тази цел, като навсякъде изложих своите предложения за начина по който трябва да водим борбата под нашето знаме на което ще пише . . .

– „Свобода или смърт“ – извика възторжено даскала!

– Даскале, – тихо просъска Левски, всред възцарилата се тишина в стаята – каква е тая Свобода, пие ли се, яде ли се, на гръб ли се носи, продава ли се, купува ли се, каква е? Свободата е за наивниците, ние искаме сигурност за нас и за децата ни. СИГУРНОСТ! Рацзбираш ли даскале, защото свобода значи всеки да прави каквото си иска, а ние желаем държавата ни да бъде подредена, да бъдем равни с другите европейски народи.

– Значи „Сигурност или смърт“ – смутолеви даскала.

– Няма „или“ даскале, или означава, че сме готови да загубим, че има друг вариант освен този при който успяваме да реализираме целите си. Защото утре, ако излезем на площада пред конака и викнем гордо „Свобода или смърт“ или пък „Сигурност или смърт“, каймакамина лесно може да реши смърт. Ние смърт нещем, ако тука има някой, който иска смърт, сега е момента да каже. Така че, няма „ИЛИ“, ние искаме „Народно управление“, което ще рече ние да управляваме народа си, така както нам ни е угодно, а за целта на селяните ще обещаем сигурност за тях, добитъка и челядта им, а на каймакамина ще обещаем спокойствие и безгрижие, като повери на нас управлението на подопечния му народ. И стане ли това, е въпрос на време управлението да мине изцяло в наши ръце, без капчица кръв. Това е целта на нашето съзаклятие.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––

Не след дълго, сред простия народ започна да се говори за един човек със сини очи, който ще им даде сигурност само трябва да го последват и да го слушат. С „Протести“ пред конака, той щял да им уреди спокоен живот, но за целта в уречения момент всички трябва задружно да излязат пред каймакамина. Апостола на сигурността, така го зовеше цял народ. Тъй говореха простите селяни от ухо на ухо. Скоро приказката стигна и до турското правителство, до самия падишах. Настанало бе време за действие. Левски избра Ловеч, за първите си стъпки пред турското правителство. И ето в уречения ден пред смаяния поглед на ловешкия каймакамин, се изправи множество със знаме на което пишеше „Народно управление“, начело на това множество стоеше едно русоляво момче със стъклени сини очи, а около него се бяха наредили всички чорбаджии, попа и даскала. Каймакамина прати заптиетата да го доведат при него, барабар с първенците.

– Какъв е тоя панаир бе хашлак, а и вие как може да му се връзвате на акъла бе чорбаджи? – запита каймакамина.

– Изслушай го бей, това дето говори е добро и за теб, и за падишаха, и за нас – рече попа.

– Речи момче, какво толкоз говориш, че си изпил акъла на толкоз народ?

– Бей, аз идвам при теб с предложение, което ще ти позволи да си пиеш кафето с рахат локум и да си пиеш шербета, без да имаш никакви грижи с населението. Ние искаме да те отървем от тежестта на отговорностите с които те е натоварила високата порта и да ги вземем на плещите си. Защо бей, да не си гледаш живота и ханъмата, а да се занимаваш всеки ден с проблемите на тези хора отвън. Дай на нас тази тежест, ние ще решаваме техните спорове, ще събираме данъците и ще даваме дължимото на теб и падишаха. Ние ги познаваме по-добре от теб, знаем проблемите и мъките им, знаем какво и как да им кажем, когато недоволстват, знаем кой какво притежава, каква част трябва да отдели за империята. Единственото, което искаме е да гарантираш тяхната сигурност и когато решиш, че има някакъв проблем, да се обръщаш към нас, като към техни представители, а не да пращаш заптиетата. Ако ние не можем да го решим, чак тогава ти ще развалиш рахатлъка си и ще се занимаваш с управлението на положението, но гарантирам ти, че това няма да бъде необходимо. Освободи се бей от грижите, посвети се на живота си. Грижата за сигурността на империята, за спазването на законите и реда, повери на нас.

– Умно говориш, момче, хубаво. Ще те пратя при каймакамина в Търново, нека той да реши какво да прави с теб, а сега разпусни, тоз панаир отвънка.

– Може ли само бей, тука сме ти приготвили един подарък, ей този ятаган със златна дръжка и изумруд, в знак на почитание и засвидетелстване на нашето уважение.

– Машала, машала! – възкликна удивен каймакамина, а Левски прати да извикат фотографина да запечата този паметен миг.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––

И тъй качиха Левски, на файтона на каймакамина и с почетна стража го изпратиха в Търново, а от там в София, и после самият падишах поиска да го види. Не след дълго целият български народ открито говореше за своя „Апостол на сигурността“, благодарение на когото сега вече имаха чисто ствои български управници, от свои чорбаджии, попове и даскали, които им гарантираха повече сигурност, а и така жадуваното „народно управление“.

451° по български

Всички го знаеха като дядо Йоцо-даскала, но малко от тези които го познаваха бяха все още живи. В селото днес живееха около 40 човека, все възрастни и повечето самотни старци. Самият той бе жилав 83 годишен старец с близо 50 годишен стаж като учител в закритото вече селско училище „Св. св. Кирил и Методий“. Когато се пенсионира и получи решението за пенсията си, се разплака. Пенсионира се заедно със затварянето на училището от което успя да спаси само книгите в училищната библиотека, отне му няколко дни да ги принесе вкъщи. Никой не го спря, така както никой не спря и тези, които опоскаха всичко останало, от керемидите на покрива, до кабелите на електрическата инсталация.

Краят на училището бе предизвестен 7 години преди да бъде затворено, тогава се роди последното дете в селото, всъщност тогава селото остана и без доктор, а и спряха автобуса, който ходеше до града. Неговите собствени деца, бяха станали жертва на живота в големия град, а внуците му се спасиха в чужбина. Но дядо Йоцо се държеше, живееше така, както може да живее само български балканджия, здраво стиснал зъби, без да се оплаква. На два пъти вижда премиера, веднъж когато дойде да открие някакъв важен пътен възел минаващ край слето и още веднъж когато откриха обновената с европейски пари църква. На църкавата сложиха табела на която пишеше с колко е струвало реставрирането й, с тези пари по простите сметки на дядо Йоцо- даскала, можеха да задържат доктора поне още 20 години и да удължат с някоя годинка живота на старците в околноста, както и на самото село, но явно грижата последните жители на околноста да бъдат изпратени в последния им път през нов божи дом, бе взела надмощие над останалите нужди на селяните. Поне и гробището да бяха реновирали, но найсе.

Дядо Йоцо- даскала не се оплакваше и не смяташе да се оплаква, такава бе съдбата му и той я приемаше, времето му да се бори с неправдите които виждаше бе отминало. Неговият дядо му бе разправял за своя дядо, който се бил виждал с Левски и как Апостола говорел, че: „Спасението на България е в ръцете на младите и в парите на чорбаджиите.“ Днес бяха останали само чорбаджиите с парите си, значи спасение няма да има. Това е. Молеше се само да умре преди България.

Със скромната си пенсия успяваше да си осигури най-насъщните нужди, през живота си не знаеше какво е това да вземе пари назаем. Къщата му също се рушеше, но до смърта му щеше да издържи. Тоалетната бе на двора, но и на това не се оплакваше, успя да пригоди един стол за гърне и все още се оправяше сам. Болеше го най-много за книгите, че няма кой да ги чете, че никой не ги потърси. Раздели ги на две, едните бяха учебници, справочници, речници и друга помощна литература, а другите романи. С първите си палеше печката, а от вторите занасяше по една в тоалетната и четеше страница по страница. Късаше страницата прочиташе я и си бършеше задника след това с нея. Съдба. За последна си бе оставил на „451° по Фаренхайт“ на Бредбъри.

Приказка за човека с дебелия портфейл

Етикети

Политика, образование, общество

Човекът с дебелия портфейл седеше зад бюрото си и зяпаше захласнато в мигащите светлинки на огромният екран на стената пред него, върху който бе изобразена картата на света. Мигащите светлинки представляваха горещи точки, където все още имаше хора, които не споделяха неговите ценности, а издигаха лозунги за солидарност, взаимопомощ и социална политика, за любов, чиста природа и други алабализми.  Всъщност самият той нямаше ценности, но имаше нещо, което искаше да превърне във всеобща водеща ценност, защото знаеше, че ако имаш нещо което всички останали смятат за ценно, то ще можеш да ги контролираш. Разбира се, той бе научил уроците на историята и знаеше, че ако имаш нещо само ти, то често ставаш обект на омраза, затова е нужно да споделяш това което имаш с останалите, ако искаш те да те уважават, почитат и най-важното да ти се подчиняват.

А той имаше пари, много пари, които сами по себе си бяха безполезни, но подплатени с вярата на хората в тях, се превръщаха в насъщна нужда и всеобща ценност. Идеята за съсредоточаването на материалните и духовните ценности в едно нещо, което да е лесно преносимо и лесно контролируемо, отначало изглеждаше невъзможна за реализиране идея, но днес бе на прага да я осъществи. Днес всичко се измерваше с пари, а той създаваше парите, с едно натискане на клавиша можеше да създаде милиарди, но за да бъдат ценни, парите трябваше да са в недостиг за огромната част от населението на планетата. Какво представляваха парите? – Нищо, заблуда, прах и пепел, но тази заблуда даваше власт на този който ги контролира. Най важното бе, всичко в този свят да се случва благодарение на парите, без значение война или мир, добро или зло, полезно или вредно, прекрасно или ужасно, важното бе за всичко да са нужни пари, а не идеи, доброволен труд, безкористна взаимопомощ или вяра в нещо различно от парите. Пари, пари и пак пари.

Една от светлинките на картата започна да мига сигнално червено и го извади от унеса му. Някой явно бе решил да прави нещо безплатно, от сърце, някой не вярваше в силата на парите и си мислеше, че идеите се осъществяват само с гол ентусиазъм. Пфу, докога ще се бори с тези сърца. Ще се наложи да отиде на място и да оправи проблема. И човекът с дебелия портфейл се надигна от стола, качи се на самолета и се пренесе в критичната точка. Разбира се човекът с дебелия портфейл бе много зает за да оправя сам бъркотиите които му пречеха да осъществи плана си за господство над света, затова там където имаше проблем намираше някой който да цени парите и го наемаше на работа.

Пред погледа му попадна младеж, който излъчваше едновременно надменност и страх, самочувствие и неувереност,самодоволност и угриженост, замисленост и безмислие. Този щеше да му свърши идеална работа:

– За какво сте се замислил младежо? – попита човекът с дебелия портфейл.
– Не е ваша работа – сопна му се младежа.
– Извинете, че ви досаждам, но винаги когато видя в този забързан свят младеж като вас, който да мисли, си мисля, че не всичко е изгубено. Светът винаги се е крепял на младите мислители, ковачи на идеи, защитници на истината и правдата.
– Да, но светът никога не ги е оценял, нима не знаете, че днес парите са в основата на всичко и ако нямаш пари си принуден да работиш за да ги изкарваш, а така нямаш време да реализираш идеите си. А аз нямам пари и ще трябва да се слея с простото забързано множество за да ги изкарам, и цялото ми време, целият ми живот ще мине в унизителен за моята интелигентност труд, а най-унизителното е, че тъй като не притежавам някакви специфични умения, освен дарбата да мисля, за която разбира се никой не плаща, ще бъда принуден да изкарвам прехраната си с неквалифициран, ниско заплатен труд.
– Аз мога да ви помогна млади човече, аз търся хора като вас, хора които ценят парите и знаят, че всичко на този свят се постига с пари. Хора способни да мислят, хора различни от сивата маса. Виждам, че вие сте такъв човек, ще работите ли за мен?
– Ъ-ъ-ъ-ъ, не разбирам, аз такова, разбира се, но все още идеите, мислите ми не са се избистрили, а бих искал да получавам достойна за моята интелигентност заплата. И всъщност какво ще работя?
– Не се притеснявайте за парите млади човече, аз ги създавам, аз ги раздавам, но само на личности като вас. А колкото до идеите, не се напъвайте, не е необходимо, аз имам готови идеи, достатъчно е да ги прегърнете и да ги защитавате, да ги осмислите и да ги популяризирате, а вярвам, че човек с вашия умствен потенциал няма да се затрудни в тази задача.
– Но все пак, не ми е ясно, какво точно ще работя?
– Виждате ли тези хора около нас, забързани, угрижени, щастливи и нещастни, умни и прости, слаби и силни, но рядко мислещи. Те нямат време, животът ги е хванал и прогресът ги блъска към бъдещето. Раждат се, живеят, умират, но за разлика от вас не мислят. Те формират обществото, а ние формираме мисленето на обществото. Това е нашата работа, това ще е вашата работа. Вие заедно с други хора като вас, които работят за мен, ще формираме тяхното мислене, вие ще бъдете „Гласът на гражданското общество“.
– Но това е голяма отговорност – стреснато каза младежа – ако нещо объркам, ще ми се нахвърлят.
– Няма такава опасност – успокои го човекът с дебелия портфейл – тези, които работят за мен не носят никаква отговорност пред обществото,а само пред мен, защото вас не ви избира обществото, аз ви избирам. Вие не се явявате по избори, не давате обещания и не поемате задължения, вие просто им казвате какво да мислят. Кое е правилно, кое е грешно, кое е добро за обществото, кое зло, какво да правят и какво да не правят, в какво да вярват и какво да отричат, кого да обичат и кого да мразят, как да живеят и за какво да умират. Вие сте гласът на гражданското общество, неговата будна съвест, неговото сърце, вие сте умните и красивите, които винаги си плащат сметките, защото аз ви давам парите за да ги платите.
– Мисля, че ще се справя – неуверено каза младежа.
– Разбира се, че ще се справите – уверено каза човекът с дебелия портфейл – вашата интелигентност личи от далеч. И ако познавате други като вас, може да сформирате екип. При мен е добре дошъл всеки, чиято единствена способност е да мисли. За разлика от останалия свят аз ценя именно това, а не разни специфични знания и умения. И още веднъж ще ви повторя, не се притеснявайте, аз ще ви давам идеите, аз ще ви казвам всичко което трябва да знаете и най-важното парите ще са в изобилие. Единствената ви задача е да мислите от името на всички останали забързани хора и да споделяте мислите си толкова усърдно и ясно, че те да проникнат в съзнанието на всеки отделен член на обществото и той да ги приеме като свои.
– Това си е голямо предизвикателство, готов съм да го приема, но все още не ми е ясно как ще го постигнем?
– С пари, с много пари, не се притеснявайте младежо, пари има. Времето е ваше, вашата работа е да говорите на глас мислите които споделяме заедно, така че да стигнат до всички хора, а това става чрез медиите. Ще обикаляте от сутрин до вечер всички обществени медии и ще споделят нашите общи мисли, идеи и възгледи. Дали ще слушат радио, дали ще гледат телевизия или ще разгръщат страниците на вестника, всички членове на обществото ще се потопят в лавината на нашите възгледи и ще запълнят празнината в собственото си неспособно на интелигентно мислене съзнание. Разбира се и в социалните мрежи в интернет, ще пускате статуси, ще споделяте, ще лайквате, ще туитвате, все нашите и наши идеи.
– Но, ако някой има различно мнение? – измънка младежа.
– Ще го заглушим, неговото мнение е вредно за обществото, щом е различно от нашето, а и той няма пари, парите са в мен, аз ги правя, буквално. Парите са в нас, вие ще бъдете модерен,известен, ще се чеквате от различни готини места, ще ходите добре облечени, ще имате последните технически джаджи, ще бъдете самото олицетворение на успешния млад мъж, всички ще ви завиждат и ще искат да приличат на вас, да са до вас, да общуват с вас, да говорят като вас, да мислят като вас, да приличат на вас. Кой ще обърне тогава внимание на някой, който няма пари, а тръгнал да раздава акъл. Всеки днес знае, че акълът е там където са парите, те вървят заедно.
– Тази работа все повече и повече ми харесва – ентусиазирано каза младежа.
– Че как няма да ви харесва – лукаво се усмихна човека с дебелия портфейл – тази работа ви прави всесилни, с вашата личност ще се съобразяват всички, политици, депутати, министри, премиери и президенти. Щом ние сме гласът на гражданското общество, щом ние контролираме мислите му, разбирането му за света, за правилно и грешно, за добро и зло, кой ще посмее да застане срещу нас? Нашата задача е отговорна и трудна, но отговаряме единствено пред себе си и пред никой друг. Ние не правим нищо, ние казваме на другите какво да правят и как да мислят и ако нещо се обърка, грешката никога не е в нас, а в тези които не са ни разбрали правилно.Ние направляваме бъдещето на човешката цивилизация и контролираме собственото си настояще. И най-важното, парите са в нас, а щом парите са в нас, няма начин да бъркаме.

Подкрепете блога:

Оффцете

Оффцете трябва да платят,
нали за туй са ни избрали,
да плащат всичко, всеки път,
когато ний сме се насрали.

Оффцете трябва да платят,
а не да ходят по протести.
Те трябва вкъщи да седят
и в телевизор да се блещят.

Оффцете трябва да платят,
за да живеят във кошара.
Оффцете трябва да платят
и на Вълка, и на Овчара.

Така устроен е светът,
Оффцете винаги ще плащат,
дори да блеят и врещят
със всички сили, че отказват.

Характери: Бойко

Бате Бойко рече днес:
„Утре, тъй и тъй ще сторя.“
И на утрешния ден,
помъдрял и освежен, каза:

„Туй що рекох – ще оспоря.
Че Земята се върти,
е известно знам на всички,
тъй във мене се въртят,
пърхат мисли – като птички.

Знам, че казах друго аз,
актуално бе за вчера,
в туй що казах – не грешах,
приказките знам да меря.

Но парите се въртят,
с тях въртят се мойте мисли,
шумолят ли, шумолят,
и звънтят безброй парички.

Днеска твърдо съм решил,
туй що кажа, ще го сторя,
нищо, че във мен сега,
с гледни точки сто се боря.

Плурализъм в мен бълбука,
трака – чука, трака – чука
и решение едно
е намерило пролука.“
––––––––––

Тъй полека,славно, плавно
и България бълбука,
бъл-бълбук ли, бъл-бълбука
и потъва в таз пролука.

Гади ми се, ака ми се

Хей Станишев,  
хей другарю,
вземи осъзнай се.
Гади ми се,
ака ми се,
само кат те видя!

Ем си нагъл,
ем си алчен,
целият се втрисам.
Гади ми се,
ака ми се,
когато те слушам!

Кога плямпаш
от екрана
стомах ми се гърчи.
Гади ми се ,
ака ми се,
хартията свърши!

Твойте очи,
малки, хитри,
цял ме разтреперват.
Гади ми се,
ака ми се,
свят ми се завива.

Думите ти
празни грънци,
идеите – плява.
Гади ми се,
ака ми се,
ще те оповръщам.

Де се буташ,
ко се ръгаш,
да ходиш в Европа?
Гади ми се ,
ака ми се,
целият изтръпвам.

Бива, бива
безпардонност,
твоето не бива.
Гади ми се,
ака ми се,
ти сера в устата.

Дай Оставка,
откажи се,
махни се, върви си.
Гади ми се,
ака ми се,
вече не издържам.

Ако можех
да те гръмна,
щях да го направя.
Гади ми се,
ака ми се,
ръка ми трепери!

Подкрепете блога:

Жития на светиите – Христо Ковачки или св.Исус Ковача

И днес, в лето господне 2239-то, двеста двадесет и пет години след ядрения апокалипсис, все още има сред християните люде, които изповядват Христовото учение по-скоро като суеверие, отколкото окрилени и озарени от истинската вяра. Вие, които сте окичили стените на домовете си с коя от коя по-прекрасни икони и палите толкова свещи, че сте се отказали да варосвате следите от дима, не познавате дори миг от живота на светците, изобразени върху тях. Затова днес аз реших да ви опиша вкратце преломния момент от житието на един от най-обичаните и почитани от светата църква светии, а именно св. Исус Ковача, чието мирско име е Христо Ковачки, живял и заслужил светостта си точно в годината на ядрения апокалипсис. Святото изображение на Христо Ковачки, св. Исус Ковача, виси във всеки дом и се почита като закрилник на работниците, пролетариата и социалистите, но единици са тези, които знаят как той е заслужил светостта си. По долу аз ще предам епизода на превръщането на мирянина Христо Ковачки в светеца Исус Ковача, така както е описано от анонимния хронист, известен под името Странник. Нека това описание да спомогне на паството ни да се докосне до истинската същност на християнството:

“Огромната тълпа от миньори и техните семейства се бе събрала на площада в Бобов дол и слушаше проповедта на отчето, изпратено от Светия синод, за да им помогне да намерят утеха и опора в Христовото учение в трудния момент на недоимък и безизходица, в който бяха попаднали:

– Овце божии, днес аз виждам в очите ви, как липсва пламъкът на любовта към ближния, как изпитанията, които сам Господ бог ви праща за да ви изпита, са сломили духа ви и вие сте на крачка да отхвърлите истинската вяра и да предадете душите си на вечни мъки в преизподнята на дявола. Аз чувам сред вас недоволство, насочено към вашият работодател Христо Ковачки, човека, който се грижи за вашето душевно спасение, който с делата си ви води към рая, макар сам вследствие на любовта си към вас да се обрича на вечни мъки. Да, да, вие не съзнавате, защото не мислите и сте се отдали всецяло на материалното. Забравили сте, че животът на Земята е само едно краткотрайно изпитание преди вечното блаженство в рая, ако успеете да издържите изпитанието. Вие живеете и мислите така, сякаш този живот е единствен и след смъртта няма нищо друго освен пустота, дано Господ се смили над душите ви.

Но как, недоумявате вие, Ковачки ни води към рая? В светата книга пише:

1. Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно. –

– Нима вашият живот и този на децата ви, не е обзет от бедността на духа, благодарение лишенията и липсата на пари, за да изучите децата си, което ви осигурява Христо Ковачки. Така ли е? – така е. Кажете, алелуя и се молете за неговото здраве.

– АЛЕЛУЯ!

2. Блажени плачещите, защото те ще се утешат. –

– Нима не плачете, когато след като цял ден сте работили нямате пари за хляб? Нима не плачете, когато дойде ден за заплата, а пари няма? Нима не плачете, когато децата ви искат шоколад, а в магазина има само лимони? И кой ви осигурява всичко това – Христо Ковачки. Така ли е? – така е. Кажете алелуя и се молете за неговото здраве.

– АЛЕЛУЯ!

3. Блажени кротките, защото те ще наследят земята. –

– Нали при всичките неправди, вие се страхувате да предприемете каквото и да било и кротки като агънца продължавате да работите. И кой е сторил така, че да проличи вашата кротост – Христо Ковачки. Така ли е? – така е. Кажете алелуя и се молете за неговото здраве.

– АЛЕЛУЯ!

4. Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.-

– Нима, поради всичките неправди струпани върху вас, вие не сте жадни за правда? Но кой ги струпа тези неправди – Христо Ковачки. Така ли е – така е. Кажете алелуя и се молете за неговот здраве.

– АЛЕЛУЯ!

5. Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно. –

– Нима няма сред вас изгонени, защото са си потърсили правата? И кой ви изгони – Христо Ковачки. Така ли е? – така е. Кажете алелуя и се молете за неговото здраве.

– АЛЕЛУЯ!

Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата (Мат. 5:3-12). –

Нима не разбирате, слепци, че поради всичко, което този човек ви причинява, вие ще бъдете блажени и голяма ще е наградата ви на небесата? Та вие Христо Ковачки трябва с перце да го галите и хляб да му носите, дрехите да му перете и обувките да му лъскате, и всяко желание негово закон за вас трябва да бъде. Какво го хулите и ненавиждате, когато той от любов към вас така постъпва и обрича душата си на вечен адски огън, а вас изпраща да блаженствате во веки веков в рая? Той ви обича и прави така, че и Господ да ви обича, жертвайки себе си. Кое, безверници, е за предпочитане – вечното блаженство в райските градини или мимолетното такова на Земята? Христо Ковачки взе мига и даде на вас вечността, а вие неблагодарници не виждате по-далеч от стомасите си. Така ли е? – така е. Кажете алелуя и се молете за неговото здраве.

– АЛЕЛУЯ!

Христо Ковачки е вашият спасител! И вашият спасител ще гори в ада, а вие го заплювате, проклинате и говорите зад гърба му – какви християни сте? Ако сте истински християни, трябва да помислите за спасението душата на вашият спасител. Така ли е? – така е. Кажете алелуя и се молете за спасението на душата му.

– АЛЕЛУЯ!

– Но молитви само не са достатъчни. Христо Ковачки е поел върху себе си толкова много грехове в името на вашето блаженство, че Господ няма как да го опрости. Затова са нужни действия, действия, в които вие да се жертвате в името на спасението на вашия спасител – Христо Ковачки. Така ли е – така е. Кажете алелуя и се молете за спасението на душата му.

– АЛЕЛУЯ!

– И ето, аз съм дошъл, за да ви кажа как да му помогнете, как да спасите душата на този божи човек, Христо Ковачки, поел върху себе си греховете на всинца ви. Има начин, чада мои, има начин да жертвате част от вашето блаженство и да го пратите в рая. Вие ще трябва да го подложите на адски мъки тука на Земята, само така душата му ще се пречисти и той ще се пресели на оня свят и ще застане от дясната страна на Бога, откъдето ще може да се моли за вашето спасение. Така ли е – така е. Кажете алелуя и се молете за собственото си спасение.

– АЛЕЛУЯ!

И тъй миньорите и техните семейства, прогледнаха от тази света проповед, събраха се и решиха да помогнат на своя спасител Христо Ковачки и да не позволят душата му да гори в ада. Те знаеха, че в края на месеца той ще дойде, за да прибере печалбите, да нагледа сметките и да набие нечия глава. Окрилени от християнски плам, те приготвиха всичко необходимо, за да изпълнят Христовото учение и да се покажат ревностни християни.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Когато Христо Ковачки пристигна в мината, пред очите му се разкри необикновена гледка: хиляди миньори и техните семейства, целите облечени в бяло и закичени с цветя, го чакаха пред административната сграда, а най отпред в черно расо и с огромен кръст в ръце се бе изтъпанил някакъв поп. Когато слезе от мерцедеса, пред него застана красива мома с напращели гърди и стегнато дупе, и му подаде поднос с хляб и сол. Преди да успее да зададе какъвто и да е въпрос, се видя заобиколен от тълпата и попът заговори:

– Спасителю наш, ти който носиш божието име, днес твоите раби искаме да изразим своята признателност за всичко, което си направил за нашето душевно спасение и те молим, най-коленопреклонно, да не ни отказваш тази чест и да ни позволиш да се погрижим за твоето спасение, така както ти се грижиш за нашето.

– Не разбирам, какво искате от мен. – промърмори Ковачки, чупна един залък от питата и щипна момата по задника.

– Остави се в нашите ръце, позволи на твоите раби да изплатят дълга си към теб и ни последвай – отвърна отчето.

– Да вървят да работят, така най-добре ще си изплатят дълга. И какъв е тоя цирк?

– Ела с нас, възлюблени ни бащице, ние искаме да изплатим не материалния, а християнския си дълг към тебе.

Ковачки огледа още веднъж мнозинствто, щипна отново момата, не видя нищо обезпокоително и реши да разбере какво толкова са му приготвили, с което да го изненадат. Обграден от мнозинството, той пое към своето вечно блаженство, към мястото си отдясно на Бога. Водени от попа, облечените в бяло миньори заедно с Ковачки влязоха в мината и се насочиха към прясно изкопана галерия. Когато стигнаха края й, Ковачки изпита безпокойство. Момата бе изчезнала, а в ярко осветеното помещение се виждаха казан, дърва, дървен одър със стърчащи от него пирони и множество ръчни режещи инструменти. Оформеното в края на галерията помещение бе явно близко до повърхността, защото се виждаше прокопан отдушник, през който се усещаше полъха на свеж въздух. Определено видяното не му харесваше и той се опита да тръгне обратно, тогава обаче, здравите ръце на миньорите го сграбчиха, силно, но нежно, а отзад започнаха да пеят някакви църковни химни.

– Прости ни спасителю, за болките които ще ти причиним, но правим го в името на твоето спасение и нашата християнска любов. Нека в дните и часовете на изпитание, които ти предстоят, твоя утеха да бъде представата за вечното блаженство, което те чака след края на земния ти път.

– Пуснете ме, как смеете, какви са тези налудничави изпълнения? Знаете ли с кого си имате работа, всички ще ви уволня и един лев няма да видите! Простаци, стига с този цирк! Вървете да работите, а тоя лудия свещеник, лично ще го ритам до портала! – крещеше Ковачки.

– Не хаби думите си, Спасителю наш, а пести силите си за изкуплението, което те чака, защото твърдо сме решили да спасим душата ти, която ти пожертва за нас.

– Пуснете ме, ви казвам, – продължаваше да крещи Ковачки вече обзет от страх, – пуснете ме, ще ви дам пари, ще ви дам всичко, което пожелаете, къщите, колите си, всичко ще ви дам, само ме пуснете! Ще изплатя всичките ви заплати в десеторен размер, сметките ще ви плащам, децата ви ще изуча, само ме пуснете!

– Не го слушайте, – възвиси глас отчето – чрез него вече говори Дяволът. Той е дошъл да ни омае и да ни отклони от християнският ни дълг да спасим душата на Ковачки. Да започваме и не позволявайте писъците му да смутят душите ви и да посеят там зърното на съмнението в правилността и светостта на това, което сме решили да извършим. Кажете алелуя и се молете за душата му.

– АЛЕЛУЯ!

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

И тъй, те първом отрязаха клепачите му, за да може да вижда всичко, което ще извършат за неговото спасение. И го пекоха на бавен огън, и го вариха в казана и го драха, и одран, но жив го сложиха на одъра със стърчащи пирони, и го биха с чукове , и с ръжени го бодяха, и всичко което знаеха за мъките на ада сториха тук на Земята върху неговото тяло в името на неговото спасение. И когато умря, след мъки, на които до тогава не бе подлаган нито един християнски светец, те си отдъхнаха, спокойни, че са изплатили дълга си и че неговият дух стои вече отдясно на Бога и ги закриля, и се моли на Господ да прости греховете им и да спаси душите им. Ето така заслужи своята святост Христо Ковачки, когото днес познаваме като св. Исус Ковача, закрилник на работниците, пролетариите и социалистите и на всяка отрудена и измъчена душа.

И днес още нетленните му останки могат да се видят в пещерната църква в Бобов дол, изградена в галерията, където верните му работници са го превели към светостта.

 

Подкрепете блога:

Ран и Ът – поема чудна!

Нищо против Ран и Ът,
просто римите вървят 🙂
Ран и Ът! Каква са муза?!
Кат Горгоната-медуза.
Ран и Ът, защо са тука?
Да крадат или от скука?
Ран и Ът са добродушни,
душни, душни, чак задушни.
А когато Ран говори,
Ът не ще да го оспори.
Млъкне Ран, то Ът подеме,
никога не губят време.
Дето минат Ран и Ът,
там цените все растат.
Ран и Ът – прекрасни хора,
само да не са ти в двора.
Ран и Ът – математици,
не с числа, а със жълтици.
Ран и Ът са господари,
на вси живи, меки твари.
Ран и Ът са БОГОВЕ,
жертви искат – дарове.
Ран и Ът са костюмари,
пият кръв като комари.
Ран и Ът не са близнаци,
де ги види майка – плаче.
От акъл, пращят, пращят,
туй са двама Ран и Ът.
С Ран и Ът, тъй до безкрая,
мога аз да си играя 🙂

Предсмъртният монолог на един Левон

Гледаше дулото насочено към него и не можеше да повярва. Как се бе стигнало до тук, как бе допуснал това да се случи? Страхът се бореше с гнева, неверието и презрението. Та той беше Левон, един от избраните, един от всесилните които определяха правилата. Един от строителите на системата. И най-важното, той бе невидимата ръка на пазара. Никой нямаше право да говори срещу него, никой нямаше право да го заплашва, никой нямаше право да го мрази, никой нямаше право да се съмнява в неговите решения, никой нямаше право да му иска обяснения. Но някой бе нарушил правилата, бе се изплъзнал от пазачите на системата и стоеше срещу него с насочено оръжие. Това трябваше да бъде невъзможно не просто да се извърши, а да се помисли, че може да се извърши. Някой бе посмял да мисли срещу системата! Това трябваше да е грешка, това бе невъзможно да се случи.

– Как смееш ти нещастнико, да идваш тук и да ме заплашваш? Ти, който дължиш всичко, което някога си имал, имаш и ще придобиеш тепърва, на хора като мен. Кой си ти, че да ме наричаш престъпник, подлец и измамник – мен Левон, богът на щастието? Кой друг, ако не аз, дава възможност на всеки несретник да се докосне до живота, който е мечтал да живее, за година, за месец, за ден, час и минута да е дори? Нима не съм аз този, който първо дава, а после взема? Който първо изпълнява желанията, а после търси отплата. Който първо спасява живота, а после му заповядва.

Какво представляват пред мен златната рибка, вълшебната лампа на Аладин, вълшебната торбичка, вълшебната покривка, вълшебниците въобще? При мен няма нужда от пост и молитви, за да се изпълнят молбите ти, желанията ти. При мен няма нужда да бъдеш добър, умен или успял, дори няма нужда да имаш късмет, важното е да искаш и да си готов да заложиш бъдещето си, за да получиш сега онова, което ти се ще да притежаваш утре. Аз дарявам щастие на всеки, може да е само за миг, но дарявам. Аз вярвам във възможностите на всеки един дошъл с молба на моя праг и го карам самият той да повярва в себе си. Аз съм този, който може да накара всеки да се труди на предела на възможностите си, да изстиска всичко от себе си и да ми го даде, за да мога аз да го дам на други.

Обвиняваш ме, че съм вземал повече отколкото съм давал и, че голяма част от взетото съм отделял за себе си, но кажи ми как бих могъл да дарявам щастие, ако самият аз съм нещастен? Наричаш това, което вземам след като съм дал – лихва, а аз го наричам благодарност. Защото нима благодарността, не би трябвало да е по-голяма от помощта? Заблуждавал съм хората, като не съм им разкривал напълно условията при които получават своите мигове щастие – но не съм ги скривал. Те са там, изписани с дребен шрифт, за да не убиват вярата, желанието и усещането за успех. Кой би бил щастлив, ако първо му обясниш, че вярата му е породена от незнание, възможностите му – ограничени, а бъдещето му – предопределено от системата? Какъв бог бих бил аз, ако вместо вяра пробуждах съмнение, вместо увереност – предпазливост, вместо щастие – страх? Има хора, които без мен никога не биха почувствали сладостта от живота, ако не им бях дал толкова пари колкото им трябват, в замяна на вярата, че могат да ми върнат толкова, колкото никога не биха могли да изкарат.

Обвиняваш ме, че им отнемам живота, че ги заробвам и ги правя свои слуги доживот, но преди това съм им дал нещо в замяна – дал съм им вяра, че могат да бъдат щастливи, че са щастливи. Накарал съм ги да вярват в живота, а не в спасението на душата.  Казваш, че цената на щастието, което дарявам била висока. Че мнозина слагат край на живота си, заради моята алчност. Безумие! Нима живота е безкраен? Как мога аз да съм причината за този край, като условието на самият живот е неговия край? За мнозина краят идва, без да са усетили щастието, но не и за тези, които са взели от мен. Казваш, че това което давам не било щастие, а пари, но кажи ми каква е разликата? Парите са в основата на всичко и аз съм бог на щастието, именно защото съм бог на парите. Парите управляват света. Парите са закона,  властта и живота.  Да бъдеш ли да не бъдеш зависи от парите. Да имаш или да нямаш зависи от парите.  Дали се чувстваш жив или мъртъв се определя от парите.

Няма друга ценност освен парите, няма действие извършено някъде, чиято цел да е друга освен правенето на още повече пари. Самият ти си тук заради парите, защото справедливостта според теб се заключава в правилното им разпределение. Защото ти искаш да седнеш на моето място и да бъде твоята воля. Не можеш да убиеш Бог, особено богът на парите. Защото вярата в парите е единствената религия успяла да покори света. Защото дори да ме убиеш, парите ще създадат друг бог. За да убиеш мен, трябва да убиеш парите – за да убиеш парите, трябва да убиеш мен. За да убиеш и двама ни, трябва да убиеш вярата в нас.  Но ти си просто човек, не си бог и макар, че си дръзнал да се изправиш срещу мене, аз съм готов да ти простя и дори ще ти направя подарък. Свали това дуло и вземи тази кредитна карта с преференциална лихва от 0%. Само днес, само сега, само в този миг. И обещавам ти, че няма да те съдя. Осъзнай се, стани отново част от системата и изкупи греховете си.

Проехтя изстрел, куршумът влезе между невярващите очи на бога на парите, премина през черепа и се заби в плаката рекламиращ новите кредитни карти с 0% лихва, точно в нулата. Кръв и парчета мозък се стекоха върху дребния шрифт, скривайки го.

Книговезеца

„ . . . гледай народната работа повече от всичко друго,
повече и от тебе си да я уважаваш!
Честитя ви венчаванието и дай, боже – на добре! . . .“

Можеше с часове да препрочита текста на писмото, което бе сложил в рамка на стената над бюрото си – “ . . . гледай народната работа повече от всичко друго, повече и от тебе си да я уважаваш!“. Повече и от тебе си, повече и от тебе си, повече и от тебе си, сякаш изпадаше в транс. Това бе единственото украшение, ако можеше да се нарече украшение, което красеше дома му. Писмото поставено в рамка, бе принадлежало някога на пра-пра-пра дядо му известен сред приятелите си с прозвището Книговезеца, прозвище останало като нарицателно за рода. „честитя ви венчаванието и дай, боже – на добре! . . .“

Самият той не беше женен, нямаше семейство, решил се бе да се посвети на работата, с която се бе заел. Живееше сам, почти изолиран от роднините и родителите си. Знаеше, че ги е разочаровал, но не можеше да им обясни защо го прави. А му предричаха бляскаво бъдеще, завърши с отличие няколко инженерни специалности, спортуваше усилено и жените определено изпитваха любопитство да го опознаят по-отблизо. Чувстваше се свободен, силен и неудържим, когато за пръв път се сблъска със системата. И тогава разбра, че всичко е един добре замислен декор, целящ да държи хората в безмълвно подчинение. Нищо не бе такова, каквото го представяха. Всички думи бяха кухи, всички лица – маски, законите – решетки на затвор, а светлото бъдеще минаваше през робството на настоящето.

Уверяваха го, че системата е направена с цел да се грижи еднакво за всички, така че всички да имат равен шанс в живота. Че правилата важат за всички и закона с цялата си строгост, се стоварва върху всеки дръзнал да ги наруши. Уверяваха го, че несъответствията които вижда се дължат на недостатъците на тези, които управляват системата, че е достатъчно да избере правилните хора и всичко ще тръгне, като една добре смазана машина. И той избираше нови и нови, но системата действаше все така избирателно, и той винаги беше прецакан, независимо, че действаше според правилата на системата.

Лъжа! Гадна, гнусна, лепкава, слузеста, противна  – лъжа! Всичко бе една лъжа. Светло бъдеще не съществуваше, поне не за всички. Имаше само гадно изпълнено с лъжи, лицемерие и фалш настояще и ако не направеше нещо, животът му (единствен и неповторим !?) щеше да отмине в безволево съществуване. В страх.

В Страх! Защото, когато се сблъска със системата, разбра, че тя се управлява от тези които не играят по нейните правила, че тези правила са създадени за да се управляват тези, които вярват в тях, но които, ако решаха да си потърсят правата, биваха смазвани именно от тези които управляват системата. Да управляваш системата, да си част от елита бе върховната награда и който се докопаше до нея, получаваше безнаказаност. А останалите, чиито мозъци бяха промивани с празните приказки на кухото политическо говорене, с виртуалните наслади и бленувания на телевизионните шоута, със скандалните фалшиви измислици на жълтите медии, те бяха дресирани да вярват че системата съществува и полага всички усилия да се погрижи за тях, въпреки че усещаха върху себе си, как това не се случва.

И ако някой решеше да възроптае, да посочи несъответствията между реалността в която живее и реалността за която му говорят, то върху него веднага се изсипваше водопад от обвинения, че самият той е виновен за положението в което е изпаднал, че системата работи, но той не и помага достатъчно, че не се жертва, че властта произтича от него и лайната в които е затънал, са неговите собствени. И ако все пак, този някой не се откажеше и продължаваше да настоява, че не, грешката не е в него, че незавидното положение в което е изпаднал, е в резултат на действията на галениците на системата, на тези които я управляват, и дори дръзне да ги посочи, да ги назове поименно, и да поиска закона пазещ да не се нарушават правилата на системата да се стовари върху тях . . . Тогава! Тогава маските падаха, усмивките преминаваха в оголване на зъби и тежката ръка на реалността, не на закона, се стоварваше върху него. Знаеше го защото , го бе изпитал.

И тогава реши, че трябва да помисли. Да помисли истински – защо живее, как иска да живее и какво трябва да направи, ако иска да направи нещата истински. Знанията придобити в училището и в университета, не му вършеха работа. Откри, че да мислиш е много по-трудно отколкото да учиш, защото никой по време на цялото му образование не го бе учил да мисли. Първото нещо което разбра бе, че ако иска да разбере с какво си има работа, трябва да се отърси от пропагандната машина на системата. Изнесе се на квартира и заживя без да гледа телевизия, без да слуша радио, без да чете вестници, искаше съзнанието му само да се добере до живота, без посредници, които да обясняват на сетивата му как да възприема реалността. Потопи се в живота на собствените си усещания.

И разбра, че да си жив, означава да имаш смелостта да се бориш с фалша, лицемерието и лъжата, с подтисничеството на силните на деня. Да ги унищожаваш, да повдигаш завесата пред умовете на другите. Дори да рушиш системата, за да бъде принуден човека да се изправи срещу собствените си страхове, срещу реалността такава каквато е, срещу враговете – тези които са. “ . . . гледай народната работа повече от всичко друго, повече и от тебе си да я уважаваш!“. Гледай!

И той се взираше в монитора на компютъра, докато търсеше поредната си жертва в джобса. Знаеше за какво трябва да гледа. Набелязваше си само фирми, които явно поради голямо текучество редовно пускаха обяви за работа. Четеше по форумите, отзиви за различни работодатели и кандидатстваше там, където имаше най-много оплаквания и най-голямо текучество. За всяка работа изпращаше специално предварително подготвено CV , написано така че да отговаря на всички изисквания за обявеното работно място. Никога, въпреки доброто си образование, не кандидатстваше за ръководна позиция, защото знаеше, че безскрупулните „бизнесмени“ се познаваха и щяха да потърсят информация за него, от предишните му работодатели. Целта бе да влезе в набелязаната фирма, да усети върху себе си отношението на шефа. Заплащането нямаше значение, научил се бе да живее с малко.

Ако някой влезеше в дома му щеше да се удиви. Без топла вода, с печка на дърва, без електроуреди с изключение на няколко инструмента, с оскъдна мебелировка и с една чанта дрехи, така живееше и това бе всичко което му бе необходимо, разбира се и лаптопа. Но имаше и още нещо, в едната стая бяха нахвърлени купчина платки, части от детски играчки задвижвани дистанционно , а на масата буркани с най различни съставки – от които приготвяше смесите си. Да системата му бе позволила да се изучи, за да може да й служи, но той щеше да използва наученото за да я взриви, или поне да направи пробойни. Та той беше най-добрия във випуска. Можеше да направи бомба от всичко, можеше да сглоби дистанционно управляем модел от купчина боклуци, а когато обединеше и двете се получаваше дистанционно задвижвана бомба. И всяка от тези бомби носеше знака на Книговезеца – Дели Христем ага.

Първата жертва не направи впечатление на никого. Когато бе подпален луксозният автомобил на собственика на хранителна верига, а по-късно къщата му взривена заедно с него самия от дистанционно задвижвани самолети играчки, това бе отдадено на тъмното му минало. Едва на петия случай, властите признаха, че явно има някаква нова тенденция сред престъпните среди. Никой от властниците управляващи системата не знаеше откъде идват тези нападения. Започнаха да се подозират взаимно, те знаеха кирливите си ризи и нечистия си произход и затова бяха склонни да търсят източника на събудилите се страхове измежду собствените си редици. Никой от тях не можеше да си представи, че е възможно някой предопределен да им служи, да се изправи срещу тях. Системата бе толкова силна, толкова убедителна и властна, толкова всепроникваща, че дори те бяха повярвали в нейната вездесъща сила.

Когато обаче, взрив отнесе половината кабинет, стекъл се на откриването на нов индустриален обект изграден по европейска програма, заедно с гордия инвеститор източил милиони еврофондове, те се уплашиха. Нямаше как да подозират, че един от работниците строители, още при самото изграждане, бе положил в основите на обекта взривни устройства. Взривовете продължаваха – ветропаркове, машини, цехове; Къщи, яхти, коли; „Бизнесмени“. Всяка година имаше по трима -четирима, чиито бизнес отиваше в небитието заедно с тях самите. И всички те бяха галеници на системата, сложени да я поддържат, спонсори на управляващите, обръчи от фирми изпиващи кръвта и силите на обикновеният човек за благото на малцината недосегаеми. А книговезеца работеше, трудеше се усърдно, всеотдайно и евтино, продаваше знанията си без пари, без да си търси правата, без да отваря и дума за някакво трудово законодателство. Той бе идеалният работник – уплашен, високообразован, безропотен. Нищо, че след него оставаше само кръв и пепел. Такава бе народната работа.

„ . . . гледай народната работа повече от всичко друго,
повече и от тебе си да я уважаваш!“

Индоктринация

Цивилизацията им беше на милиарди години, една от първите възникнали след зараждането на Вселената. Преминаха през много етапи на развитие и дори бяха на прага на самоунищожението, но успяха да го преодолеят, като дадоха на всички това което искаха. Изгубиха милиони години в опити да създадат механично създание, способно да действа и мисли като жив организъм, дори се опитаха да пренесат своето съзнание в механично тяло, като го преобразуват в информация, докато накрая откриха решението в едно философско течение, което разглеждаше смъртта не като нещастие, а като право. Запазиха това право за една малка част, докато всички останали бяха задължени да живеят, но при определени условия. Превърнаха цивилизацията си в несломим целеустремен единен организъм, излязоха в Космоса и завладяваха всяка разумна форма на живот, която срещаха именно като им отнемаха смъртта, като възможен изход.

Когато планетата им стана негодна за живот, се разпръснаха по други планети, но в търсенето си на устойчиво решение, стигнаха до извода, че трябва да се научат да живеят в космическо пространство. Създадоха огромни сфери способни да странстват през Вселената и заживяха в нея така, както птиците живееха в небето, носейки се през просторите й, без да губят възможността да се приютяват на някоя планета, ако имат нужда. Въпросът с времето не ги интересуваше, движеха се без да бързат за никъде, защото навсякъде си бяха вкъщи, бяха успели да превърнат космическото пространство в свой дом. За дългият период на своето съществуване, те индоктринираха всички цивилизации изпречи ли се на пътя им и създадоха милиони сфери. Въпрос на време бе някоя от тях да стигне до Земята.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Откриването на нов обект в Космоса, отдавна не представляваше някаква особена сензация за унесеното в ежедневните си грижи население на Земята. Новооткритото тяло, което учените класифицираха като планетоид, се намираше в пояса на Кайпер и просто бе включено в списъка на транснептуновите обекти. Всъщност първата информация за него бе публикувана единствено в строго научните списания. Един месец след откриването му, учените разбраха, че са се натъкнали на нещо необичайно, тъй-като в разрез с всякакви физични закони въпросното тяло се приближаваше към вътрешните области на слънчевата система. Това явление бе предмет на разгорещени дискусии, но все още само в научните среди, докато един от учените не подхвърли в едно интервю, че към Земята бавно и неотклонно се приближава странен обект.

Жадните за сензации медии се възползваха от съобщението за да събудят позаспалите си зрители и читатели, като ги засипваха с какви ли не възможни страхотии касаещи същността на приближаващия обект. Все още никой не предполагаше неговият изкуствен произход. Мнозина жадни за пари бизнесмени се обединиха с обикновени шарлатани и започнаха да тиражират всякакви книги и филми свързващи въпросният обект с предсказания на древните маи, ацтеки, индуси, тибетци, аборигени и какви ли не още. В научните среди обаче, напрежението нарастваше по съвсем естествени причини – обектът не се държеше естествено. Когато една година по-късно въпросното тяло се приближи до Нептун, няколко правителства погледнаха сериозно на случващото се, учените бяха удостоени с внимание от страна на властимащите каквото никога не бяха получавали. Все още никой нямаше представа какво е това тяло, но ако имаше нещо около което специалистите се обединиха, то бе, че то не е с естествен произход.

Сферата, защото това тяло за ужас на учените бе абсолютно сферично, получи името Хадес, тя спря движението си за около месец, като остана в орбитата на Нептун. Страх сви сърцата на всички, които следяха със затаен дъх движението на обекта. Всяко съмнение относно неговият изкуствен произход изчезна, когато то отново се задвижи и тръгна към следващата планета от слънчевата система, Уран. Вече нямаше съмнение, че въпросният обект е плод на извънземна цивилизация, въпросът бе какви са неговите намерения. Дали е автоматизиран самоуправляващ се изследователски апарат, пратен да изследва необятния космос от някоя любопитна разумна форма на живот подобна на човешката, или е космически кораб с екипаж на борда и, ако е второто, дали са се отправили на откривателска или на завоевателска мисия?

Въпреки многобройните филми и научно-фантастични романи, на Земята никой не бе подготвен за контакт с извънземни. Измина още една година, когато Хадес се озова на орбита около Марс, а националните правителства все още не успяваха да формулират обща политика. Разделението, ненавистта, омразата, недоверието и стремежа към чисто физическо оцеляване и удоволствия, грижливо насаждани от управляващите върху земните граждани в стремежа им да ги управляват и разделят, и така да се ползват от благата на управлението, даваха своите резултати. Те нямаше на какво друго да стъпят за да се обединят освен на общия страх пред неизвестното, но този страх бе все още неясен и всеки си мислеше, че може би ще е по-добре, ако той някак си първи влезе в контакт с извънземните, ако на Хадес имаше такива и се сдобие от тях с преимущества, които ще му позволят да наложи волята си над останалите. Идеята да разделят кокала не им се нравеше, не за това бяха на власт.

Всяко правителство, което развиваше космическа програма и разполагаше със собствен космодрум изстреля апарат към приближаващия обект. Преди въобще да успеят да приближат към него, Хадес изостави Марс и се запъти към Земята. Заплаха или възможности за развитие, това бе въпросът вълнуващ земните жители. Светът полудя неспособен да реагира разумно на случващото се, въпреки че земляните претендираха да са разумна цивилизация.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

На борда на Хадес всичко бе спокойно. Стоте милиона жители на космическото тяло, действаха като единен организъм. Обществото бе изградено от два слоя, смъртни и безсмъртни, като смъртните представляваха един процент от жителите, но именно те управляваха този свят. Съветът на смъртните се бе събрал да обсъди следващите действия. Нямаше никакви продължителни обсъждания или пререкания, процедурата при среща с технически развита цивилизация бе отигравана вече няколко пъти, единственият въпрос бе как точно да я стартират.  Говорителят на съвета, уважаемият Тиван изложи дилемата:

– Уважаеми представители на смъртните, въпреки че в рамките на нашия живот, а и няколко поколения преди нас не сме се сблъсквали с друга форма на живот, още повече развита цивилизация, всички от вас са запознати с процедурата, която са използвали нашите по-далечни предци. Знаете, че от началото на пътуването преди близо 800 милиона години (предаваме времето в земни години за по-лесно възприемане от читателите, ако използваме мерните единици на инопланетяните то цифрата би била приблизително 252,46х10 на 14 степен в секунди – бел.автора), тази процедура е използвана пет пъти, като за всичките разполагаме с надлежните записи и документация. Въпросът който искам да решим е как да стартираме първата фаза от процедурата по Индоктринация – насаждането на Страх чрез демонстриране на сила, дали със непосредствен удар по планетата или по нейният спътник? Досега всички предишни процедури са стартирали с удар по съответната планета, тъй като те не са разполагали със спътници, но от теоретическите положения знаем, че удар по спътника ще изиграе много по-силна психологическа роля, отколкото директния удар срещу планетата. Моля уважаемия съвет да вземе решение, чрез гласуване.

– Благодаря на съвета. Решението е да ударим спътника. Според различните информационни сигнали излъчвани от цивилизацията, установихме, че населението е приблизително 10 милиарда. Предполагаме, че поне половината от тях ще се самоубият или ще се избият по между си, преди да влезем в непосредствен контакт с тях. Виждам че има предложение да извършим два удара, един срещу спътника и втори срещу някоя от слабонаселените области на планетата, с времеви интервал между двата от един период на завъртане на планетата около оста й. Моля гласувайте това предложение.

– Предложението се приема. Обявявам край на периода на двудетен модел сред смъртните и начало на периода за увеличаване на популацията,  преди фазата на разделяне. Заседанието завърши, благодаря ви.

Тиван се обърна към екрана зад него:

– Безсмъртен номер В111.

– Безсмъртен номер В111 слуша.

– Стартирайте процедура номер 1, фаза 1, първи удар по спътника на планетата след два часа. Втори удар след първия по ненаселен район от планетата, след период от едно завъртане на планетата около оста й.

– Процедурата номер 1, фаза 1 е стартирана.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Земното население бе вперило поглед в телевизионните си приемници, на които течаха кадри предавани от различните апарати изстреляни към Хадес. Сферата, представляваше абсолютно гладка тъмна повърхност, по която от време на време се появяваха сияния и различни по големина отвори, от които излизаха по-малки сфери. Хадес се установи на лунна орбита, без някой или нещо от него да дава признаци, че желае контакт със земната цивилизация. Сферата бе наистина огромна, с размер почти колкото Енцелад – един от спътниците на Сатурн. Земните специалисти изтръпваха при мисълта каква цивилизация би могла да построи подобен изкуствен обект и да го изпрати в космоса. Военните настояваха за респектиращ изпреварващ удар, тъй като според тях, ако това нещо бе приятелски настроено, то би направило опит за контакт преди да достигне толкова заплашително близо до Земята, още повече, че според тях това бе автоматизиран разузнавателен апарат, а не космически кораб, тъй като нямаше никакви данни по които да може да се съди, че Хадес има екипаж съставен от форми на разумен живот.

Когато от Хадес излезна лъч насочен към Луната и там се образува огромен блестящ кратер, паниката се разпространи мигновено. Те, които и да бяха, демонстрираха сила, това бе ясно на всички, но дали тя бе открита заплаха или просто предупреждение, да не се предприемат враждебни действия от страна на земляните. Вторият удар превърна пустинята Сахара в огромно стъклено плато. Вече никой не се съмняваше, земните експерти бяха категорични, ТЕ искаха подчинение, това бе посланието – „Ние можем да ви унищожим, но не го правим, искаме от вас подчинение.“ Военните бяха пометени от всеобщата лудост, опитите за изстрелване на насочени ядрени снаряди срещу Хадес, претърпяха пълен крах, малкото които успяха да излязат в космическото пространство бяха унищожени мигновено от същия лъч, който изпепели пустинята. На земята се възцари хаос, крехката земна цивилизация не издържа на психологическата атака. Мнозина се самоубиваха, мнозина се отдаваха на страстите си като за последно и само факта, че съществуваха хора които продължаваха да действат механично поддържайки съществуващата на земята система на взаимоотношения, в опит да игнорират надвисналата заплаха от ума си, успя да предотврати пълното самоунищожение на човешката цивилизация.

Въпреки това една седмица по-късно, когато от Хадес изпратиха съобщение към Земята, от земното население бе останала само една трета.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

На борда на Хадес съветът на смъртните отново заседаваше:

– Уважаеми представители – започна говорителя Тиван – време е да пристъпим към втора фаза на процедурата по Индоктринация, фазата на приобщаване. За целта трябва да съставим и изпратим съобщение. Имаме достъп до техните информационни канали и знаем как да излъчим разбираем за тях сигнал. Тъй като те общуват на различни езици, съобщението ще бъде изпратено на трите най-разпространени, като след това ще имат един период от завъртане на планетата около оста й за да го обмислят. Вие вече сте се запознали със съобщенията изпратени при предишните стартирания на процедурата, както и типовото теоретично съобщение върху което те са построени. Аз ще ви изложа предложението за съобщение съставено от нашите специалисти по индоктриниране, което те съставиха с оглед изключителната психологическа лабилност, която тази форма на живот показа и съобразно събраната до момента информация от излъчваните от тях сигнали.  Уверявам ви, че са внимателно анализирани всички поведенчески особености показани от съществата образуващи тази цивилизация, след нанасянето на ударите от фаза едно. ето съобщението:

“ Вие, които виждате, слушате и се запознавате с настоящето съобщение, бъдете спокойни. Ние идваме с мир. Нашата цел не е да ви унищожим, а да ви помогнем да станете част от нашата космическа цивилизация. Демонстрирахме ви нашите способности без да сложим край на живота на никой от вас с цел да разберете, че ако желаем можем да ви унищожим, но това, че не го правим е доказателство, че не това е намерението ни. За съжаление, вие се оказахте на по-ниско ментално ниво на развитие отколкото предполагахме и не ни разбрахте, което доведе до измирането на много от вас. Извиняваме се, въпреки, че не чувстваме вина за случилото се. Сигурни сме, че тези които сте оцелели, сте по-развитата част от вашата цивилизация. Всеки от вас ще бъде надарен с безсмъртие (с изключение на тези на възраст над 50 земни години, които ще получат правото да умрат), в замяна на вечна служба на космическия разум, който ние представляваме. Всички ваши материални и плътски потребности ще бъдат задоволявани в рамките на нашите закони, уверяваме ви, че няма да изпитвате никаква нужда.

Благодарение на излъчваните от вас сигнали ние успяхме да изучим вашия вид и физиологични особености. Бъдете спокойни вие не се различавате много от нас. Всеки опит да се съпротивлявате ще бъде наказван с болка, но няма да ви убиваме, повтаряме ви,  с присъединяването към нашата цивилизация вие ставате безсмъртни. Това нещо, което вие наричате пари и върху което сте изградили вашата цивилизация, тук няма да ви е нужно, Всичко необходимо ще получавате в замяна на вашата служба. За целта на вашата планета ще слязат наши представители, които ще изградят разпределителни пунктове. Там вие ще бъдете разделени на три групи:

Първата група ще са всички на възраст над 50 години,те ще завършат живота си по естествен начин, в специално обособени за целта жизнени хабитати, като до времето на тяхната смърт ще им бъдат задоволени всички физиологични и материални нужди с изключение на размножаването. Всеки от тази група, може по всяко време да се откаже от живота.

Втората група ще са всички на възраст между 20 и 50 земни години. Те ще бъдат настанявани в специални приобщаващи центрове, където ще възприемат нашите правила и ще бъдат подготвени да служат на нашата цивилизация. Всички техни физиологични и материални нужди ще бъдат задоволявани с изключение на размножаването. Ще им се отнеме и правото на смърт и ще бъде спрян процеса който вие наричате стареене.

В третата група попадат всички от новородени до 20 годишни. Те ще бъдат настанени в специални образователни центрове. За тях ще бъдат положени всички необходими грижи за нормалното им физиологично развитие, като същевременно ще бъдат подложени на нашите образователни програми за приобщаване към нашата цивилизация. Уверяваме ви, че на вашите деца, както ги наричате няма да липсва нищо. Процесът на стареенето им ще бъде спрян при достигане на 20 години, след което ще се присъединят към втората група. Те също нямат право да се размножават, като им се отнема и правото на смърт.

Отново ви предупреждаваме, че всеки опит за съпротива и саботиране на процеса по приобщаване ще бъде наказван с болка. Основното което трябва да запомните е, че размножаването е забранено, но това което наричате секс е разрешено. Грижата да не се размножавате е наша.  Другото е, че ви се отнема правото на смърт, всеки опит да умрете, ще бъде наказван с различна по сила и продължителност болка. Всеки от вас ще се сдобие с идентификационен номер, който ще служи за разпознаване, вместо това, което вие наричате име.

Процесът по приобщаване ще приключи най рано след 21 години и най-късно с естествената  смърт на последният от вас принадлежащ към първа група. Междувременно ще бъдат изградени необходимият брой сфери, като използваме ресурсите на вашата звездна система, така че да има място за всеки един от другите две групи. С краят на периода по приобщаването ще започне вашата вечна служба в името на разпространението на нашата разумна цивилизация. Добре дошли във Вечността и бъдете благодарни за предоставената ви възможност да бъдете част от нашата цивилизация. Вие вече сте безсмъртни, никой от избраните няма да умре.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Двадесет и пет години по-късно на борда на Хадес, съветът на смъртните отново провеждаше заседание. Тиван бе умрял преди 5 години, новият говорител Симан се изправи и заговори:

“ Уважаеми представители, сред вас има такива, които бяха свидетели на целия изминал процес от процедурата по Индоктриниране на новооткритата откритата от нашите бащи цивилизация. Сега когато сме в края на тази процедура, предстои третата най-тежка за нас фаза, а именно разделянето и продължаване разпространението на собствената ни цивилизация във Вселената. Време е за възвръщане към двудетния модел на размножаване. Отдавна не е имало толкова смъртни на едно място. По-голямата част от нас ще се настанят в новопостроените сфери и ще продължат нашата мисия в космоса, заедно с индоктринираните нови служители. Нека Разума намери отговор на въпросите!

– Нека Разума намери отговор на въпросите! – отговориха представителите.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

През следващият месец всички, които трябваше да отпътуват излетяха към очакващите ги в земна орбита 30 сфери, а на Земята доскоро населявана от земляните, остана част от техните индоктринирани потомци, които така и не видяха и никога нямаше да видят някого от смъртните. Част от смъртните също останаха на Земята и щяха да я населяват докато условията на живот го позволяваха. Безсмъртните служеха на смъртните, така бе изградена тази цивилизация. Смъртните бяха учени, философи и изкуствоведи, потомци на най-древната цивилизация зародила се в Космоса, те се бяха отдали на търсене на отговори на огромна плеяда от философски въпроси, като най важен бе този за смисъла на живота. Единственото което бяха разбрали, независимо от цялото им познание, бе, че смъртта е дар, за който не всеки е достоен.

Те индоктринираха всяка цивилизация изпречила се на пътя им, като задоволяваха всичките им страсти, правеха ги безсмъртни, но ги принуждаваха да им служат непрестанно до краят на вечността. Сред безсмъртните имаше такива, които живееха вече милиони години в служба на смъртните. Всеки безсмъртен работеше по 12 часа на ден, всеки ден, като всяка седмица минаваше през молекулярния рехабилитатор, който се грижеше за перфектното им физиологично състояние. Постоянно безсмъртните се обучаваха от програми, които ги запознаваха с най-новите постижения на смъртните в сферата на техническите науки. Целта на живота на безсмъртните бе да служат, ден след ден, всеки ден без да задават въпроси. Те трябваше да се превърнат в безмозъчни, но умни и владеещи необходимите знания и умения за поддържането на системата групоиди (да не се бърка с индивиди –  бел. на автора).

Извън задължителните 12 часа ежедневна служба, те бяха свободни да ядат и пият, да правят секс и да се бият, колкото искат, но без да имат право да убиват или да бъдат убивани. Всеки намек, всеки опит за саботиране на системата се наказваше с болка, различна по сила и продължителност, но болка, която никога не водеше до смърт. Те бяха достатъчно умни за да служат и достатъчно тъпи за да живеят, тяхната поддръжка костваше на смъртните много по-малко, отколкото биха коствали същият брой роботизирани служители, още повече, че всички физически грижи и усилия по-поддържането на системата се извършваха от самите безсмъртни.

Само смъртните имаха право да умрат. Техният живот извън обикновените физиологични нужди и плътски наслади, преминаваше в търсене на отговори, в научни изследвания, философски дирения и духовни наслаждения. Само те имаха право да задават въпроси. Само те имаха право да имат деца. Те никога не влизаха в пряк контакт с индоктринираните  безсмъртни, а общуваха с тях единствено чрез информационната система на цивилизацията, която бяха изградили. Живееха отделно в една почти идилична общност, подчиняваха се на свои древни закони, като най-голямото наказание за престъпването им, бе да бъдат индоктринирани и превърнати в безсмъртни.

Бареков протест водеше

 

Бреков протест водеше
от град на град ходеше,
платени слепци караше,
с жълта свирка свиреше
простите хора сбираше,
сбираше и говореше:
„Аз ще оправя страната
и ще ви чистя лайната,
вий само мен изберете,
па после колко щете серете.“

Хората Барек слушаха,
слушаха още вярваха,
вярваха и хортуваха:
„Ой ти Барече – Бюрече,
как ти е чиста душата,
като на блато водата,
как ти е буйно сърцето,
кат на торнадо очето,
как ти е снажна снагата,
кат на жираф шията.
Ти премиер ще ни станеш,
ще станеш ще ни пристанеш,
ще сме си лика-прилика,
като блато и тръстика“

Че се зарадва Бареков,
па си включи камера,
та да го видят хората,
как си народа изслушва,
изслушва, а не подслушва.
На всеки време даваше,
да си излее душата,
душата още болката.
Да им завидят другите,
де на протест не ходеха
ами си вкъщи седяха,
вкъщи пред телевизора.

Хората на микрофон блееха,
плюеха, душа лееха.
Бареков наум смяташе,
смяташе още пресмяташе,
колко му глупци трябваха,
държавата да превземе,
да му завидят Пеевски,
Пеевски още Борисов.

Фараон 3

Предстоящото откриване на поредната забележителност в столицата бе тема номер едно не само в социалните мрежи, но и във водещите медии. За първи път се изграждаше нещо толкова предизвикателно и уникално не само като дизайн, но и по предназначение.  Висока седем етажа пирамида с пропорции, точно отговарящи на тези на Хеопсовата пирамида, щеше да се присъедини към архитектурните  забележителности на града. Отвън тя бе облицована изцяло с хром-никелови листове, щамповани с релефни изображения от древната египетска Книга на мъртвите и завършваше на върха с масивен плътен къс от позлатена мед, със страна в основата от почти 6 метра. Пирамидата бе трудно да се гледа с невъоръжено око в моментите, когато слънцето я огряваше. За разлика от всички други претенциозни архитектурни творения, тя не бе предназначена нито за офис сграда, нито за mall, нито за хотел, в нормалния смисъл на думата.

Именно предназначението й събуждаше небивалия интерес към нея. Официалната информация, която инвеститорът на това странно съоръжение пусна, гласеше, че въпросната пирамида ще даде възможност на всички, които желаят, да се насладят на фараонско спокойствие и да се отделят напълно от цивилизацията за толкова време, колкото пожелаят, разбира се срещу заплащане. Всеки щеше да може да се докосне до вечността, предназначена за фараоните. Пирамидата разполагаше с няколкостотин стаи, напълно звукоизолирани не само една от друга, но и от света.  Всички стаи бяха еднакви, боядисани в бяло, лишени от каквато и да е мебелировка, с изключение на една вдълбана в стената ниша, в която желаещите да се откъснат от реалността щяха да прекарат в безметежност толкова време, за колкото си бяха платили. Цената на всяка стая ставаше по-висока с приближаване към центъра и върха на пирамидата.

Правилата за ползване на услугата, както и самата услуга, бяха повече от странни, но именно това привличаше вниманието на забързания и угрижен модерен човек. Всеки клиент трябваше да остави дрехите и личните си вещи на съхранение в сейф, съответстващ на номера на стаята му, като върху голото си тяло обличаше дълга ленена риза, след което под грижите на анестезиолог бе приспиван и оставен да почива в нишата на отредената му стая. Всяка ниша бе снабдена с най модерни сензори, които предаваха към контролния център на пирамидата жизнените показатели на клиента, за да може, ако се наложи, той да бъде изведен от състоянието на безвремие. Минималното време, за което една стая можеше да бъде наемана, бе час, което позволяваше и хора с по-скромни финансови възможности да се възползват от необичайното изживяване.

Идеята за подобно преживяване намери, неочаквано за мнозина, добър прием сред хората, още повече че масово се спекулираше с лечебните свойства на самата пирамида и благоприятните здравословни последствия от подобен престой. Всякакви увлечени от тайнствата на древен Египет хора бързаха да направят резервации, за да се възползват от възможността да изпитат “космическите”, според тях, свойства на сградата. Мнозина виждаха в нея последна надежда за излекуване на отдавна мъчещи ги болежки, а други жадуваха за пълно откъсване от света, па било то и за кратко, което услугата гарантираше, защото, според разпространените правила, на никого по никакъв повод не бе позволено да ги безпокои, а и всяка стая бе предназначена само за един човек.

В пирамидата не проникваха мрежите на мобилните оператори. Нямаше телевизия и интернет, нито вестници, нито книги. С пристъпването на прага й човек се отделяше напълно от света, това бе и целта. Интересна бе и личността на човека, построил този своеобразен хотел, предназначен за пълно изолиране от човешката цивилизация, от течението на живота. Според жълтите вестници, той бе човек, който преди няколко години бил принуден да емигрира в търсене на щастието, човек, който от последен бедняк се бе превърнал в богаташ, който от обект на подигравки и пренебрежение бе станал обект на завист и уважение. Но как точно бе спечелил парите си зад граница, не бе ясно – според едни му били завещани от самотен възрастен човек, за когото се грижел, според други били спечелени на хазарт, а според някои бил обрал банка. Това обаче едва ли имаше значение.

Значение имаше фактът, останал скрит от обществеността – върхът на пирамидата, който се предполагаше, че е плътен, всъщност бе кух и в него се помещаваше специална стая, оборудвана с последната дума на медицинската животоподдържаща техника. И тази стая очакваше своя обитател.

——————————————————————————————————–

От откриването на “Хотела на безвремието”, както бе кръстена пирамидата от своя създател, бяха изминали почти три месеца. Потокът от желаещи да се възползват от услугата не секваше и се очертаваше инвестицията бързо да се изплати. Запитвания за свободни стаи имаше дори и от чужбина. Разбира се това го радваше, но не бе основната му цел. Стаята на върха все още оставаше свободна и докато обитателят й не я заемеше, нямаше да получи пълно удовлетворение. Имаше шанс това да се случи днес. Преди седмица с него се свързаха от управляващата партия, като дискретно му дадоха да разбере, че ако смята да развива успешен бизнес, то ще трябва да се отчита със съответната сума. Това бе моментът, който чакаше, веднага изяви готовност да се срещне с финансовия министър, с лидера на партията или с който и да е друг висш неин функционер и дори в знак на добра воля приведе една немалка сума, като дарение. Днес трябваше да скрепят окончателно връзките и да уточнят параметрите на подкрепата, която щеше да оказва занапред на властимащите. Съобщението, че една от водещите фигури в партията ще  дойде лично, за да се увери в чистите му намерения и да се възползва за кратко от услугата, го изпълваше със задоволство.

Въпросният функционер и настоящ финансов министър имаше обичайната за такава личност биография. Родители, предано служили на бившата тоталитарна система, самият той завършил престижен университет зад граница и преминал през школата на неправителствени организации, проповядващи неолиберален модел за управление на държавата и издигнат от там като функционер и лице на новата демократична общност. В себе си този човек не усещаше противоречие между минало и настояще, знаеше, че най-важното за семейства като неговото бе да не се изпуска властта. Идеологията бе без значение, щеше да служи на всяка, стига да му гарантираше възможност да се издигне над простата маса, обречена на къртовски труд.

Автомобилът на министъра влезе в подземния паркинг на пирамидата, той лично щеше да го посрещне, заветният ден настъпи. Освен него имаше само още двама човека, които знаеха какво предстои и които получаваха баснословно възнаграждение за ролята си в предстоящото. Парите бяха могъща сила, способна да пречупи крехката съпротива на съвестта у всеки “разумен” човек. Усмихна се на себе си и подаде ръка за поздрав към очаквания важен посетител:

– Здравейте г-н министър, за мен е чест, че вие уважихте с присъствието си моето скромно творение. Надявам се, че ще останете доволен от престоя си при нас.

– Разбира се, разбира се. Нека си спестим баналностите, и двамата знаем за какво съм тук. Знаете, че моето посещение и бъдещите ни взаимоотношения трябва да останат в абсолютна тайна от обществото, ако искате бизнесът ви да просперира. Не мога да отрека обаче, че пирамидата, която построихте, е наистина забележителна и изпитвам лека тръпка на нетърпение да се възползвам от услугата, както ми обещахте. Но да не губим време в празни приказки, знаете любимия ми девиз – времето е пари.

– Уверявам ви, господин министър, че няма да се разочаровате, с престоя си тук вие ще спечелите повече пари, отколкото сте очаквали – отвърна собственикът с нотка на лукавост, – вие ще имате честта да се запознаете с най-голямата тайна на пирамидата.

– Разбудихте любопитството ми.

– Заповядайте след мен, ще се изкачим до стаята, която ни очаква, с личния ми асансьор.

Съвсем неочаквано централната колона на пирамидата се отвори и вътре се откри асансьор. Асансьорът нямаше да се различава с нищо от обикновените такива, ако не беше наличието на странна клавиатура на всяка една от стените. Този асансьор бе единственият достъп до кухия връх на пирамидата. Бизнесменът набра сложна поредица от символи на всяка една от четирите клавиатури и асансьорът се задвижи. Никъде, в нито един от чертежите на пирамидата, този асансьор не бе отбелязан, неговото съществуване бе една от тайните, които тя криеше. Асансьорът спря, вратата се отвори  и те влязоха в напълно бяла стая, самата тя с формата на пирамида, в центъра на пода на която имаше вдлъбнатина с формата на човешко тяло. В стаята имаше бяла холна гарнитура и бяла маса, където гостът и неговият домакин се разположиха. Върху масата имаше сгъната дълга ленена риза, каквато ползваха всички клиенти на пирамидата.

– Вие се намирате в кухия връх на пирамидата, а тази стая е предназначена само за хора като вас. Когато приключим баналностите около нашето бизнес-политическо споразумение, вие ще имате честта да сте първият фараон, възползвал се от нашите услуги.

– Наистина ли сме във върха на пирамидата, – учуди се министърът – нали беше плътен?

– Това е тайна, която не е предназначена за простолюдието и за първи път се разкрива на вас. Не всеки може да влезе тука, не всеки може да се почувства ФАРАОН.

– Определено успявате да предизвикате тайнствена атмосфера – ухили се министърът. Да приключим с важната част, а после с удоволствие ще стана вашият Фараон.

 ————————————————————————————————————

Един час по-късно параметрите и условията на спонсорството бяха уточнени. Собственикът излезе, за да доведе главния анестезиолог, който трябваше да се погрижи министърът да се въплъти в ролята си на фараон. Това бе вторият човек, който знаеше предназначението на стаята. Когато двамата влязоха, министърът вече бе облякъл ленената риза и нервно пристъпваше от крак на крак:

– Нали няма никаква опасност? Признавам, че съм леко изнервен… Ако не бяха слуховете за лечебните свойства на вашата пирамида, надали щях да се подложа на това…

– Уверявам ви, че няма за какво да се безпокоите, за вас ще се погрижи най-добрият анестезиолог, който може да се купи с пари. А тази стая е стаята с най-силно космическо въздействие върху своя обитател, върху фараона, и затова е запазена само за човек като вас. Настанете се удобно в нишата. Две минути след като ви бъде поставена специалната смес ще потънете в безвремие и когато се събудите, три часа ще са отлетели като миг, но ще се почувствате като нов човек, като Фараон.

Министърът се разположи плахо в нишата, чиято повърхност се оказа покрита с някакъв изключително мек материал, чувстваше се сякаш се е излегнал на повърхността на спокойно езеро. Материята обгръщаше тялото му и излъчваше приятна топлина. Точно над очите му се намираше върхът на пирамидата. Главният анестезиолог се наведе над него и му постави инжекция със специална смес, която трябваше да го предаде в люлката на безметежността. С крайчеца на очите си видя, как бизнесменът и анестезиологът излизат от стаята и отнасят вещите му. Полека се плъзна в обятията на Морфей.

———————————————————————————————————–

Когато се събуди, усети че нещо не е наред. Не можеше да помръдне нито една част от тялото си, въобще не го усещаше даже. Погледът му се проясни и видя надвесено над него злобно-ухиленото лице на собственика:

– Какво става, колко време мина? Защо не мога да се изправя? – паниката, която го обземаше, пролича ясно в гласа му.

– Реших да купя времето ви. Вие сам казахте, че времето е пари и мразите да го губите. Аз ще ви дам пари и ще взема времето ви, цялото ви време или огромна част от него, все още не съм решил.

– Как така ще ми купите времето? Вие сте луд! Кой сте вие? Пуснете ме незабавно, нямате представа какви последствия ще има вашето държание за бъдещето ви!

– Какви последствия, аз имам пари и всеки ден печеля още и още от глупаците, които ми плащат, за да прекарат част от своето време в мимолетно бягство от живота – животът, превърнат в безумен устрем, подчинен на жаждата за пари, за печалба. Вие създадохте свят, където всеки, който има пари, може да си купи недосегаемост, а аз имам пари.

Кой съм аз? Аз съм този, за когото преди години нямахте дори минута време, когото не искахте нито да приемете, нито да изслушате. За чиито проблеми не отделяхте дори капчица внимание, освен, ако не попаднехме случайно заедно под погледа на медиите. Аз съм обикновеният човек, който ви бе нужен само по време на избори. С когото общувахте само в ПР-акции и предизборни кампании. Който трябваше да служи като фон на вашия медиен образ. Бедният, стъпкан, необразован, притиснат в ъгъла човек, човек без особени способности, без важни родители, без връзки, без пари, без бъдеще. Всеки път, когато се обръщах към вас за помощ извън медийния ви образ, вие нямахте време за мен, вашите секретари учтиво отклоняваха моето желание да се срещнем, давайки ми ясно да разбера, че съм нежелан, че може и да съм част от народа, но не съм Човек от народа, не съм личност, не съм нищо друго, освен клето създание, чието присъствие и настоятелност смущаваше комфорта на хора като вас. Аз бях просякът, клошарът, изгоненият от дома си от банките гражданин, уволненият от работа човек, изпаднал в безизходица и имащ нужда от помощ. Аз бях този, в името на когото трябваше да управлявате.

Вие ме принудихте да емигрирам, да оставя всичко родно, мило и скъпо в животинска борба за чисто физическо оцеляване. Е, аз оцелях и не само оцелях, но натрупах пари, пари които вие толкова много цените и заради които сте готови да потъпчете и най-светите неща в живота. Вие и хора като вас наложихте парите и трупането на печалба като единствен критерий за способност, за престиж, за успех в живота. Вие наложихте печалбата като смисъл на живота и всеки, който не може да изкарва пари, е осъден от вас на най-мизерно съществуване. Вие убедихте хората, че трябва да прекарват всяка минута в борба за пари, в стремеж за увеличаване на богатството до безкрайност. Че всяка минута, отдадена на каквото и да е друго занимание, е чиста загуба на време, на пари, защото вие наложихте мотото – времето е пари. И сега аз ще ви взема времето и ще ви дам пари.

Вие ще бъдете поставен в изкуствена кома, като за всяка секунда, прекарана в това състояние, ще ви бъде платено подобаващо. Вашите жизнени показатели ще се следят постоянно и когато стане ясно, че ви остава още малко живот, ще бъдете събуден за да получите спечелените без никакъв труд, грижи или нерви пари. Аз ви купувам времето, освобождавам ви от всякакви грижи, от всякакви перипетии, от всякакви капани, които животът би поставил пред вас. Вие, без никакви усилия, без никаква заплаха за живота ви, без необходимост да упражнявате власт, без необходимост да служите на когото и да било, ще получите това, към което се стремите всеки миг от вашия живот – ПАРИ. Времето е пари, животът е пари – вие го казахте, вие ще ги получите.

И не се притеснявайте, тази стая е оборудвана с най съвършената медицинска апаратура. Вашият живот ще бъде пазен като най-драгоценна скъпоценност. Вие ще бъдете нашият ФАРАОН. Ще прекарате живота си изолиран от мъките на света, в пълна безметежност и безвремие, както подобава на фараон. И когато се събудите, времето ви ще бъде отлетяло, но Парите ще ви чакат. Уверявам ви, че за вас всичко ще продължи един миг, вие няма да усетите времето между заспиването и събуждането. Време е този миг да започне.

Министърът го гледаше с изумени очи, чудовищността на това което чу, го остави безмълвен. Видя главният анестезиолог да се надвесва над него и усети как загубва връзка с околния свят.

————————————————————————————————————

Измина една седмица, преди медиите да разберат, че финансовият министър е изчезнал безследно. Полицията намери опожарен автомобил, с който се предполагаше, че се е движил за последно. Изчезването му бе обвито в мистерия, мистерия, която даде хляб на много слухове и работа за жълтите медии. Убит, отвлечен, избягал бяха различните предположения, витаещи из обществото, но така и не стана ясно, какво точно се е случило с него. Единствено няколко човека от централата на управляващата партия знаеха за неговото посещение в пирамидата, но всички съмнения за нещо подмолно бяха изтрити с поредица от щедри финансови инжекции от страна на бизнесмена. Самият той демонстрираше своята загриженост за съдбата на министъра и бе готов да съдейства по всякакъв начин за неговото откриване, дори предложи да претърсят щателно пирамидата, но политиците настояха да не се вдига шум около посещението на изчезналия министър там. Това трябваше да остане в тайна от обществото, за да не се повдигат неудобни въпроси. Министърът така и не бе намерен. Скоро хората престанаха да мислят за него, забързани в стремежа си за печалба.

————————————————————————————————————

От изчезването на министъра бяха изминали двадесет години. Застарелият вече собственик на Пирамидата обяви сензационно пред медиите, че тя си има ФАРАОН и самоличността на този фараон ще бъде разкрита. Никой не знаеше, че на самия собственик му бяха поставили тежка диагноза, която му даваше още няколко месеца живот. В уречения ден милиони хора седяха втренчени пред екрана в очакване пирамидата да разкрие своята най-голяма тайна. Тайна, останала скрита в продължение на двадесет години.

Избрани журналисти от водещите медии съпровождаха собственика и главния анестезиолог, които ги поведоха към най-съкровената тайна на пирамидата. За първи път бе допуснато излъчване на живо от вътрешността й. Когато влязоха в бялата стая на върха на пирамидата, за който се предполагаше, че е плътен, журналистите и зрителите станаха свидетели на странна гледка. По средата на стаята лежеше белобрад старец, чието тяло бе обвързано с най-различни животоподдържащи системи.

– Това е нашият ФАРАОН – обяви собственикът. – Той властва в тази пирамида вече двадесет години. Време е да го събудим.

Главният анестезиолог се приближи към стареца под обърканите, озадачени и нищо не разбиращи погледи на журналистите. Кой беше този човек? Защо бе определен като ФАРАОН?

След известно време старецът отвори очи. Трябваха му няколко минути, за да дойде на себе си. Видя множество надвесени над него лица, едно от които му се стори странно познато. То държеше огледало и когато се погледна в него, се ужаси. Изведнъж си спомни всичко.

– Изрод, ти си изрооод! – немощният му вик отекна в помещението.

– Оставям ви насаме с него – обърна се собственикът към журналистите, – той ще ви разкаже всичко. А това там – и посочи десет огромни чанти, останали извън вниманието им до момента – са неговите пари. Парите на ФАРАОНА.

Преди някой да успее да реагира, той излезе и никой никога повече не го видя.

Фараон

Внимание! Разказът поместен по-долу не е предназначен за четене от хора със слаби сърца и изострена чувствителност и е забранен за лица под 18 години. Той е плод на най-мрачната част от душата на автора, която някога е чела книги на ужасите и е гледала ужасни анимационни детски филмчета. Възможно е разказът да предизвика негативни реакции сред банкерското съсловие, затова препоръчваме да не се чете от докачливи банкери или техните ПР-и. На останалите пожелавам приятно четене, ако е възможно.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Не си падаше по културните мероприятия, все пак той бе Волен Хамбарголям – най-успелият банкер в държавата и факта, че се налага да влиза в досег с по-низши същества крепящи своето самочувствие не на пари, а на някакви духовни ценности му бе противен. ПР-ът му обаче успя да го убеди, че в името на имиджа се налага от време на време да присъства в културния живот, дори и с цената на това да се слее за час два с някакви заблудени бедни душици отделили пари за да отидат на театър и така да се почувстват част от културния елит на страната. Мехурът му бе пълен, добре, че дойде антракта иначе щеше да се наложи да понесе и неодобрителните погледи на останалите, докато ги вдигаше от местата им за да отиде до тоалетната.

Излезе във фоайето и се запъти към тоалетната. Добре, че поне за нея не се плащаше, това щеше да бъде пладнешки обир, стига му, че си плати билета за театъра. Застана пред писоара и потърси своята мъжка гордост за да се облекчи. Сети се за онези смешници, които се опитаха да осквернят събитието „Банка на годината“ със своите нелепи и просташки скандирания пред Шератон, мисълта, че някой от тях можеше да е сред публиката го отвращаваше. Такива гниди трябваше да бъдат смазвани с цялата тежест на системата. Всеки опит някой да протестира срещу него самият, срещу банката която представлява и срещу гилдията въобще, трябваше да бъде заплатен с имота и бъдещето на този някой и целият му род до девето коляно. Ние сме живите мъртви, за нас или добро или нищо – мисълта не му се понрави, дори го изнерви допълнително, за малко да прищипе атрибута си.

В същият момент усети някой да му слага кърпа на устата и изгуби съзнание.

Няколко човека станаха свидетели на интересна гледка, трима мъже на средна възраст мъкнеха огромното туловище на банкера Волен Хамбарголям към джипа му, паркиран пред театъра. От думите им стана ясно, че му прилошало в тоалетната и те ще го откарат до „Бърза помощ“, понеже ако разчитат на бързината й имало вероятност държавата да се лиши от този стълб на финансовата стабилност.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Събуди се в някакво влажно тъмно място, не помнеше как се е озовал тук. Последните му спомени бяха от тоалетната на театъра. Усети че е седнал и се опита да стане, но не успя. Беше гол, той беше гол, седнал, а под задника си усещаше голяма дупка. Какво значи това по дяволите?! Къде е и как се е озовал тук? Ръцете му бяха приковани към нещо, а също и краката. Не можеше да мръдне въобще.

– Помощ, помощ! – извика със все сила.

– Я, имаме банкер – се чу глас в тъмното.

Прещракване и над главата му светна някаква едва мъждукаща лампичка. Приличаше на 12 волтова крушка. Видя това, което преди малко само усещаше и се ужаси. Беше гол привързан към някакъв стол с огромна дупка на седалището. Глезените, бедрата, кръста и под мишниците, бяха завързани здраво към стола, но не с въжета, а със скоч, явно за да не му спрат кръвообращението. Досами гърдите му бе тикната здрава дървена маса, доста стара, направена от талпи. Ръцете му бяха приковани към масата с метални гривни с болтове. Не можеше да направи никакво движение, сигурно и масата и столът бяха приковани към пода по някакъв начин, но не можеше да види как. Това не можеше да е истина, просто не можеше да е истина.

 Изведнъж на масата пред него се появи лист хартия с огромен надпис „Ние те спасихме“, под него обаче с много ситен шрифт бе написано „отвлечен си“. Разбра, че е отвлечен от някакви хора със странно чувство за хумор, това вкара яснота в ситуацията и до някаква степен го обнадежди, щом е отвлечен ще искат пари. Щом искат пари ще им даде, пари има, но защо ще го третират така. Трябваше да им каже, че ако искат да получат откуп не могат така да се отнасят към него. Успя да различи три силуета, светлината бе прекалено слаба за да вижда друго освен очертания.

– Какво искате? – простена той.

Отново пред него се появи лист с огромен надпис „Искаме един милион евро“, а под него със ситни букви бе изписано „не искаме пари“.

– Ще ви платя, колкото искате ще ви платя, само ми дайте дрехи и ме освободете от този стол. – а после, помисли си той, ще си ги възстановя от тъпаците взели кредит от моята банка.

 В помещението се разнесе тих кикот.

– Ти май не си прочел всичко?

– Искате един милион евро, ще ги получите, само ме развържете и ми дайте дрехи.

– Чети, чети, имаме време, не бързай.

Той прочете още веднъж надписа и в ума му се наби ситния шрифт – „не искаме пари“. Потръпна, тези са някакви психопати.

– Но, кое е вярното? Не мога да разбера.

– Уж банкер, а не разбира. Колко договора си съставил за отпускане на кредити? Ние ли да те учим, че истината никога не се пише с големи букви. С големи букви се пише това, което трябва да прочете клиента, неговите мечти, желания, блянове. Защо вярваш, че искаме един милион евро, а не вярваш, че сме те спасили? Защото истината е в ситния шрифт, но на теб ти се иска да повярваш на големия надпис.

– Кои сте вие? Защо се държите с мен така? Какво съм ви направил? Пуснете ме и ще ви дам всичко, всичко което поискате, ще ви зарина с пари. Обещавам ви, наистина и няма да ви търся. Само ме освободете.

– Не можете г-н Хамбарголям. Дори вие не сте способен да осъществите това което ни предлагате. Системата няма да ви позволи, а и ние не сме някакви професионални престъпници ползващи се с политическа подкрепа, за да успеем да се откопчим от последствията на постъпката си. Ние не искаме пари, ние искаме отмъщение, а системата не ни осигурява такова. Няма начин да ни дадете пари и случаят да бъде забравен, хората от вашата гилдия няма да го позволят, те ще ни преследват до сетния ни дъх.

– Кои сме ние питате, ние сме три от безброй многото златни рибки които сте хванали и отглеждате във вашият бизнес аквариум и чието поколение също е осъдено да ви служи. Вие ни примамихте, възползвахте се от нашата неграмотност, злоупотребихте с вашата всесилност и ни отнехте всичко, разбихте живота и семействата ни, и сложихте ръка върху бъдещето ни и това на децата ни. Вие ни отнехте дори надеждата. Не само това, вие ни забранявате да ви мразим!

– Защо ли – за удоволствие!

– Ще ви открият, знаете ли колко хора ще ме търсят? Цялата държава е вдигната на крак заради мен. Няма да ви се размине. Пуснете ме доброволно и ви обещавам да не ви убия, а да изгниете в затвора.

–  Ха така, озъби се банкерчето! Показа си свирепите зъбки. Плашиш ни значи, а преди малко пари ни предлагаше. Това са твоите инструменти – Пари и Страх! С тях контролираш всичко, нали?

Волен се изплю и плюнката му залепна върху думата пари на надписа.

– Където и да се намираме ще ви открият. Дори да ме убиете ще ви открият.

– Бре, бре, бре и смел. Хубаво е, че си смел. Знаеш ли къде се намираме? В една изба, в първото изоставено село в държавата. Тук от 50 години не е живял никой, а от 30 не е стъпвал човешки крак. Дори на картите на банките го няма. Имаме над 500 запустели села в страната и ти си в едно от тях, колко време според теб ще отнеме докато ги проверят всичките, ако въобще се сетят да ги проверят? Трябваше да си сложиш чип в дебелия задник, за да могат да следят къде се намираш от космоса. Викай колкото си искаш, няма кой да те чуе.

– Не плюй, не хаби влагата в тялото си, ще ти трябва, ако искаш да живееш по-дълго.

– И какво смятате да правите щом не искате пари? Какво, ще ме убиете?

– Не няма да те убием, не и така както го описват по глупавите мелодраматични филми и безвкусни екшъни. Колко още ще живееш, ще зависи само от теб. Ние сме три златни рибки, но сме хванали рибаря и сме решили да осъществим едно негово желание, да бъде погребан като фараон. Ние също изчезнахме и никой няма да ни види, докато ти си жив, но нашето изчезване няма да направи впечатление на никого на фона на твоето. Нас никой няма да ни търси, всички ще търсят теб. Това е нашата операция, операция „Фараон“. За разлика от теб обаче, ние сме ти оставили поне надеждата. Тя ще е жива, докато имаш сили да живееш, така че ги пести. Да започваме.

Някой се приближи зад него и го хвана за главата. Изви вратът му назад, така че пред погледа му се появи малката лампичка. Друг намота главата му с бинт.

– Дайте златото. Ти затвори уста и очи, освен, ако не искаш да го изгълташ. Сложихте ли гърнето под стола? Хайде. Не мърдай.

Усети пареща болка. Нещо горещо се стичаше по лицето му. Започна да крещи, но усети как горещината прониква в устната кухина и затвори уста. Напика се. От горещината не можеше дори да плаче. Чу звук от ножица, някой разрязваше пластовете бинт.

– Готово, първата фаза е завършена. Вече имаш златна маска. Събрахме малкото злато което бе останало в семействата ни и го обрекохме на теб. Така и така, ако го бяха надушили от фирмите дето събират дългове, щяха да го вземат и да ти го дадат. Като умреш ще те положим с нея в дървен саркофаг.

– Боли, моля ви се, боли.

Върху главата му се изля собствената му урина.

– Това ще успокои изгарянето. Не се ли радваш, вече имаш златна маска. Ох, но ти още не си я видял. Ще нарушим правилата и ще ти дадем нещо от нас. Пикайте в гърнето.

Още една доза с урина се изсипа върху главата на банкера.

– Така ще си по-добре. Не ни благодари, правим това за пръв и последен път. Виждаш вече нали?

Волен отвори очи и видя тикнат пред лицето му собственият му образ, но от злато. Тези изроди, наистина му бяха направили златна маска. Ах как боли, как ужасно боли! Светлината изгасна, а той остана сам хленчещ и гол. Накрая умората победи болката и той заспа, така както бе вързан за стола.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Събуди се в пълен мрак. Мъчеха го болка, жажда и глад. Отново уринира, урината се процеждаше между краката му и чуваше как се стича в гърнето поставено под стола.

– Моля ви, има ли някой? Къде сте? Гладен съм и жаден. Има ли някой. Защо ми причинявате това?

– Събуди ли се най-накрая. Слушай внимателно, сега ще ти обясним правилата. Защото златните рибки имат правила. Ние няма да те освободим, единствената надежда да се измъкнеш от тук е да те открият, но затова трябва да останеш жив. Ние няма да те убием, ти сам ще умреш, ако спасението не дойде навреме. За да живееш трябва да се храниш, но ние няма да те храним. Можеш да се храниш единствено с това което отделя тялото ти, с части от тялото си или с пари.

– Моля ви, не ме измъчвайте, дайте ми вода. Чаша вода, моля ви.

Някой взе гърнето изпод стола и след малко на масата се появи чаша пълна с  урина , една банкнота и нож.

– Можеш да избираш. Да изпиеш урината, което ти препоръчваме. Да сдъвчеш банкнотата или да отрежем част от тялото ти с която да утолиш жаждата и гладът. Ще съберем и кръвта която изтече и ще ти я дадем да я изпиеш, а с урината ще дезинфекцираме мястото, ако избереш последният вариант. Ти решаваш. Парите също са твои, намерихме ги в портфейла ти, имаше и банкови карти, ако искаш и тях можем да ти дадем за да се заситиш. Ако се изходиш ще може да консумираш и изпражненията си.

– Вие сте изроди. Защо ме мъчите така? Защо? Защо? Защо просто не ме убиете и всичко да приключи?

– Отговорът на този въпрос се крие в самия теб. Задай си го сам и каквото откриеш, това е отговора. Не търси причините в нас, ние сме плод на системата, система в която ти бе фараона.

– Смъртта е прекалено лесен начин, прекалено благороден жест към теб. Не, ти ще умреш от изтощение или от глад, така както умират милионите ти златни рибки. Ако искаш да живееш по-дълго, те съветваме да ядеш и пиеш собствените си екскременти. Ако искаш ще изхвърлим екскрементите, но трябва да знаеш, че всяка капка урина, всеки грам изпражнение, което оставиш да бъде изхвърлено, съкращава живота ти.

– Дайте урината!

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Изминаха три месеца, когато една сутрин откриха Волен мъртъв. Положиха измършавялото му тяло в дървения ковчег. Върху лицето му положиха златната маска, а в един плик сложиха останалите банкноти, банковите карти и ключовете от джипа. Оставиха ковчега върху масата в избата. После заковаха вратата на самата изба, разрушиха надземните останки от и без това полуразрушената къща и натрупаха отгоре пръст, която оформиха като пирамида. Облицоваха пръстта с плочи от покривите на другите изоставени къщи в селото. След около година, някакъв заблуден турист откри вече тревясалата пирамида и пусна снимка във фейсбук. Скоро мястото стана атракция за планинарите изникна малко хотелче и запустялото село отново се оживи. Всички се чудеха, кой и защо е направил тази пирамида. Носеха се различни легенди. Според едни тя била направена от последният жител на селото, който искал да остави нещо като надгробен паметник на самото село, според други това било древно орфическо светилище. Но както и да е животът си течеше.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Изминаха още 300 години. Най-накрая световното правителство даде разрешение да се направят археологически проучвания на пирамидата. Археологът, доктор Китов, направи сензационно откритие. Разкопките откриха погребение на явно виден мъж от началото на 21 век, погребан обаче по не традиционен начин. За първи път археолозите се сблъскваха с погребение от този период, при което мъртвецът имаше златна маска. Много загадки имаше около самото погребение, откриха, дървена маса и стол, поизгнили но запазени, ръждясали метални скоби и болтове, нощно гърне, но най-странното бе, че всички пръсти и на ръцете и на краката на мъртвеца бяха отрязани, а кокалчетата се намираха в стомаха му.

Философ и бухал

автор Банчо Банов
по Флориан

Останал без подслон, пропъждан с гняв отвред,
защото казваше нещата, както са,
горкият философ вървеше из леса
от дълги дни все сам, все с размисли зает.
Не щеш ли, изведнъж, във гъстия шумак
той зърна бухал да се брани
сред куп от сойки и от врани,
които кряскаха: „Мръсник!Предател!Враг!
Кълвете!Удряйте!Пребийте го съвсем!
Че после и на съд най-строг ще го дадем!
Връхлитаха със бяс, а бухалът примрял
напразно търсеше във тази луда врява
разумни доводи, за да се оправдава.
В миг философът наш усети смут и жал
– науката ни прави милостиви, –
той хукна, пръсна птиците кресливи
и бухала запита удивен:
„Защо ви гонеха и искаха смъртта ви?
Навярно грях голям тежи на съвестта ви?
В какво сте провинен?“
„Не съм извършил зло, но в мене е вината –
отвърна бухалът. – Аз виждам в тъмнината . . .“

Вранил. Извън Системата. Из „Залезът на капитала“

Едва успя да се измъкне от обсадения център. Бунтовете започнаха изведнъж и се разпространиха главоломно буквално за няколко часа. Полицията бе безсилна да се справи с озверелите, търсещи мъст граждани, а не се знаеше на коя страна ще застане армията. Почти всички военнослужещи и полицаи имаха роднини сред тълпата. Кризата, оставила милиони без работа, бе довела голяма част от човешкия вид до ръба на оцеляването и натрупаното недоволство избухна в социална революция. В самото начало всичко започна с един горещ репортаж, показващ разграбването на столичен супермаркет. Репортажът моментално бе споделен в социалните мрежи и предизвика бурни реакции на одобрение. Половин час по-късно вече имаше подобни прояви и в други квартали на столицата. Част от хората излязоха спонтанно на жълтите павета, за да протестират срещу строгата фискална политика на правителството, обричаща на глад и мизерия българите.

Когато видя репортажите от първите мародерства в кварталите Княжево и Бояна, се стресна и реши, че е време да се спасява. Явно държавата, системата, която той и богатите му приятели грижливо изграждаха и пропагандираха, не издържа и бе на път да се срути. Тези боклуци, излезли по улиците, за да грабят и рушат, трябваше да бъдат безропотни и уплашени слуги на системата и ако дръзваха да извадят оръжие, то трябваше да го използват срещу себе си и своите семейства, за да облекчат обществото, в стремежа му за икономически растеж и натрупване на печалба, от своето ненужно, жалко – и най-важното, неконкурентоспособно – съществуване. Сега обаче нямаше време да проклина, трябваше да действа бързо, ако искаше да се измъкне. Слезе в подземния паркинг на банката и седна зад волана на бронирания си джип. Включи радиото и тръгна към дома си.

По радиото постоянно предаваха новини за случващото се по улиците на столицата. Слушаше и не вярваше на ушите си, бунтовете се разрастваха на територията на цялата страна. Тълпата палеше скъпите лимузини и линчуваше тези, които имаха нещастието да се намират в тях и да попаднат на пътя й, без да се интересува кои са и какви са. Слава богу, че не се стисна и не си купи обикновен модел на автомобила. За първи път се радваше толкова на огромна сума изхарчени пари. Извади сирената, подарък от вътрешния министър заедно с разрешителното да ползва специален режим на движение при необходимост, и я включи с надеждата да въздейства доколкото е възможно върху остатъците от придобитите навици на тълпата. Остатъци от навици, набивани в главите на гражданите в продължение на двайсет години, по времето на тази вече разпадаща се Система.

Излезе на улицата. Хората, струпани на групи, инстинктивно му направиха път. Отнякъде полетя паве и удари бронираното стъкло. Кракът му натисна педала на газта, а ръката му машинално попипа дръжката на пистолета под мишницата. Изроди, истински изроди, какво си мислеха, че ще постигнат. Ще палят, ще грабят и после пак ще се огледат кой да ги управлява, на кого да поверят грижата за своето съществуване, така ставаше всеки път. Убеден бе, че така ще да се случи и сега, само трябва за известно време да се укрие, да оцелее и после ще се върне на бял кон, като спасител и защитник на реда. Вярваше, че Системата ще бъде изградена наново. Радиото продължаваше да бълва обезпокоителни новини, тълпата е навлязла в затворените комплекси и разграбва всичко каквото и падне. Освен в Бояна и Княжево са започнали грабежи и в Драгалевци. Подпалени са и няколко къщи, видни бизнесмени и техните семейства са станали жертва на сляпата ярост.

Боклуците не се бяха сетили да изградят барикади. Няколкото хвърлени камъка не успяха да го спрат, но куршумите, рикоширали в бронята на джипа, определено го изплашиха сериозно. Нещата наистина излизаха извън контрол. Успя да излезе от София и пое по пътя към Бистрица, където живееше със семейството си.  Надяваше се, че там всичко все още ще е спокойно. По пътя изпревари няколко трошки натъпкани с отрепки, явно тръгнали да мародерстват. Беше му ясно, че всякакви плазмодии, с по десетина висящи дела за кражби, изнасилвания и побоища, но оставени на свобода от Системата, ще се възползват от смутовете за да вилнеят и задоволяват скотските си страсти на воля. Виждаше разкривените им лица и чувстваше заканите им.

Най-накрая стигна до къщата си. С огромен двор и грижливо оформена градина, с двуметровия си дувар и широкия си чардак, домът му трябваше да го отдели от простолюдието и да го дари с мигове на спокойствие и наслада. Уви, тези мигове бяха свършили, а високата ограда и великолепието на дома му, вместо да предизвикат завист, възхищение и сляпо преклонение пред собственика на дома, щяха да раздухат още повече страстите на озверелите бедняци. Влетя в хола и завари жена си и децата вперили поглед в телевизора. Като го видя, жена му скочи и се разрева:

– Ами сега, какво ще правим, какво? Къде ще отидем? Те ще ни убият! Ще ни убият, чуваш ли? – и го разтърсваше за реверите.

Той я отблъсна грубо и заговори тихо, но твърдо:

– Облечи децата, вземи каквото смяташ, че е нужно, но имай предвид, че не разполагаме с никакво време. След пет минути ме чакайте в джипа. Ясно ли е? И не се размотавайте.

Той ги остави и се запъти към сейфа. Добре че държеше част от парите си в къщата за всеки случай, и този случай бе дошъл. Събори книгите от библиотеката и пред него се откри вратата на сейфа. Набра комбинацията на шифъра, отвори го, събра парите и златните кюлчета в един платнен сак. Проклети книги, само пречеха, освен за прикритие на сейфа за нищо друго не можеха да му послужат, а старецът толкова ги обичаше. Пфу! Излезе в градината и се затича към джипа. Някъде наблизо се чуваха викове и гърмежи, подуши дим. Нямаше време, спъна се в градинския маркуч и падна върху разхвърляните градинарски принадлежности. Тъпият градинар ги беше оставил неприбрани. Лопатата, търнокопът, мотиката, търмъкът сякаш му се присмиваха злобно, добре че не се нарани, само това му трябваше. Качи се в джипа и запали. Успяха да се изплъзнат на косъм. Децата и жена му гледаха през задното стъкло задаващата се по улицата сбирщина.

Сега мародерите щяха да разграбят всичко, всичко, което бе успял да събере. Щяха да тъпчат килимите му, да се въргалят в леглото му и накрая, като наситят дивашките си страсти, да изгорят всичко. Нищо, той щеше да се върне и да ги пороби отново, само трябваше да оцелее.

– Дай ми уискито, от бара – викна на жена си, – и стига сте зяпали, скоро ще се върнем.

– Не трябва да пиеш докато караш, ще ни убиеш… – отвърна жена му.

– Дай ми бутилката, ти казвам, не аз, те ще ви убият, ако ни стигнат.

Взе бутилката и отпи голяма глътка. Така вече е по-добре. Мисли, мисли, трябва да мислиш. Сега накъде? Отново пусна радиото. Добре че все още някой някъде предаваше какво се случва. В целия този хаос информацията се оказваше безценна. Летището не функционираше, влаковете също. Из цялата страна вилнееха озверели тълпи граждани и най-различни банди. Съседните държави бяха блокирали преминаването на границите до изясняване на ситуацията, а и се опасяваха безредиците да не се пренесат на тяхна територия. Значи трябваше да се скрие някъде вътре в страната и да изчака. Но къде? Сети се за едно изоставено село в Балкана, наскоро стана въпрос, че в този район за последната година от регистъра на населените места бяха извадени двайсет села. Саламани, да Саламани, така се казваше селото, там ще отидат и ще изчакат докато всичко се успокои. Пари имаха достатъчно, дори ако се наложи да чакат и година. Дано само бензинът да му стигне да се доберат до там. Резервоарът бе пълен, но тежкият брониран джип харчеше доста. Включи джипиеса и зададе целта си, добре че и той работеше.

По пътя подминаха две горящи бензиностанции, на няколко пъти стреляха по тях и той за пореден път благодари на бога и на себе си за разумния избор. Свърнаха по някакъв изровен селски път. Скоро навлязоха в първото запустяло село, приличаше на декор от филм на ужасите. Изкорубени къщи с рухнали стени и избити прозорци, буренясали градини и никакви хора. Какво, по-дяволите, щяха да правят тук, да се наслаждават на природата? Наистина нямаше хора, но как щяха да оцелеят? Децата му вече пискаха, че са гладни, а тъпата овца бе взела само накитите си. Дори вода нямаха за пиене. Започна да се изнервя. За първи път в живота си не знаеше какво да прави. Продължиха по пътя и скоро пред тях се изправи ръждясала табела, на която едвам се четеше „Саламани”. Засмя се горчиво. Стигнаха целта, и какво? Вярно, бягаха от хората, а тук нямаше хора, но за да оцелее, имаше нужда от други хора. Пълен абсурд.

– Татеее,  виж каква дървена къща има там, като в приказките, хайде да я видим! – изписка едно от децата.

Вярно, там наистина имаше някаква къща, която не се връзваше с останалия пейзаж. Пространството около нея бе почистено и въпреки че в близост се виждаха останки от някаква стара тухлена постройка, самата тя изглеждаше като да е нова и поддържана. Приближиха бавно с джипа към къщата.

   ————————————————————————————————————–

Шум от мотор привлече вниманието на децата и те излязоха на двора да видят откъде идва непривичният звук.

– Мамо, мамо, това е кола. Нали е кола, като в книгите, дето ги имаме?

Майка им излезе на двора, видя автомобила и се провикна:

– Враниле, Вранилее ела тук някакви хора идват!

Вранил бе чул шума от автомобила още в плевнята и сега бързо дойде при децата и жена си. Свирна с уста и два огромни песа, Караман и Вълчан притичаха, погали ги зад ушите и им каза да легнат. От колата слезе едър, добре облечен господин с малко шкембенце. От него лъхаше надменност, но личеше, че е притеснен. През прозорците на автомобила две деца с възхищение и страх наблюдаваха кучетата, излегнали се в краката му. Виждаше се, че вътре има и някаква жена. Помисли, че сигурно са объркали пътя и сега не знаят накъде да тръгнат.

– Здравейте – поздрави мъжът изнервено.

– Добър ден, какво търсите тук? Тук никой отдавна не минава, сигурно сте се изгубили? – попита Вранил.

– Да, всъщност не. А бе, искаме да си купим храна – каза мъжът и показа някаква смачкана банкнота.

– Да си купите, значи… – усмихна се Вранил, докато си мислеше, че тези явно не са свикнали да искат помощ, а само да купуват всичко, което им трябва. Познаваше такива хора, той самият някога бе част от тях. Живееше в постоянен стрес и гонене на печалба. Смяташе, че всичко бе въпрос на пари, че проблемите се решават с пари и възможностите ти зависят от количеството пари, които печелиш. В онзи свят той не бе от най-богатите, но не бе и от най-бедните. Въпреки това нямаше време за нищо, постоянно се чувстваше уморен и изцеден. Ритъмът на живота му тогава бе убийствен. За да печели трябваше да се унижава пред началници, които не уважаваше и които знаеха много по-малко от него, трябваше да се пази от завистта на околните, които получаваха по-ниско заплащане от неговото, и единствената им мисъл бе как да го изместят от длъжността, която заемаше. Разходите му постоянно се увеличаваха, а оттам и необходимостта да работи все повече и повече. Цял живот бе учил, положил бе неимоверни усилия да е най-добър в специалността си, и то защо – за да служи на някой. Някой, който можеше по всяко време да се подиграе с него и неговите усилия. И дори в най-добрия случай, дори сам да си беше господар, трябваше да служи на Системата. Самата Система, върху която бе изградено обществото, го притискаше и го принуждаваше да живее на бързи обороти, постоянно да се озърта, да очаква изненади, предателства и проблеми. За да има всичко трябваше да бъде сред първите, и така животът му минаваше на бързи обороти. Единствените му удоволствия бяха пиенето, жените и хазарта. Родиха му се деца и той се замисли дали би искал такъв живот и за тях. На какво може да ги научи, какво да им осигури, че да живеят добре, спокойно, да се наслаждават на живота, а не да бъдат впрегнати в безумна надпревара още от училищната скамейка, как да ги предпази да не станат жертва на собствените му амбиции? И тогава взе решение да плюе на Системата, да загърби всичко и да дойде тук, където векове наред бе живял и оцелявал родът му. Защото колко му бе нужно на човек, за да живее и да се наслаждава на живота? Колко? А този дойде и иска да си купи храна! – Да си купите значи?

– Не продаваме – отсече Вранил, – в града има магазин, там може да си купите, ние не продаваме.

– Вижте какво господин . . .

– Вранил, просто Вранил.

– Та вижте какво, господин Вранил, децата са гладни,а до магазина има още много път, объркахме се и не сме взели храна със себе си. Имаме достатъчно пари, ще ви платя в десеторен размер.

– Ще ми платите, значи – Вранил присви очи, – но на нас пари не ни трябват, виж ако имате нещо друго . . .

– Имам половин бутилка марково малцово уиски, 12 годишно – троснато отвърна дебелакът.

– Добре, бутилката може да свърши работа.

Дебелакът отиде до колата, каза нещо на жена си и децата и се върна с бутилката в ръка.

– Ето, вземете.

– Жена, дай една питка и буца сирене – каза Вранил, докато изливаше уискито от бутилката.

– Но какво правите – зяпна дебелакът, – та това е марково отлежало уиски, знаете ли колко пари струва? Вие сте луд!

– На мен ми трябва бутилката – сериозно отвърна Вранил, докато очите му се усмихваха.

Дебелакът взе сиренето и питката и се върна при колата, мърморейки си нещо. Вранил седна на дървената пейка, която бе сковал преди време, облегна се на останките от тухлената стена и загледа с интерес върха на чепика си. Децата му се заиграха с кучетата. След малко дебелакът пак се запъти към него:

– А вода имате ли?

– Долу, в дола, има чешма, има пътека, ще я намерите.

Дебелакът нервно пристъпваше от крак на крак.

– Нямаме шише.

Вранил се засмя и му подаде бутилката от уискито.

– Но да ми го върнеш, вече е мое.

Дебелакът взе шишето и  с нескрита ярост се върна при семейството си. Този боклук, този голтак, този селяндур, как си позволяваше! Та той можеше да купи хиляда като него! Ах, нека само всичко да си дойде на мястото, да заработи пак Системата, нямаше да го забрави този селяндур и безсрамната му насмешка. Път щеше да прокара от тук, точно през хубавата му къща, в името на благото на обществото, и всички щяха да са на негова страна, тогава щеше да види ухилената физиономия на селяндура, да я види как помръква.

Децата на дебелака излязоха от колата и започнаха да ръфат хляба с наслада. Жената отиде надолу по пътеката и скоро се върна с пълна бутилка вода. Като се наядоха, дебелакът отново дойде при Вранил:

– Слушай, човече, аз съм банкер, имам много пари и мога да си купя всичко, което поискам, и сега това шише ми трябва. Кажи колко пари искаш, но ми остави шишето.

– Не се продава – отвърна Вранил, – в града има много, там ще си купиш. Това шише сега е мое.

Дебелакът се ядоса и бръкна под сакото си. Вранил свирна с уста и кучетата оставиха играта с децата, притичаха до стопанина си, оголиха зъби и заръмжаха срещу пришълеца. Той имаше пистолет, нещата явно не бяха толкова прости и тези пришълци не бяха просто туристи, объркали пътя. Тук имаше нещо.

– Не си и помисляй – каза Вранил, – при най-малкия знак от моя страна ще те разкъсат, преди да успееш да извадиш пистолета. Не мърдай, сега този пистолет аз ще го взема, а ти ще ми разкажеш какво се случило и какво дирите тук, ти и семейството ти.

– Бягаме, – каза дебелакът и нещо в него се пречупи, – бягаме. – И му разказа всичко, което се бе случило през последните 24 часа в държавата.

Вранил изслуша внимателно и с интерес разказа на дебелака.

– Значи Системата най-накрая не издържа и се срути. Добре, върви успокой жена си и децата и ела тук, ако искаш да поговорим. Дебелакът отиде и поговори с жената и децата си и след малко, видимо по-спокойни, всички се приближиха.

– Жена – провикна се Вранил, – я виж дали нашите посетители имат нужда от нещо и дай на децата по една ябълка.

Децата на двете семейства бързо се сприятелиха и се заиграха с кучетата, жените влязоха в къщата, а мъжете седнаха на двора под стария орех.

– Така значи, бягате – и къде отивате? – попита Вранил.

– Тука искахме да дойдем, по-далеч от хората, докато нещата се успокоят, но нямахме време да обмислим всичко и сега виждам, че е глупост, но не знам какво да правим и къде да отидем. Навсякъде разруха и опустошение.

– Бягате, значи, в това мъртво село идвате, Системата се срутва и сте взели само пари, ценности и дрехите на гърба си. Ама сте се насадили.

– Мислех, че ще можем да си купим всичко, от което имаме нужда, затова взехме най-ценното, което имахме – парите, златото и бижутата.

– Това бе най-ценното в онази Система, но с нейното разрушаване и нейните ценности губят своето значение – отвърна Вранил. – Аз отдавна очаквам Системата да се разпадне, защото не можеше всичко да продължава така до безкрай. Конкуренция, конкуренция, безразсъдно използване на ресурсите и в резултат, купища боклуци, замърсяване и крайна бедност. Да бяхте взели храната от хладилника, книгите от библиотеката, градинските принадлежности, дето си се спънал, ама не, пусти пари. В тях вярваме, на тях се осланяме, от тях спасение чакаме.

– Ами вие как живеете тук? Как въобще се озовахте тук? Защо? – попита дебелакът.

– И ние избягахме от Системата, но още преди да се срути. Всъщност избягахме не е точната дума, откъснахме се, откопчихме се. Потърсихме начин да излезем от тази лудост и го открихме тук. Това място е принадлежало на дядо ми и на дядото на моя дядо. Допреди няколко години бе западнало, но като се родиха децата, поискахме да имаме място, където да се отделяме за ден-два от лудницата на големия град и се сетих за него. В началото спяхме на палатка, идвахме като на пикник. После си купих една книга за дървените къщи и реших да опитам сам да си направя такава, виждаш резултата.

Започнахме да идваме за все по-дълго и по-дълго време. В началото ни беше трудно да свикнем да живеем без удобствата на цивилизацията, същите тези удобства, чиито роби сме станали, но впоследствие свикнахме и дори престанахме да изпитваме тъга по тях. Започнах да си купувам всякакви книги, за градинарство, за овощарство, за животновъдство, за билките, за гъбите. Обикалях местата, където продаваха в кашони книги за левче и си купувах всякакви книги, които смятах, че ще ми бъдат полезни за този начин на живот. Сега едната ми стая е препълнена с книги. Накрая решихме да се пренесем изцяло тук и да скъсаме всякакви връзки с цивилизацията. Живеем свободно и сами сме си господари. Сами научихме децата да четат и пишат, да смятат и да мислят, без да ги подлагаме на училищния стрес. В моята библиотека имам всякаква литература – и научна, и философска, и художествена. Но най-важното, научихме се да се наслаждаваме на живота, да го живеем пълноценно, в хармония с природата и нашите нужди.

В началото, като дойдохме, имаше двама-трима старци, но те измряха. Наследниците на всички, които са населявали някога това село, сега са в чужбина, емигранти, и надали някога ще се завърнат. Трепят се от сутрин до мрак за повече пари, но убеден съм, тези пари не им носят нищо друго, освен илюзорна сигурност за няколко дни или месеци. А ние тук не се надпреварваме с никого. Ставаме рано и си лягаме рано. Работим много и усърдно, но с обич и наслада. И разчитаме само на себе си. А работа има достатъчно за още десет ръце, но и храна има.

Дебелакътсе замисли. Свечеряваше се, а тук нямаше ток. Май щеше да се наложи да преспят в колата. Вранил го погледна:

– Ако искате, можете да спите в плевнята, ще ви дадем постелки, но без глупости, кучетата не спят. А на сутринта ще решите какво да правите.

—————————————————————————————————————–

Първи петли пропяха и скоро се разсъмна. Дебелакът и семейството му се събудиха. Вранил отиде да ги види.

– Искаме ако може да останем известно време, да се настаним в някоя изоставена къща. Ще ни помогнете ли?

 

Извън Системата. Неочаквани решения. Из „Залезът на капитала“

снимка – Photo Forum, автор – garfi

Страхувам се, че съм изгубил прекалено много години от собствения си живот в робство на системата и сега, когато взех решение да изляза от нея, изпитвам удовлетворение. Не знам дали това решение е добро или лошо, но знам, че е мое, и това ми носи радост. През всичките години на моето съществуване нямаше кой да ме научи, че системата не е всичко, въпреки че изглежда така. Достигнах до това мое прозрение сам, чрез наблюдение, съзерцание и размишление върху собствените си постъпки и тези на другите, и върху техните последствия. Изхвърлих всички документи, които системата ми бе дала за да ме обозначи като свое притежание и си оставих само името, дадено ми от родителите. Аз съм свободен. Намерих свободата там, където най-малко очаквах – в себе си, – а години наред я търсех от другите и исках да ми я дадат.

Но най-трудно бе да открия, че живея в Системата, че й принадлежа, да осъзная, че всички мои стъпки са насочвани и определяни от правила и закони, че дори моите чувства са старателно оформяни и манипулирани, за да ме възпитат като безропотен служител на статуквото. Бе ми втълпено, че всяка стъпка извън позволеното от закона е престъпление, че тези, които не се държат като другите, са пропаднали типове, а другите се държаха както изискваше системата. Животът ми бе ограничен от закони, от правила и изисквания и най-лошото бе, че аз ги възприемах като стълбове на сигурността, на свободата, а всъщност те бяха или декори, или стражи, пазещи системата. Още от детството нашите родители ни предават в обятията й, за да могат самите те да изпълняват задълженията си към нея. Системата пое моето възпитание, тя ме учеше да бъда послушен и изпълнителен и се зае с образованието ми.

Образованието в системата е задължително и еднакво за всички. Разбира се, имаше леки оттенъци и илюзия за избор, но основата бе еднаква и целта – обща. Образованието ни подготвяше за нуждите на системата, то ни образоваше в това, което й бе необходимо, толкова  колкото й бе нужно. Учеха ни на умения и знания, полезни за системата, набиваха в главите ни готови модели на държание и стремежи и убиваха различното, индивидуалното търсене. Научиха ме как да живея, но не ми казаха защо да живея. Развиха в мен стремежа да бъда пръв и ме включиха в надпреварата, режисирана от системата, без да ми съобщят къде е финиша. Оказа се, че финиш няма, че съм осъден да се състезавам, но не и да спечеля, състезанието се оказа безкрайно във времето и пространството и участието завършваше със смърт, тя бе финалът, подготвен за всички участници.

Тази система през вековете е имала различен облик, но същността й никога не се е променяла. Тя изисква от своите поданици подчинение и вяра в светлото бъдеще, тя се облича в различни идеологии, но целта й винаги е била да ги накара да й служат. Дори тези които управляват системата, са се превърнали в нейни пленници и светът без нея им се струва невъзможен и страшен. Системата е безмилостна, дори тези, които не са й нужни, не могат да се откопчат от нея, а се гърчат в стремежа си да бъдат приети, дори само като прости винтчета от цялата машина.

Всеки път, когато пожелавах да направя нещо различно от общите стремежи, аз се сблъсквах с ограниченията, наложени от системата. Най-тежка бе борбата да отделя време за себе си, но не за да задоволя някакви физически нужди, а за да размишлявам върху въпросите, които се появяваха в главата ми. Системата бе господар на времето ми, на моя живот. Аз трябваше да ходя на работа, която ненавиждах, за да печеля пари, които нито ми носеха удовлетворение, нито бяха достатъчни да покрият нуждите, диктувани ми от системата. Но докато работех, аз наблюдавах внимателно и започнах да виждам целия фалш и да осъзнавам безсмислието на собствения си живот, подчинен на тази безумна безкрайна надпревара. И тогава си зададох въпросите “Защо?” и „Не мога ли да живея живота си спокойно и трезво, в размишление и работа за самия мен, а не за тези, които си въобразяват, че управляват всичко?”.

И колкото повече се питах, толкова повече виждах ограниченията, наложени ми от системата под формата на закони и правила, и осъзнах, че те всъщност са решетките на моята свобода. Тогава реших, че трябва да се боря със системата, че трябва да събудя и другите и да поведем борбата заедно, но се сблъсквах с апатия и отчаяние, с неразбиране и презрение, с недоумение и присмех. Колкото повече се борех със системата, толкова по-силна ставаше тя и използваше моята борба, за да всява страх у другите, убеждавайки ги, че без нея светът ще бъде разрушен и осъден на хаос, създаден от такива като мен. А аз се чудех, ядосвах се, че хората не разбират целите ми, не виждат състоянието, в което се намират, и не проумяват, че животът им е обречен на системата и че те са сведени до идентични взаимнозаменяеми елементарни частици.

Всеки ден аз заставах на централната улица и размишлявах как мога да спра този неспирен поток от хора забързани в служба на системата, да ги накарам да се замислят за живота, който водят, за времето, което пропиляват, за смисъла на своето съществуване, сведен до задоволяване на елементарни нужди, до поддържане на  физическото им съществуване, необходимо за функциониране на системата. Тогава осъзнах, че те са мъртви и надали някога ще осъзнаят, че могат да живеят друг живот, никой от тях не вярваше, че друг начин на живот е възможен. Системата, в своята многоликост, изгражда у тях чувство за свобода, за възможност за избор и дори претендира, че дава възможност хората да променят в нея това, което не им харесва. Мнозина организират протести и защитават една или друга кауза смятайки, че така допринасят за подобряването на системата, но всъщност единствено допринасят за обогатяване  декорите на илюзорната свобода. Същността на системата – стремеж към надпревара, печалба и разкош – оставаше непроменена.

И тогава реших, че единственият шанс е да не участвам в това безумие, да забравя всичко, което са ми набивали в главата, да отхвърля всички ценности, наложени ми от системата, да спра да играя по правилата, наложени ми от вездесъщия закон. Аз трябва да се науча да живея извън системата и въпреки нея, както и доколкото мога, осланяйки се на собствения си разум и чувства, разучавайки законите на Природата и Вселената. Защото аз вече не съм част от системата и ако искам да живея истински, ще трябва да науча как да се слея с Природата и Вселената. Но аз ще продължавам да я наблюдавам и ще търся слабите й места, ще ги разкривам и показвам на тези, които още вярват в нея. И вече знам, че системата не се страхува от борбата с нея и няма как да бъде съборена, докато борбата се води по нейните правила. Системата може да бъде съборена единствено и само чрез пълното и игнориране, тогава тя ще престане да съществува, защото тя се крепи върху сляпата вяра на своите поданици.

И ето ме днес, далеч от тълпата, от суматохата и надпреварата. Оставил в миналото изумените и невярващи лица на работодатели и познати докато им съобщавам, че ги оставям да се въртят на въртележката без мен. Аз още чувам крясъците на бизнесмена, държащ да ми обясни, че има още много като мен и че без мен бизнесът му няма да загине. Но той греши, защото като мен днес няма много, но има много като този който бях. Животът ми е в моите ръце, образованието на детето ми също, и за разлика от мен, то ще знае , че има алтернатива на системата и самò ще може да реши дали да се включи в тази надпревара или не. Ще може да се запознае и да влезе в нея подготвено да устои на всичките и изкушения, защото ще е научено да си задава въпроса “Защо живея?” и да търси отговор самò, а не да попива готови постулати, защото ще прави разлика между живот и служба, между „живея” и „служа”.

И така, аз продължавам да живея далеч, в едно изоставено село в Балкана, и да наблюдавам живота на другите, докато се грижа за себе си. И да, аз ще описвам това, което виждам, това, върху което размишлявам, опита, който трупам, и последствията от моето решение. Започва моят живот извън системата. Може и да греша, но тази грешка ще бъде моя и аз ще се поуча от нея – тя ще ме направи по-богат, по-живял, по-истински. А може и да не греша . . .