Хомотопия. Част II

Към първа част

Едно от малкото места до което Системата нямаше достъп бе заседателната зала в главния малтусиански храм, храма на Спасението. Там под внушителната статуя на св. Малтус Спасителя, около огромна мраморна маса седяха 10 мъже и 10 жени. Малтусианството бе единствената религия разпространена в световната федерация, тя бе задължителна за всички жители на планетата с изключение на дроидите и андроидите. Самото съществуване на човешката цивилизация според тази религия, се дължеше единствено и само на свети Малтус и неговото дело. Статуята на св. Малтус Спасителя представляваше неговата фигура в пълен ръст с разперени в страни ръце, изблъскващи в гръб мъж и жена застанали от двете му страни. Тя изобразяваше основния постулат проповядван от свети Малтус докато е бил жив, а именно, разделението на разумните видове. Според познатата ни история, тази религия е възникнала в момент на огромно неконтролирано нарастване на земното население, което водело със себе си опасност от срутване на всичко постигнато от хората до този момент, срив на човешката цивилизация и връщане към първобитно съществуване на тези, които успеят да оцелеят след задаващия се цивилизационен апокалипсис. Свети Малтус проповядвал, че любовта между мъжа и жената е грях, който неминуемо води към пълно изчезване на тези два разумни вида. Според него описаният в Библията рай, всъщност представлявал място, където мъже и жени живеели заедно, но без да правят секс по-между си. Те имали всичко, което им било необходимо за да съществуват, но изкушени от дяволската скука, решили да пробват секс между мъже и жени и това разбира се довело до увеличаване на райските жители, а от там и до оскъдица в рая и редица междуособици, когато смесени групи от мъже и жени започнали да воюват по-между си за притежаването на намаляващите ресурси. Именно междувидовия секс, проповядвал Малтус, бил причината за всички беди и, ако искаме отново да живеем в Рая, то трябва да се върнем към първоначалното състояние на нещата, когато сексът е бил само между мъж и мъж или жена и жена, така говорел свети Малтус.
Всъщност новата религия едва ли би добила популярност, ако не бе попаднала в полезрението на клуба Билдерберг и корпорацията Монсанто, които търсели начин да се справят с надвисналата над цивилизацията заплаха. Те отпуснали милиарди от своите средства на светеца и изградили във всички градове храмове на новата религия. На всеки приет в лоното ѝ била обещавана безвъзмездна доживотна издръжка, като единственото условие било да не правят междуполов секс. Всеки който приемел новата вяра се титулувал гей, а след кончината на свети Малтус, гейовете се преименували на малтусианци в негова чест. Привлечени от обещаните облаги последователите на новата религия нараствали главоломно и много скоро, като видели положителните резултати от изповядването ѝ, тя била наложена като задължителна. В рамките на едно поколение, населението намаляло драстично и тогава корпорацията Монсанто предложила да регулира земното население, като отглежда и възпитава в специални учебни заведения, създадени по изкуствен път мъже и жени. Така била създадена и световната федерация, а броят на необходимото население се пресмятал от Системата. Но ето, че днес, 500 години след официалното приемане на малтусианството за единствена религия на човешката цивилизация, изповядвана както от мъжете, така и от жените, Системата бе регистрирала грешка в наложения модел на съществуване на цивилизацията, която грешка според нейните изчисления, би могла да доведе до непредвидими и пагубни последици за установения ред. Заплахата бе засечена от Системата в известния на всички клуб „Билдерберг“ и се изразяваше, както сами се досещате, в осъществен полов акт между мъж и жена, и това, както казахме, 500 години след последно регистрирания такъв инцидент.
– Мислех, че отдавна сме приключили с тази заплаха – каза един от мъжете.
– Всички мислехме така – злобно подхвърли и една от жените.
– Какво толкова се е случило? Данните предоставени ни от Системата потвърждават, че сексуалният контакт е бил неволен, а след приключването му и осъзнаването на стореното и двамата участници са били ужасени – чу се друг глас от залата.
– Не можем да бъдем сигурни. Да, днес може да са ужасени, но утре, ако оставим нещата така, след като се успокоят, те ще започнат да анализират случилото се и ако открият, че удоволствието от извършеното не се различава от това при нормален полов акт, нищо не гарантира, че не биха опитали отново, вече напълно съзнателно от чисто любопитство, а от там, до естественото раждане на хора, крачката е съвсем малка.
– Съгласна съм, представете си, че тези двамата се срещнат отново, за да повторят акта с ясно съзнание. След това като нищо могат да създадат ново движение за междуполов секс. Спомнете си как всъщност е тръгнало малтусианството, от ергенски запой на бедни студенти, единият от които бил свети Малтус, нищо че този епизод тактично е пропуснат в официалната историческа информационна банка.
– Да това действително е заплаха, но какво ще правим с толкова много хора. Свидетелите на междуполовия сексуален акт са почти двеста души, те също би могло да пробват осъществяване на секс с партньор от другия разумен вид. В момента всички са в единични изолатори, но не можем вечно да ги държим там. Можем да ги унищожим и изтрием данните им от Системата, но математическите модели показват, че това ще предизвика доста бъгове, много от тях с непредвидими вероятностни последици.Системата е изчислила, че ще издържи, но това по никакъв начин не гарантира предотвратяването на подобени инциденти за в бъдеще.
– Всъщност уважаеми братя и сестри, мисля, че е дошъл момента да преминем към следващ етап на развитието на нашата цивилизация. Монсанто е готова с пускането в употреба на безполовия човек, центровете му на удоволствие ще могат да се стимулират единствено и само през Системата на виртуалната реалност. Всички полови органи ще бъдат премахнати, в реалния свят те няма да могат да правят секс. това изживяване ще остане достъпно само за нашата общност.
– Значи унищожаваме участниците и свидетелите на този злощастен акт и преминаваме на следващото ниво. Решението е взето и ще бъде заложено в Системата, а сега да се позабавляваме.
И в залата започна оргия, неотстъпваща на древните римски практики.

Реклами

Разчетоха пророческо послание в българската азбука

При разтребване на къщичката в която е живяла баба Ванга, е открито нейно пророческо послание , което е закодирала в българската азбука. Посланието е предадено на министъра на българското образУвание, който го е разтълкувал, като край на третия мандат на Бойко през януари догодина. Новината за пророчеството е обиколила министерски съвет и е разтресла шкембето на г-н Каракачанов. Ето текста на пророчеството:

Аз
Бойко
Водя
Глупаци.
Добре
Е,
Живи,
Здрави
Има
Йоще,
Които
Лапат
Моето
Нещо
Отпред.
Патриотите,
Разбира
Се!
Те
Ужасно
фелацио –
Хапят,
Целуват,
Чукат
Шкембета . . .
Ще
гЪлтат
отЬ
Юни
до Януари.

Последният хороскоп на Плевнелиев. От ирландска пастирка до американски президент.

Днес президента Плевнелиев официално разпространи последния хороскоп, който си е направил рано сутринта и даде кратки, но съдържателни разяснения относно мотивите за действията предприемани от него в качеството му на президент на България. Ето какво сподели той с българските граждани:

„В края на своя мандат и въобще на политическата си кариера в България, смятам за честно и почтено да дам някои разяснения относно политическите решения, които съм вземал по време на мандата си като български президент. Както всички знаете, (тези които имат достатъчно мозък в главата си помнят, че го споделих в началота на мандата си) аз имам способностите да изготвям хороскопи, освен това вярвам в кармата и прераждането. Знаете, че в предишния си живот съм бил ирландска пастирка, мога да кажа, че не съм скрил нищо от вас.

Това, което би трябвало да се досетите, ако можете да проследявате причинно-следствените връзки, е че аз не съм се отказвал от изготвянето на хороскопи и не съм изгубил за времето на своята президентска власт способностите да разчитам знаците на съдбата и звездите. Нещо повече, аз въведох изготвянето на хороскопи като задължителна всекидневна процедура в моето президентстване. Всяко сутрин ставах рано, преди още да е изгряло слънцето, и си съставях личен хороскоп, според резултатите от който да ръководя своите политически действия. Уверявам ви, че нито едно свое политическо решение не съм взел въз основа на здравия разум, а само и единствено в резултат на божествените внушения на звездите, говорещи ми през личния ми хороскоп. Знам, че много често тези решения не бяха възприемани радушно от тълпата български граждани, дори бях и продължавам да бъда подложен на остри критики заради някои от тях, но това няма значение за мен, най-важното бе да се съобразя с хороскопа, защото божественият промисъл винаги е над човешкия.

Мнозина от вас няма да ме разберат, но всичките ми действия в този живот, благодарение на хороскопите които изготвях, бяха съобразени със следващия. Да, в този живот аз се родих български президент, това бе истинско изпитание за мен, това бе моята карма и само ако успеех да превъзмогна тежката съдба на това прераждане, ако успеех да се отърся от ужасния български манталитет, който българите стовариха върху ми, имах шанс в следващия живот да се преродя в някакво по-висше човешко същество. Всеки ден аз си изготвях хороскоп, за да разбера пред какви предизвикателства ще ме изправи българският манталитет и да си помогна да взема решения как да ги преодолея, за да не се родя отново българин. Мисля, че успях. След всеки хороскоп се питах, „Какво би направил един истински българин в този случай?“ и правех точно обратното. Разбрах, че съм на правилен път, когато си направих тест във социалната мрежа фейсбук какво гражданство най-много ми подхожда, излезе американското.

И ето тази сутрин, най-накрая, след множество предизвикателства които съдбата на български президент ми отправи, хороскопът ми показа какъв ще бъда в следващия си живот. И резултатът е, че в следващия си живот аз ще бъда президент на САЩ. Моята лоша карма е към своя край, аз се отървах от нещастието, че в този си живот съм се родил българин. Сигурно имам доста вина натрупана в някой от предишните ми животи, но смятам, че с това си превъплащение като български президент съм успял да я изкупя. Пожелавам на всички, които се чувстват българи, да успеят да съберат сили и смелост и да променят манталитета си, така щото в следващия си живот да се родят американци.“

Български учен дарил енциклопедии по физика, химия и биология на джамии и църкви

Български учен, живеещ и работещ зад граница, е направил необичайно дарение на всички религиозни храмове в България. Всички църкви, джамии и синагоги в страната са получили томове енциклопедии по физика, химия и биология. Дарителят е пожелал да запази името си в тайна, а волята му се изпълнява чрез регистрирано наскоро НПО наречено „Институт за изследване пагубното влияние на религиозните вярвяния“. Като основна цел на НПО-то е посочено развиването на образователна дейност сред преминаващите през страната мигранти, както и сред самите български граждани, чиито мисловни функции са попаднали в плен на нелепи религиозни схващания. Дейността на новосформираната неправителствена организация ще приключи с изважадането от блатото на религиозните схващания на всички засегнати от тази средновековна чума за ума. Основните усилия ще бъдат хвърлени за просветляване на духовните водачи от различните религии и приобщаването им към постиженията на науката и техниката, а от там и на тяхното овчедушно стадо.

За съжаление тази доблестна инициатива бе заклеймена както от правителството, така и от редица демократични НПО-та, като пагубна за мултикултурализма и водеща към пълното унищожаване на всички традиции и обичаи по света, тъй като те са плод основно на древни религиозни схващания. Според инситута за изследване на толерантността и мултикултурализма, реализирането на тази инициатива би довело до огромна загуба за световната култура и направо би я изтрило, а хората ще направи безпомощни пленници на научни хипотези с мимолетна история, на фона на хилядолетната мъдрост на световните религии. Не религията, казват те, а образованието и науката са опиум за народите, ако не вярвате, достатъчно е да погледнете хилядите приличащи на зомбита човеци, кръстоващи света с погледи впити в своите смарт устройства. Въпросният институт е подел насрещна инициатива и ще дари на всеки българин със смартфон пълен пакет със свещените книги на различните световни религии.

Представители на вероизповеданията в страната излязоха с обща позиция, че приемат това дарение като опит за гавра с тяхната свещена истина и заплашиха, че ще изгорят всички получени енциклопедии, защото земята е плоска.

Апостола на сигурността

Левски вдигна глава и огледа събралите се десетина човека пристъпващи нервно от крак на крак. Стъкленият поглед на светлите му сини очи, режеше душите им като масло. За него се носеха легенди, че като погледне човека в очите и разчита мислите му, че никой не може да устои на думите му и, че за всеки който застане насреща му милост няма. Да, той бе опознал изтънко човеците и знаше, че това що си бе наумил, можеше да се осъществи, но за целта бе необходимо да действат с общи усилия. Ето ги пред него, едрите чорбаджии, попа, даскала и няколко по-здрави момчета от града. С тяхна помощ, той щеше да постигне това, за което копнееше целият български народ, а именно собствено управление, народно управление.

– Всички вие знаете защо сме се събрали тука – започна Левски – днес полагаме основите на нашето бъдещо народно управление, което за да стане зависи от нашите общи усилия, включая пари, пари и пак пари, и разбира се работа сред останалата част на българския народ. Вие трябва да отворите очите на простия народ, че е време вече, да вземем управлението на съдбините си в свои ръце. Какво иска селянина, кръчмаря, занаятчията, търговеца, ти попе и ти даскале? Какво – пари и сигурност. Ние пари не можем да обещаем, но можем да обещаем сигурност и възможност всеки да изкарва пари за прехраната на челядта си, без да се страхува, че ще дойде турчина и ще му ги отнеме. Значи кое е главното в нашите усилия – СИГУРНОСТ. Но пътя към сигурността минава през завземане управлението над народа, което управление сега е в турски ръце. За целта сме се събрали тука да решим, какви стъпки да предприемем, така щото това управление да бъде в наши ръце. Аз вече организирах в по-голямата част от поробеното ни Отечество комитети с тази цел, като навсякъде изложих своите предложения за начина по който трябва да водим борбата под нашето знаме на което ще пише . . .

– „Свобода или смърт“ – извика възторжено даскала!

– Даскале, – тихо просъска Левски, всред възцарилата се тишина в стаята – каква е тая Свобода, пие ли се, яде ли се, на гръб ли се носи, продава ли се, купува ли се, каква е? Свободата е за наивниците, ние искаме сигурност за нас и за децата ни. СИГУРНОСТ! Рацзбираш ли даскале, защото свобода значи всеки да прави каквото си иска, а ние желаем държавата ни да бъде подредена, да бъдем равни с другите европейски народи.

– Значи „Сигурност или смърт“ – смутолеви даскала.

– Няма „или“ даскале, или означава, че сме готови да загубим, че има друг вариант освен този при който успяваме да реализираме целите си. Защото утре, ако излезем на площада пред конака и викнем гордо „Свобода или смърт“ или пък „Сигурност или смърт“, каймакамина лесно може да реши смърт. Ние смърт нещем, ако тука има някой, който иска смърт, сега е момента да каже. Така че, няма „ИЛИ“, ние искаме „Народно управление“, което ще рече ние да управляваме народа си, така както нам ни е угодно, а за целта на селяните ще обещаем сигурност за тях, добитъка и челядта им, а на каймакамина ще обещаем спокойствие и безгрижие, като повери на нас управлението на подопечния му народ. И стане ли това, е въпрос на време управлението да мине изцяло в наши ръце, без капчица кръв. Това е целта на нашето съзаклятие.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––

Не след дълго, сред простия народ започна да се говори за един човек със сини очи, който ще им даде сигурност само трябва да го последват и да го слушат. С „Протести“ пред конака, той щял да им уреди спокоен живот, но за целта в уречения момент всички трябва задружно да излязат пред каймакамина. Апостола на сигурността, така го зовеше цял народ. Тъй говореха простите селяни от ухо на ухо. Скоро приказката стигна и до турското правителство, до самия падишах. Настанало бе време за действие. Левски избра Ловеч, за първите си стъпки пред турското правителство. И ето в уречения ден пред смаяния поглед на ловешкия каймакамин, се изправи множество със знаме на което пишеше „Народно управление“, начело на това множество стоеше едно русоляво момче със стъклени сини очи, а около него се бяха наредили всички чорбаджии, попа и даскала. Каймакамина прати заптиетата да го доведат при него, барабар с първенците.

– Какъв е тоя панаир бе хашлак, а и вие как може да му се връзвате на акъла бе чорбаджи? – запита каймакамина.

– Изслушай го бей, това дето говори е добро и за теб, и за падишаха, и за нас – рече попа.

– Речи момче, какво толкоз говориш, че си изпил акъла на толкоз народ?

– Бей, аз идвам при теб с предложение, което ще ти позволи да си пиеш кафето с рахат локум и да си пиеш шербета, без да имаш никакви грижи с населението. Ние искаме да те отървем от тежестта на отговорностите с които те е натоварила високата порта и да ги вземем на плещите си. Защо бей, да не си гледаш живота и ханъмата, а да се занимаваш всеки ден с проблемите на тези хора отвън. Дай на нас тази тежест, ние ще решаваме техните спорове, ще събираме данъците и ще даваме дължимото на теб и падишаха. Ние ги познаваме по-добре от теб, знаем проблемите и мъките им, знаем какво и как да им кажем, когато недоволстват, знаем кой какво притежава, каква част трябва да отдели за империята. Единственото, което искаме е да гарантираш тяхната сигурност и когато решиш, че има някакъв проблем, да се обръщаш към нас, като към техни представители, а не да пращаш заптиетата. Ако ние не можем да го решим, чак тогава ти ще развалиш рахатлъка си и ще се занимаваш с управлението на положението, но гарантирам ти, че това няма да бъде необходимо. Освободи се бей от грижите, посвети се на живота си. Грижата за сигурността на империята, за спазването на законите и реда, повери на нас.

– Умно говориш, момче, хубаво. Ще те пратя при каймакамина в Търново, нека той да реши какво да прави с теб, а сега разпусни, тоз панаир отвънка.

– Може ли само бей, тука сме ти приготвили един подарък, ей този ятаган със златна дръжка и изумруд, в знак на почитание и засвидетелстване на нашето уважение.

– Машала, машала! – възкликна удивен каймакамина, а Левски прати да извикат фотографина да запечата този паметен миг.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––

И тъй качиха Левски, на файтона на каймакамина и с почетна стража го изпратиха в Търново, а от там в София, и после самият падишах поиска да го види. Не след дълго целият български народ открито говореше за своя „Апостол на сигурността“, благодарение на когото сега вече имаха чисто ствои български управници, от свои чорбаджии, попове и даскали, които им гарантираха повече сигурност, а и така жадуваното „народно управление“.

Меркел обвини порно индустрията за насилията в Кьолн.

Германското правителство начело с канцлера Меркел спешно е обсъждало приемането на неотложни мерки, които да предотвратят повторение на неприятния инцидент в Кьолн. Според правителството една от основните предпоставки за подобно поведение от страна на бежанците към коренното население на страната е погрешната представа за морала на германските жени изграден и поддържан от порно индустрията в страната. Според канцлера Меркел е напълно логично когато млади потентни мъже с висок морал идващи от една ислямска държава, където дори и мисълта за свободен секс се наказва със смърт, попаднат в страна, където порното се рекламира на всеки ъгъл и се излъчва от всеки екран, тези мъже да решат, че жените ,обитаващи тази държава, са постоянно отворени и жадни за секс. Най-голямата грешка идва от това, че тези мъже смятат, че сексът се предлага безплатно и навсякъде, докато всъщност за секс е нужно да си платиш, под една или друга форма и едва тогава да получиш това което желаеш. Според Меркел именно неочаквания отказ за извършване на сексуален акт от страна на жените в Кьолн е довел до последващите престъпления на отнемане на лично имущество.

„Представете си, че сте млад надарен и потентен африканец или арабин – разсъждава Меркел – който идва в нашата държава без да има нито една позната жена, но в същото време се сблъсква с множество реклами с еротичен подтекст, откровено порно, течащо денонощно по телевизионите канали, предизвикателно облечени млади жени навсякъде по улиците, безброй клубове, предлагащи сексуални услуги от всякакъв вид, какво ще си помислите вие, ако бяхте на негово място? Ами естествено, че сексът е навсякъде и е достатъчно само да си поискаш, за да ти се даде и, ако си поискаш, но не ти се даде, а ти мислиш, че всички други живеещи в Германия имат достъп до секс непрекъснато, то съвсем нормално е да се почувстваш дискриминиран и да се озлобиш. Трябва да признаем, че порно индустрията руши нашия морален образ в очите на прииждащите бежанци и съсипва градения с хилядолетия имидж на християнството. Затова и тяхното отношение към нас е като към разюздани крави. „

Точно в този ред на мисли германското правителство предлага да се забрани за неопределено време порно индустрията в страната, специално в медиите и рекламата, така че да се намали постоянното стимулиране на желание за секс у търсещите убежище в страната, като в същото време всички секс клубове и жрици на любовта ще плащат данъка си към държавата, като предлагат безплатни секс услуги за бежанци.

Меркел: „Бежанците ще донесат милиарди на България“

Водеща българска медия успя да вземе интервю от германския канцлер Ангела Меркел. Публикуваме го без съкращения, тъй като дава много отговори за бъдещето, както на нашата страна така и на Европа:

– Г-жо Меркел, със вашето изказване, че българският премиер е  изразил сам желание за изграждането на разпределителен център за бежанци на българска територия, вие предизвикахте правителствена криза и множество предизборни проблеми за управляващата в момента партия. Дори някой наши анализатори смятат, че умишлено сте направили това за да отворите път на други политически сили към властта. Каква е всъщност причината да съобщите това и то с нескрита усмивка?

– Аз в действителност не очаквах думите ми да получат толкова негативен отзвук в България, даже напротив, бях убедена, че българското общество е успяло да израстне до нивото на европейските ценности и е осъзнало важността на приемането и интегрирането на тези хора в общноста на еврпоейските граждани. Затова и се усмихвах, докато споделях с журналистите изключително адекватната и прогресивна позиция на вашият премиер. Но май се оказа, че той е единственият трезво мислещ гражданин на България. Моите думи трябваше да увеличат подкрепата за неговото управление, а не да я намалят, ако знаех, колко упадъчно и изостанало е българското общество, нямаше да си позволя подобно изявление. Аз наистина мислех, че всички българи са като премиера Борисов, като се има предвид каква огромна подкрепа получава той на поредица избори.

– Бихте ли уточнили, какво точно визирате под упадъчно и изостанало общество?

– Ами, вие не можете да оцените положителните страни на реализирането изграждането на подобен приемене и разпределителен център на ваша територия. Не случайно, другите страни където ще бъдат изградени подобни центрове са Италия и Гърция – страни със сериозни финансови проблеми, дори ние, както виждате приемаме на своя територия изключително голям брой бежанци от Близкия изток и Африка. И знаете ли защо го правим? – Защото тези хора носят пари, защото притежват умения и защото са изпаднали в нужда, която предполага, че ще ги принуди да продават труда си на по-ниска цена и така да увеличат печалбите на нашите икономики. Бежанците са божия благодат за ЕС и ще укрепят нашата финансово-икономическа стабилност.

Понеже виждам, че премигвате неразбиращо, ще се опитам по-подробно да ви обясня, какво точно казвам:

Първо, тези хора идват от страни, които до скоро бяха в цветущо състояние и със сравнително развити икономики, тоест техните граждани не са някакви аборигени, а хора живели и изграждали едно развито общество. Това са хора, които са имали своя собственост и визия за бъдещето си. Разбира се, тяхното управление не беше достатъчно демократично и ние бяхме принудени в името на правата на човека и Общоевропейските ценности да разрушим тези привидно спокойни държави, така че те да могат да изградят върху руините на диктатурите, едни съвършено демократични държави. Това обаче не се случи и те тръгнаха да бягат към Европа, явно сме надценили тяхното желание и способности да изградят сами демократично общество. Но както и да е.

Второ, тези хора идват в Европа, това не е нещастие и нашествие, както апокалиптично го описват изостаналите умове, а шанс за нас. Защото тези хора идват с парите си и със знанията си. Те са така необходимата свежа кръв, която ще позволи на нашите граждани да не работят, а да живеят на социални помощи. Както казвам, тези хора при бягството си са обърнали цялата си собствиност в пари, вие сами виждате, че те нямат нужда от финансова помощ при пристигането си в Европа, а само от логистична и именно такава помощ ще им предоставят тези центрове за които говорим. Когато пристигнат в Европа, те започват да харчат тези пари и да потребяват, така се изливат огромни финансови средства в нашите държави, тоест те носят богаството от своите държави и го влагат в нашите икономики. Мисля, че това ви е ясно. Тези пари разбира се не са безкрайно много и тогва идва ред на следващото положително явление, което ще настъпи с тяхното приемане.

Трето, в следствие на свършването на техните пари, те ще бъдат принудени да работят и то, убедена съм, на по ниска цена от тази която получават коренните жители на Европа. Тоест те ще повишат конкуренцията на трудовия пазар, ще увеличат печалбите на нашите компании и ще повишат конкурентоспособноста на нашите стоки, като намалят тяхната себестойност. В един момент, благодарение на тяхната евтина работна сила ние ще поставим Китай на колене.

И четвърто, тяхните обичаи, предполагат да имат много деца, което ще реши демографския срив в Европа и ще позволи на коренните европейски жители, отстъпвайки своите работни места да живеят на социални помощи и да се отдадат на творчество в различни сфери на науката и културата.

Мисля, че вече на всички е ясно, откъде ще дойдат милиардите печалби за ЕС и в частност за страните където отседнат най-много бежанци, сред които за ваше щастие е и България.

– Всичко това действително звучи много примамливо, логично и обещаващо, но не е ли леко утопично? Вие никъде в изложението си не обърнахте внимание, на различната култура, морал, ценности, обичаи и религия, които те носят със себе си и които, има признаци, че искат да наложат в приелите ги държави.

– Защото това което казвате, не е важно, това са незначителни подоробности от пейзажа, ако мога така да се изразя. Кое е различното между нас и тях, аз не го виждам. Тези хора, както казах, идват от бивши функциониращи държави, те бягат от хаоса и от липсата на държавност там. Значи, те уважават инструмента наречен държавна власт и искат да живеят в държави със стабилно управление. Разбирате ли, те искат да бъдат управлявани, а ние искаме да управляваме. Те се нуждаят от нас и ние от тях. Сред тях няма анархисти и разни псевдо-революционни елементи. Каква по-голяма ценност от това можете да търсите – те ценят държавата и нуждата от управници.

Освен това, те ценят парите. Те идват при нас , защото смятат, че ще могат да изкарват повече пари. Ние също ценим парите и също мислим, че те ще ни помогнат да увеличим нашето богатство. Тук също няма разлика, между нас и тях.

Тези хора, ценят и нашите стоки, те искат да потребяват, те са едни нереализирали се консуматори. Те искат да имат, нашите коли, нашите телефони, нашите къщи, въобще всичките постижения на съвременната технология. Къде тук е разликата между нас и тях?

Аз знам, че вие говорите за тяхната религия, за техните традиции и обичаи, но те наистина не са съществена част от картината. И доказателството е същото което казах по-горе. До скоро те са живели във функциониращи държави, тоест техните обичаи и религия не са в противовес с изграждането на държавност. Какво значение има дали влизат в църква или в джамия, дали жените им ходят с открити лица или забулени отгоре до долу – за икономиката и държавността това е без значение. Дори да променят етническия облик на нашите държави – това страшно ли е? – не е. Не е, защото държавите остават, ние оставаме – управляващите, дори да се наложи да сменим собствените си обичаи и религия за да ги интегрираме и да останем на власт. Разберете, тези хора са свикнали да бъдат управлявани и търсят кой да ги управлява, нима ще позволим заради някакви отживели тясно-етнически разбирания да ги отблъснем? Би било пълна глупост. А ние не сме глупаци.

– Но все пак, има доста хора които държат на собствените си традиции и обичаи и не изразяват вашата готовност в името на някакви икономически облаги да се разделят с тях, с тях как ще се справите?

– Ето затова казвам, че вашето общество е упадъчно и изостанало. Вие не сте готови да приемете глобалния свят. Вие все още не сте разбрали, че държавите отдавна са престанали да бъдат структурирани по етнически принцип, а че днес се структурират по чисто икономически принцип – въз основа на вижданията, целите и стремежите на тези, които управляват и притежават националните богатства. Всяка държава има своята прослойка от граждани които притежават нейните богатства и именно те я формират като такава, защото именно те са тези които я управляват, ако можете покажете ми поне едно изключение от това правило. Това са най-прогресивните хора в държавата, чиято висша ценност са парите. Затова те не би трябвало да се страхуват от бежанците, а да ги приветстват.

Останалите, са просто една маргинална част от обществото, която желае да бъде управлявана, която трябва да бъде управлявана, а тези от тях които държат на някакви си отвлечени неща, като традиции и обичаи, те са най-маргиналната и некадърна част от обществото. Това са хора които не владеят чужди езици, не могат да боравят със съвременните технологии и въобще останки от каменната ера. Те са неконкурентоспособни на пазара на труда и се страхуват, че ще изчезнат. И то с право се страхуват, защото ще изчезнат. Всеки които не цени парите, и не полага усилия да придобива необходимите знания, които ще му помагат да изкарва пари е обречен на изчезване. Именно тези хора са избрали за своя религия национализма и традиционализма, те се наричат по-между си патриоти , а всъщност са едни некадърници. Това е голата истина.

Вежди Рашидов: „Илия Павлов разбираше от изкуство повече от всички българи взети заедно“

Потърсихме министър на културата Вежди Рашидов, за да коментира скандалното изказване на тенора Георги Петров и последващото му уволнение, ето какво каза той по този повод:

– Г-н Министър, как бихте отговорили на скандалното изказване на тенора Георги Петров от хора „Йоан Кукузел“ и неговото мнение, че се подигравете с труда на тези хора, както и, че не разбирате от изкуство?

– Не знам защо въобще трябва да обръщаме внимание и да обсъждаме думите на един човек, който съвсем явно личи, че има някакви психически проблеми. Аз разбирам, че стреса на съвременния динамичен живот е доста труден за преодоляване, но все пак това не е оправдание за подобно отношение към една държавнта институция и държавния политически елит като цяло. Въпреки всичко ще се опитам да отговоря на всички обвинения и определения, които този объркан човек дава в своето изказване.

Първо: Не знам защо той смята, че ние не разбираме от изкуство и как е решил, че самият той разбира от изкуство. Аз мога да кажа, че ако има и е имало хора в България, които да разбират от изкуство, то това са тези, които населението, съвсем незаслужено, нарича „мутри“. Именно тези мутри са които спасиха българската култура по време на прехода, те са единствените хора с пари, които по това време купуваха произведения на изкуството и отдаваха публично своето признание на българските творци. Аз твърдя, че Илия Павлов е човека който разбираше най-много от изкуство, повече от всички български граждани взети заедно. Мен този човек ме е признал и аз съм получил от него титлата „Главен мултак на Републиката“, титла която значи за мен много повече, дори от министерския пост. Та кой е този Георги Петров? И днес жената на покойния вече Павлов, е сткожер на българското изкуство и участва в престижни реалити формати където дава реални и адекватни оценки на желаещите да изявят своя талант българи. Нека този г-н Петров отиде в някое от тези реалита, щом иска да печели пари и да се докаже там, а не да кисне наготово на държавната трапеза.

Вие знаете ли, че мен Илия Павлов ме е целувал по устата, а Иво Карамански – по цялата глава, а аз къде съм ги целувал, просто си нямате представа. Но като съм почнал да кажа и за премиерът ни г-н Борисов, българския народ има огоромен късмет, че именно такъв човек, една достолепна и величествена останка от това „мутренско“ време е начело на държавата, защото той прави повече за изкуството отколкото всички други политици управлявали страната досега, което е още едно потвърждение за горните ми думи. Та тези, които наричате мутри, трябва да ги изписваме като икони, като светци и светли образи и да им издигнем един пантеон на място на паметника на съветската армия, къде да увековечим своята признателност към тях, които спасиха българския интелектуалец и творец от гладна смърт по времето на прехода. Аз съм убеден, че и въпросният г-н Петров е пял в някое столично заведение и се е издържал благодарение именно на тези хора, а днес се прави на много велик.

Малко му били на този г-н Петров 35 евро комнадировъчни, а на пенсионерите колко са им пенсиите? Той сигурно иска по 1000 евро на ден, за да обиколи Парижките вертепи и да изчука танцьорките в Мулен руж. Това е вярвайте ми неговата мечта, плче за корема си и за оная си работа. Какво ще ги прави тези пари в Париж, или ще ги прати по Western union на своите близки, да се напият в някоя квартална кръчма за негово здраве.

И този г-н Петров, пее църковна музика, т.е. слави Бога, а в същото време проклина Нас – е този човек логично няма място в подобен хор. Неговата награда, той не трябва да я чака от нас, той ще я получи в царството небесно, ной кой да му каже на него, който се е втренчил в парите, че заплащането му е на небето, а не на земята, щом сам не може да го осъзнае. Но да погледнем и сумата срещу която той роптае, 35 евро кавза, но не са само те. Ние строим пътища, детски градини, мостове, метро, тротоари, градинки, спортни зали, изложбени зали, театри, фотоволтаични паркове, вятърни паркове и т.н., и всичко това го правим с пари, и тези пари дефакто като придобивки стигат до всеки челн на обществото. Така че когато въпросният недоволен от собствените си постижения господин, ходи по тротоара, трябва да знае, че всяка стъпка е едно евро в неговия джоб. Ами църквите, къде щеше да пее той, и как щеше да слави господа, ако ние, нашето правителство начело с премиера Борисов, не бе отпуснало толкова много пари за строежа на църкви и манастири, неговото църковно пеене щеше да си остане извън портите на храма. И ето ние строим за прослава на неговия шеф, а той ни хули, и това ако не е безбожие, къде е тук християнското смирение.

И накрая, да погледнем на какво гради този човечец собственото си самочувствие, на изкуствовед и значим за обществото интелектуалец, на какво? – На това, че може да пее! Че днес, кой не може да пее? Куцо, кьораво и сакато се втурнало да пее по всички телевизии и реалити формати, да ходи и той там да го признават и да печели, щом е най-добър и смята че заслужава милиони. Ама днес, е века на високите технологии и аз с една програма, мога да накарам и компютъра да запее, и ще направя хор от компютри, дето мога да ги натоваря в багажника и с малко ток, да изнесат концерта в Париж и ще избием рибата с иновация. Така че, много-много да не се репчи този ми ти тенор, щото не е нищо друго освен една пиявица на снагата на държавната машина.

– Но все пак, днес е демокрация и не би трябвало един човек да бъде уволняван, защото изказва своето лично мнение, па било то и малко по-бурно и емоционално, не сте ли съгласен с това?

– Е дай ся всеки да почне да ни хули, пък ние да му плащаме, айде моля ви се. Демокрация, демокрация, ама и демокрацията си има граници. Я вървете си напсувайте шефа и се уповавайте на демокрацията, ще излетите като мръсно коте. Да си имаме уважението, като искате да ни псувате, никой не ви спира и няма да ви пратим в Белене, но ще трябва от друго място да си търсите пари, това е демокрацията, всеки си носи отговорност за псувните. Няма да ви убием, но няма и да ви платим. А и не можете да обиждате държавните служители и въбоще който и да е от българските граждани, щото си има закони за това и ще бъдете принуден да им платите и обезщетение. Така че демокрацията е висша форма на толерантност, ние ви търпим вас, а вие ни търпите нас. И без Белене – едни умират от преяждане, други умират от глад, но всичики умират на свобода.

Похвално слово за българските банки

Ако днес, когато всички търсят опора в герои от миналото и изпадат в умиление и почит към техните дела, като казват, че няма сред нас достойни хора, които да заемат мястото им. Ако днес реша да замълча и да оставя думите им да покрият с кал, достойните за похвала, то самият аз бих станал хулител на тези, на които дължим съществуването си, от чиито ръце ядем хляба и които са днес божиите пратеници на Земята. И знам, че сквернословците ще попитат „Де са тези?“, а аз ще им кажа „Те са които най-много хулите.“ Защото хората са така устроени, че хвърлят кал върху чистото, клевети върху достойното и заплахи срещу святото. Да, сред тези чиито дела отричате, сред тези които искате да видите стъпкани в прахта, сред тези които чиято кръв желаете да пролеете, сред тях се намират достойните за похвала, почит и вечна памет.

А най-заслужили сред заслужилите, най-святите сред светите, най-онеправданите сред праведните, това са банките. Защото те са се нагърбили с тежката задача, да контролират алчността и да помагат всеотдайно за развитието на човешката цивилизация и българската държава. Днес банките са държавата и без банки, държавата не може да съществува и няма никой, дори сред техните хулители, които да отрече това. А банките се управляват от най-интелигентните, най-безкористните, най-праведните хора, в чиито ръце по божията воля, се намира бъдещето на човечеството и на нашата малка държава България. Днес, когато всички отношения в света са обосновани от парите, кой друг би се наел да ги контролира, кой друг би могъл да го стори, ако не банкерите и техните банки, КОЙ? Няма КОЙ!

А вие ги хулите! Вие, които въпреки че сте прости, ви е отпуснат кредит от тях. Вие които не можете да изкарате толкова пари, колкото сте взели в заем. Вие, които дори когато имате пари, не знаете какво друго да правите с тях, освен да задоволявате дребните си прищевки и да се хвърляте в безумни начинания, и когато парите ви свършат, да хулите тези които са ви ги дали, защото искали да им ги върнете. О, неразумни, тлъстообразни, телезрители! Когато попитате къде са ви парите, застанете пред огледалото, вижте си търбуха, а после погледнете в канала на тоалетната – там ви изтекоха паричките. Аз чувам бясното ви съскане и свистенето на слюнките, но те не ще ме спрат да кажа истината. Вие дължите своето свинско съществуване на банките. На банките които хулите, когато се осерете. Но стига за вас, недостойни сте дори да бъдете отбелязани с .

Моите мисли, моите благословии и хвалебствени слова, са отправени към банкерите и техните банки. Защото те използват вашата алчност и простота, като ви карат да работите за да си върнете заемите, вместо да седите паразитирайки върху труда на прогресивната част от човечеството. Похвално е тяхното дело, те вземат парите на тези, които не знаят какво да правят с тях и ги дават на тези които искат да направят нещо смислено, което да ги умножи. Лихвари са не тези, които дават пари на можещите, а тези които внасят парите си в банките, понеже не знаят какво да правят с тях, защото те са тези, които чакат и искат да живеят от лихви. Какво щяхте да правите с парите си вий скодоумци, ако не бяха банките? А щяхте ли вие, чиито желания се простират само до собствеността на някоя нова вещ, да сбъднете дори една от примитивните си мечти? Банките са тези, които движат хода на историята, те дават на всички това което им се полага, на едни бъдеще, на други настояще, на трети мигове щастие. Банките изпълняват божията промисъл, а банкерите са ангелите господни. Те са навсякъде и във всичко, и няма дело на Земята, което да се случва без тяхно знание и участие. Кой друг би могъл да вземе от алчния и да даде на можещия? Да вземе от глупавия и да даде на умния? Да вземе от искащия и да даде на знаещия? Кой? Няма КОЙ!

Банките са пътят и истината, и животът! И всички са в тях и никой не е извън тях. И похвално е тяхното търпение, тяхното мълчание и тяхната самоотверженост, въпреки хулите, заканите и постъпките на недостойните да се нарекат чеда божии. И ако има още някой, който да се съмнява в божествената същност на банките, то аз ще го запитам „На какво се дължи стабилността на банките?“. И ще му кажа „На вярата“, тъй както и силата на христовото учение се дължи на вярата. Нима има друго нещо, извън Банките и Христа, чиято сила да се уповава на чистата вяра? Няма. Да, банките дължат своята стабилност на вярата, а не на парите. А техните хулители са тези, които дяволът е подучил да вярват в парите, но парите нямат нужда от вяра, те са инструмент измислен от дявола, а банките са отговора на Христа, и са призвани да удържат и подчинят това дяволово творение. И тежка е тяхната мисия, и неблагодарна, но изпълнена с любов към човека, дори и към тези които ги хулят.

Защото КОЙ друг би могъл да контролира паричните потоци, дори тогава когато разклащат устоите на вярата в него? Когато хулителите, обезумели от алчност и бяс, от завист и корист, се стремят с все сили да убият вярата на овцете божии в банките, без да си дават сметка, какво би станало, ако банките фалират. КОЙ? Няма КОЙ? Свещени са банките и блажени са тези, които вярват в тях.

Подкрепете блога:

Жития на светиите – Христо Ковачки или св.Исус Ковача

И днес, в лето господне 2239-то, двеста двадесет и пет години след ядрения апокалипсис, все още има сред християните люде, които изповядват Христовото учение по-скоро като суеверие, отколкото окрилени и озарени от истинската вяра. Вие, които сте окичили стените на домовете си с коя от коя по-прекрасни икони и палите толкова свещи, че сте се отказали да варосвате следите от дима, не познавате дори миг от живота на светците, изобразени върху тях. Затова днес аз реших да ви опиша вкратце преломния момент от житието на един от най-обичаните и почитани от светата църква светии, а именно св. Исус Ковача, чието мирско име е Христо Ковачки, живял и заслужил светостта си точно в годината на ядрения апокалипсис. Святото изображение на Христо Ковачки, св. Исус Ковача, виси във всеки дом и се почита като закрилник на работниците, пролетариата и социалистите, но единици са тези, които знаят как той е заслужил светостта си. По долу аз ще предам епизода на превръщането на мирянина Христо Ковачки в светеца Исус Ковача, така както е описано от анонимния хронист, известен под името Странник. Нека това описание да спомогне на паството ни да се докосне до истинската същност на християнството:

“Огромната тълпа от миньори и техните семейства се бе събрала на площада в Бобов дол и слушаше проповедта на отчето, изпратено от Светия синод, за да им помогне да намерят утеха и опора в Христовото учение в трудния момент на недоимък и безизходица, в който бяха попаднали:

– Овце божии, днес аз виждам в очите ви, как липсва пламъкът на любовта към ближния, как изпитанията, които сам Господ бог ви праща за да ви изпита, са сломили духа ви и вие сте на крачка да отхвърлите истинската вяра и да предадете душите си на вечни мъки в преизподнята на дявола. Аз чувам сред вас недоволство, насочено към вашият работодател Христо Ковачки, човека, който се грижи за вашето душевно спасение, който с делата си ви води към рая, макар сам вследствие на любовта си към вас да се обрича на вечни мъки. Да, да, вие не съзнавате, защото не мислите и сте се отдали всецяло на материалното. Забравили сте, че животът на Земята е само едно краткотрайно изпитание преди вечното блаженство в рая, ако успеете да издържите изпитанието. Вие живеете и мислите така, сякаш този живот е единствен и след смъртта няма нищо друго освен пустота, дано Господ се смили над душите ви.

Но как, недоумявате вие, Ковачки ни води към рая? В светата книга пише:

1. Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно. –

– Нима вашият живот и този на децата ви, не е обзет от бедността на духа, благодарение лишенията и липсата на пари, за да изучите децата си, което ви осигурява Христо Ковачки. Така ли е? – така е. Кажете, алелуя и се молете за неговото здраве.

– АЛЕЛУЯ!

2. Блажени плачещите, защото те ще се утешат. –

– Нима не плачете, когато след като цял ден сте работили нямате пари за хляб? Нима не плачете, когато дойде ден за заплата, а пари няма? Нима не плачете, когато децата ви искат шоколад, а в магазина има само лимони? И кой ви осигурява всичко това – Христо Ковачки. Така ли е? – така е. Кажете алелуя и се молете за неговото здраве.

– АЛЕЛУЯ!

3. Блажени кротките, защото те ще наследят земята. –

– Нали при всичките неправди, вие се страхувате да предприемете каквото и да било и кротки като агънца продължавате да работите. И кой е сторил така, че да проличи вашата кротост – Христо Ковачки. Така ли е? – така е. Кажете алелуя и се молете за неговото здраве.

– АЛЕЛУЯ!

4. Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.-

– Нима, поради всичките неправди струпани върху вас, вие не сте жадни за правда? Но кой ги струпа тези неправди – Христо Ковачки. Така ли е – така е. Кажете алелуя и се молете за неговот здраве.

– АЛЕЛУЯ!

5. Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно. –

– Нима няма сред вас изгонени, защото са си потърсили правата? И кой ви изгони – Христо Ковачки. Така ли е? – така е. Кажете алелуя и се молете за неговото здраве.

– АЛЕЛУЯ!

Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата (Мат. 5:3-12). –

Нима не разбирате, слепци, че поради всичко, което този човек ви причинява, вие ще бъдете блажени и голяма ще е наградата ви на небесата? Та вие Христо Ковачки трябва с перце да го галите и хляб да му носите, дрехите да му перете и обувките да му лъскате, и всяко желание негово закон за вас трябва да бъде. Какво го хулите и ненавиждате, когато той от любов към вас така постъпва и обрича душата си на вечен адски огън, а вас изпраща да блаженствате во веки веков в рая? Той ви обича и прави така, че и Господ да ви обича, жертвайки себе си. Кое, безверници, е за предпочитане – вечното блаженство в райските градини или мимолетното такова на Земята? Христо Ковачки взе мига и даде на вас вечността, а вие неблагодарници не виждате по-далеч от стомасите си. Така ли е? – така е. Кажете алелуя и се молете за неговото здраве.

– АЛЕЛУЯ!

Христо Ковачки е вашият спасител! И вашият спасител ще гори в ада, а вие го заплювате, проклинате и говорите зад гърба му – какви християни сте? Ако сте истински християни, трябва да помислите за спасението душата на вашият спасител. Така ли е? – така е. Кажете алелуя и се молете за спасението на душата му.

– АЛЕЛУЯ!

– Но молитви само не са достатъчни. Христо Ковачки е поел върху себе си толкова много грехове в името на вашето блаженство, че Господ няма как да го опрости. Затова са нужни действия, действия, в които вие да се жертвате в името на спасението на вашия спасител – Христо Ковачки. Така ли е – така е. Кажете алелуя и се молете за спасението на душата му.

– АЛЕЛУЯ!

– И ето, аз съм дошъл, за да ви кажа как да му помогнете, как да спасите душата на този божи човек, Христо Ковачки, поел върху себе си греховете на всинца ви. Има начин, чада мои, има начин да жертвате част от вашето блаженство и да го пратите в рая. Вие ще трябва да го подложите на адски мъки тука на Земята, само така душата му ще се пречисти и той ще се пресели на оня свят и ще застане от дясната страна на Бога, откъдето ще може да се моли за вашето спасение. Така ли е – така е. Кажете алелуя и се молете за собственото си спасение.

– АЛЕЛУЯ!

И тъй миньорите и техните семейства, прогледнаха от тази света проповед, събраха се и решиха да помогнат на своя спасител Христо Ковачки и да не позволят душата му да гори в ада. Те знаеха, че в края на месеца той ще дойде, за да прибере печалбите, да нагледа сметките и да набие нечия глава. Окрилени от християнски плам, те приготвиха всичко необходимо, за да изпълнят Христовото учение и да се покажат ревностни християни.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Когато Христо Ковачки пристигна в мината, пред очите му се разкри необикновена гледка: хиляди миньори и техните семейства, целите облечени в бяло и закичени с цветя, го чакаха пред административната сграда, а най отпред в черно расо и с огромен кръст в ръце се бе изтъпанил някакъв поп. Когато слезе от мерцедеса, пред него застана красива мома с напращели гърди и стегнато дупе, и му подаде поднос с хляб и сол. Преди да успее да зададе какъвто и да е въпрос, се видя заобиколен от тълпата и попът заговори:

– Спасителю наш, ти който носиш божието име, днес твоите раби искаме да изразим своята признателност за всичко, което си направил за нашето душевно спасение и те молим, най-коленопреклонно, да не ни отказваш тази чест и да ни позволиш да се погрижим за твоето спасение, така както ти се грижиш за нашето.

– Не разбирам, какво искате от мен. – промърмори Ковачки, чупна един залък от питата и щипна момата по задника.

– Остави се в нашите ръце, позволи на твоите раби да изплатят дълга си към теб и ни последвай – отвърна отчето.

– Да вървят да работят, така най-добре ще си изплатят дълга. И какъв е тоя цирк?

– Ела с нас, възлюблени ни бащице, ние искаме да изплатим не материалния, а християнския си дълг към тебе.

Ковачки огледа още веднъж мнозинствто, щипна отново момата, не видя нищо обезпокоително и реши да разбере какво толкова са му приготвили, с което да го изненадат. Обграден от мнозинството, той пое към своето вечно блаженство, към мястото си отдясно на Бога. Водени от попа, облечените в бяло миньори заедно с Ковачки влязоха в мината и се насочиха към прясно изкопана галерия. Когато стигнаха края й, Ковачки изпита безпокойство. Момата бе изчезнала, а в ярко осветеното помещение се виждаха казан, дърва, дървен одър със стърчащи от него пирони и множество ръчни режещи инструменти. Оформеното в края на галерията помещение бе явно близко до повърхността, защото се виждаше прокопан отдушник, през който се усещаше полъха на свеж въздух. Определено видяното не му харесваше и той се опита да тръгне обратно, тогава обаче, здравите ръце на миньорите го сграбчиха, силно, но нежно, а отзад започнаха да пеят някакви църковни химни.

– Прости ни спасителю, за болките които ще ти причиним, но правим го в името на твоето спасение и нашата християнска любов. Нека в дните и часовете на изпитание, които ти предстоят, твоя утеха да бъде представата за вечното блаженство, което те чака след края на земния ти път.

– Пуснете ме, как смеете, какви са тези налудничави изпълнения? Знаете ли с кого си имате работа, всички ще ви уволня и един лев няма да видите! Простаци, стига с този цирк! Вървете да работите, а тоя лудия свещеник, лично ще го ритам до портала! – крещеше Ковачки.

– Не хаби думите си, Спасителю наш, а пести силите си за изкуплението, което те чака, защото твърдо сме решили да спасим душата ти, която ти пожертва за нас.

– Пуснете ме, ви казвам, – продължаваше да крещи Ковачки вече обзет от страх, – пуснете ме, ще ви дам пари, ще ви дам всичко, което пожелаете, къщите, колите си, всичко ще ви дам, само ме пуснете! Ще изплатя всичките ви заплати в десеторен размер, сметките ще ви плащам, децата ви ще изуча, само ме пуснете!

– Не го слушайте, – възвиси глас отчето – чрез него вече говори Дяволът. Той е дошъл да ни омае и да ни отклони от християнският ни дълг да спасим душата на Ковачки. Да започваме и не позволявайте писъците му да смутят душите ви и да посеят там зърното на съмнението в правилността и светостта на това, което сме решили да извършим. Кажете алелуя и се молете за душата му.

– АЛЕЛУЯ!

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

И тъй, те първом отрязаха клепачите му, за да може да вижда всичко, което ще извършат за неговото спасение. И го пекоха на бавен огън, и го вариха в казана и го драха, и одран, но жив го сложиха на одъра със стърчащи пирони, и го биха с чукове , и с ръжени го бодяха, и всичко което знаеха за мъките на ада сториха тук на Земята върху неговото тяло в името на неговото спасение. И когато умря, след мъки, на които до тогава не бе подлаган нито един християнски светец, те си отдъхнаха, спокойни, че са изплатили дълга си и че неговият дух стои вече отдясно на Бога и ги закриля, и се моли на Господ да прости греховете им и да спаси душите им. Ето така заслужи своята святост Христо Ковачки, когото днес познаваме като св. Исус Ковача, закрилник на работниците, пролетариите и социалистите и на всяка отрудена и измъчена душа.

И днес още нетленните му останки могат да се видят в пещерната църква в Бобов дол, изградена в галерията, където верните му работници са го превели към светостта.

 

Подкрепете блога:

Предизборно проклятие за политиците от ДПС и БСП

 

 

 

 

 

Не мога да спра да ви мразя,
проклинам ви аз от сърце,
продажни, прогнили толупи,
от свински лайна – ДПС.
Какви мюсюлмани сте вие –
тъй гнусни и тлъсти свине!
Безбожници, алчни търгаши,
Аллах за вас – стока е.
И ваште молитви са блажни,
душите ви – купчина лой,
когато ви пипнат парите,
тогава надавате вой.

И вий, капитал-социалисти
и вий да измрете дано,
от вашите тлъсти снаги,
да стане червено петно.
Тъй гладни и жадни сте вие,
за слава, власт и пари,
че бихте продали, не майка
– самите себе дори.
Дано ви избесят там дето,
се вей Европейският флаг,
дано ви премажат тълпите,
на пролетарският крак.
Дано ви разстрелят, взривяват,
дано изгорите – дано!
Дано и вас да ви съди,
народният съд, а дано!

Не мога да спра да ви мразя
и чумата нека е с вас.
С парите, които крадете,
купете си свещи от нас.
Земята се нека разтвори,
морето дано ви затрий.
Кога в небесата летите,
Зевс с гръм да ви поздрави.

Не мога да спра и не искам,
и даже, бих дал всичко аз,
във пъкъла да се пържа,
в съседен казан –
там до вас.
Не ми трябват рай и девици
щом може до мойто ухо,
да стигат вашите вопли
и вашият стон – „Но защо?“

Ах, колко щастлив щях да бъда,
да стана сам дявол за миг,
и да ви ръгам с ръжена,
да ви разкъсвам безспир.
Да ви заливам със злато,
стопено във адската жар.
Със клещи да късам месата,
със въглен очи да топя,
с пари да подклаждам огньове,
където на шиш ви въртя.

Не мога да спра да ви мразя,
не мога, не искам, не ща!
Къде си ти, хан Круме страшни?
Ела, отсечи им крака,
ръцете,
ушите,
носа.
Ела, позлати им главите
и напълни ги с вино’,
да пием до дъно, дордето
забравим и зло и добро.
Къде си ти, Князe Борисе,
ела и затрий им рода,
и помен да не остане,
от туй гнездо на злина.

Дано ви издигат нагоре,
не с бюлетини – с въже!
Дано ви избират през мерник,
и да се целят добре.
Дано да гласуват с отрова,
със нож , острие и дърво.
Дано не кресла да ви чакат,
а ковчег, пръст, опело!
Дано и Смъртта да гласува,
преференциално – дано!

Дано, да ви чумата тръшне,
по корем се влачете – дано!
Дано изкълват ви очите,
не птици, куршуми – дано!
Дано ви се влачат червата,
дано изтече ви кръвта,
дано ви взривят във колата,
дано ви запалят дома!
Дано да умрете, продажни
и алчни боклуци – дано!
С краката напред да ви носят,
дано, и дано, и дано!

Подкрепете блога

Предсмъртният монолог на един Левон

Гледаше дулото насочено към него и не можеше да повярва. Как се бе стигнало до тук, как бе допуснал това да се случи? Страхът се бореше с гнева, неверието и презрението. Та той беше Левон, един от избраните, един от всесилните които определяха правилата. Един от строителите на системата. И най-важното, той бе невидимата ръка на пазара. Никой нямаше право да говори срещу него, никой нямаше право да го заплашва, никой нямаше право да го мрази, никой нямаше право да се съмнява в неговите решения, никой нямаше право да му иска обяснения. Но някой бе нарушил правилата, бе се изплъзнал от пазачите на системата и стоеше срещу него с насочено оръжие. Това трябваше да бъде невъзможно не просто да се извърши, а да се помисли, че може да се извърши. Някой бе посмял да мисли срещу системата! Това трябваше да е грешка, това бе невъзможно да се случи.

– Как смееш ти нещастнико, да идваш тук и да ме заплашваш? Ти, който дължиш всичко, което някога си имал, имаш и ще придобиеш тепърва, на хора като мен. Кой си ти, че да ме наричаш престъпник, подлец и измамник – мен Левон, богът на щастието? Кой друг, ако не аз, дава възможност на всеки несретник да се докосне до живота, който е мечтал да живее, за година, за месец, за ден, час и минута да е дори? Нима не съм аз този, който първо дава, а после взема? Който първо изпълнява желанията, а после търси отплата. Който първо спасява живота, а после му заповядва.

Какво представляват пред мен златната рибка, вълшебната лампа на Аладин, вълшебната торбичка, вълшебната покривка, вълшебниците въобще? При мен няма нужда от пост и молитви, за да се изпълнят молбите ти, желанията ти. При мен няма нужда да бъдеш добър, умен или успял, дори няма нужда да имаш късмет, важното е да искаш и да си готов да заложиш бъдещето си, за да получиш сега онова, което ти се ще да притежаваш утре. Аз дарявам щастие на всеки, може да е само за миг, но дарявам. Аз вярвам във възможностите на всеки един дошъл с молба на моя праг и го карам самият той да повярва в себе си. Аз съм този, който може да накара всеки да се труди на предела на възможностите си, да изстиска всичко от себе си и да ми го даде, за да мога аз да го дам на други.

Обвиняваш ме, че съм вземал повече отколкото съм давал и, че голяма част от взетото съм отделял за себе си, но кажи ми как бих могъл да дарявам щастие, ако самият аз съм нещастен? Наричаш това, което вземам след като съм дал – лихва, а аз го наричам благодарност. Защото нима благодарността, не би трябвало да е по-голяма от помощта? Заблуждавал съм хората, като не съм им разкривал напълно условията при които получават своите мигове щастие – но не съм ги скривал. Те са там, изписани с дребен шрифт, за да не убиват вярата, желанието и усещането за успех. Кой би бил щастлив, ако първо му обясниш, че вярата му е породена от незнание, възможностите му – ограничени, а бъдещето му – предопределено от системата? Какъв бог бих бил аз, ако вместо вяра пробуждах съмнение, вместо увереност – предпазливост, вместо щастие – страх? Има хора, които без мен никога не биха почувствали сладостта от живота, ако не им бях дал толкова пари колкото им трябват, в замяна на вярата, че могат да ми върнат толкова, колкото никога не биха могли да изкарат.

Обвиняваш ме, че им отнемам живота, че ги заробвам и ги правя свои слуги доживот, но преди това съм им дал нещо в замяна – дал съм им вяра, че могат да бъдат щастливи, че са щастливи. Накарал съм ги да вярват в живота, а не в спасението на душата.  Казваш, че цената на щастието, което дарявам била висока. Че мнозина слагат край на живота си, заради моята алчност. Безумие! Нима живота е безкраен? Как мога аз да съм причината за този край, като условието на самият живот е неговия край? За мнозина краят идва, без да са усетили щастието, но не и за тези, които са взели от мен. Казваш, че това което давам не било щастие, а пари, но кажи ми каква е разликата? Парите са в основата на всичко и аз съм бог на щастието, именно защото съм бог на парите. Парите управляват света. Парите са закона,  властта и живота.  Да бъдеш ли да не бъдеш зависи от парите. Да имаш или да нямаш зависи от парите.  Дали се чувстваш жив или мъртъв се определя от парите.

Няма друга ценност освен парите, няма действие извършено някъде, чиято цел да е друга освен правенето на още повече пари. Самият ти си тук заради парите, защото справедливостта според теб се заключава в правилното им разпределение. Защото ти искаш да седнеш на моето място и да бъде твоята воля. Не можеш да убиеш Бог, особено богът на парите. Защото вярата в парите е единствената религия успяла да покори света. Защото дори да ме убиеш, парите ще създадат друг бог. За да убиеш мен, трябва да убиеш парите – за да убиеш парите, трябва да убиеш мен. За да убиеш и двама ни, трябва да убиеш вярата в нас.  Но ти си просто човек, не си бог и макар, че си дръзнал да се изправиш срещу мене, аз съм готов да ти простя и дори ще ти направя подарък. Свали това дуло и вземи тази кредитна карта с преференциална лихва от 0%. Само днес, само сега, само в този миг. И обещавам ти, че няма да те съдя. Осъзнай се, стани отново част от системата и изкупи греховете си.

Проехтя изстрел, куршумът влезе между невярващите очи на бога на парите, премина през черепа и се заби в плаката рекламиращ новите кредитни карти с 0% лихва, точно в нулата. Кръв и парчета мозък се стекоха върху дребния шрифт, скривайки го.

Матусал

Старецът повдигна синьо-зеленото топче така, че да заблести под лъчите на слънцето и се вгледа в дълбоките черни очи на момчето:
– Значи ти смяташ, че това не може да е плод на друга сила освен на разума, въплатен в душата на човека?
– Точно така – заблестяха предизвикателно очите на момчето.
– И вярваш, че няма Бог?
– Вярвам. Нито Природата, нито Съдбата, нито Случайността, са способни да създадат дори толкова просто нещо, като това топче. И ние знаем че то не е създадено от Бога, а от човека, единственото проявление на Разума в тази необятна Вселена.
– Но дете, кое е по-сложно това топче или човешкото тяло?
Момчето затвори очи и се замисли, бе усетило капана на собствените си твърдения.
– Щом вярваш, – продължи стареца – че създаването на подобно просто нещо не е по силите на Природата, Съдбата и Случайността, а единствено на Разума, как е възможно да приемеш, че човекът и Вселената са създадени без участието на някакъв вид Разум?
– Дори и да има Бог, аз няма да позволя да бъда играчка в ръцете му. – тихо, но твърдо заяви момчето.
– Не той, ти  играеш със себе си – каза стареца, а тъгата струеше от очите му.

Близо хиляда години бяха изминали от този разговор и ето, че днес, когато трябваше да празнувам своята победа над Бога, разбрах, че съм победил само себе си. Да, аз съм неунищожим, аз самият съм Бог, плод на най-добрите научни постижения на човека, на разума на човека, но дали съм човек или съм негово безсмъртно подобие? Аз изсмуквам енергия от слънцето и впрягам силите на вятъра, мога да използвам всяко движение в моя полза. Мога всяка частица материя да превърна в източник на сили за своето съществуване. Мога да бъда, докато съществува Вселената. Но това което съм, не е това което бях. Днес, аз съм чиста информация съхранявана в най-сигурното тяло, но съм безчувствен. Не изпитвам нито болка – нито удоволствие, нито любов – нито омраза. Чувствата са заменени с най-чиста логика, където единствените „чувства“ са точните параметри, където всичките ми действия се вместват в рамките на „може и не може“, „трябва и не трябва“.

Да, аз съм безсмъртен, но дали съм жив? В мен се съхранява онзи момент, в който започнах да подменям собствената си същност и тяло, изцяло възползвайки се от постиженията на човешкия разум, на научно-техническия прогрес. В началото пуснах вътре в мен да работят хиляди нано-роботи, които да се борят със старостта, с износването на органичното ми тяло. После започнах да подменям крайниците си с механични, а също и органите си. Престанах да чувствам болка, да усещам как бие сърцето ми, да се страхувам и да плача, да се смея и да обичам, но все още душата ми се помещаваше в органичният ми мозък. Все още моите спомени бяха спомени, все още моите желания – желания, моите надежди – надежди. Все още бях човек, все още част от мен бе създадена не от мен, а от някой друг когото не познавах и чиято роля в собственото си съществуване ненавиждах. Аз исках да бъда свободен, да бъда плод само на собствените си усилия, на постиженията на човечеството, на познатия ни разум. И когато науката откри метод, с който можеше да извлече информацията от мозъка и да я запише на друг носител, не се поколебах. В този миг се чувствах победител. Бях създал сам себе си, отредих на Бога ролята на безпомощен наблюдател, изтръгнах се от замисъла му.

Лично контролирах унищожаването на мозъка ми, тази последна жалка останка на божия промисъл. Сега разбирам, че тогава съм умрял, че съм убил човека и съм създал безсмъртно чучело, машина, която трябваше да бъде човек, но не е. Как ли съм се чувствал, докато съм умирал, къде е сега безсмъртната ми душа, щом не е в мен. Какво друго съм аз, ако не безсмъртно безчувствено копие на човека, който бях? Да, аз помня целия си живот, от времето на раждането си като човек, до днес, но не го помня по човешки, не ме обземат чувства, желания, терзания, не, аз просто трупам и съхранявам информация. Аз съм един безсмъртен източник на информация за собственото си съществуване, за прехода от живот към съществуване.

Не бях сам. Само най-богатите от човеците, можеха да си позволят подобна трансформация. Образувахме общност на Победителите, но нямаше за какво да общуваме. Обградихме се с армия от роботи, които да ни пазят от жалкия човешки вид плод на божията сила. Избихме милиарди човешки същества в името на собственото си безсмъртие. И какво от това? Какво постигнахме? Какво искахме да постигнем? Защо? Нима смисълът на нашия живот бе просто да бъдем? Да бъдем вечни?

И ето, че днес се отправяме на пътешествие из Вселената в търсене на Бога. Ние Победителите, ще търсим Победения, за да премерим сили в една последна битка. И за да не тръгнат след нас други, ще унищожим човечеството. След нас е потоп. Кои сме ние – Енох, Ирник, Ламех, Сиф, Кианан, Иаред, Малелеил, Мафусал. А аз, аз съм Матусал.

Решиха: Пеевски остава депутат

Конституционният съд излезе в късния следобед с решение по казуса с депутатското място на Делян Пеевски. Решението бе обявено на извънредно пресобръщение в сградата на Съдебната палата. Решението на конституционният съд е окончателно и гласи, че няма основание Делян Пеевски да освободи депутатското си място в 42-рото Народно събрание. Ето и самото прессъобщение:

„Уважаеми госпожи, госпожици и господа журналисти,

Решихме днес 3-ти септември да обявим нашето становище относно казуса с депутатското място на г-н Пеевски, за да може новата сесия на 42-рото Народно събрание да стартира, доколкото се може нормално. Съзнаваме, че правим това изявление в критичен момент, но решението е от изключителна важност за начина по който функционира нашата парламентарна демокрация и е в неин интерес. Знаем, че то няма да се хареса на една част от обществото, но ние нямаме за цел да се съобразяваме с нито една част от него, а само и единствено със закона.

На мнозина може би ще им се привиди някаква задкулисна конспирация, целяща да даде храна на протестите срещу правителството, уверяваме ви, че това не е така, а точно обратното. Целта е тези хора протестиращи близо три месеца по софийските улици да имат време да прочетат нашето становище и да вникнат по-задълбочено в нашите мотиви. Надяваме се, те и не само те, да разберат, че демокрацията не е собственост на една или друга група хора, а общо дело на целия народ позволяващо му да разрешава проблемите си по един мирен, цивилизован и законен начин. Всичко друго е опит за узурпиране на идеята за демокрация.

И така нашето решение е, че г-н Делян Пеевски остава депутат в 42-рото Народно събрание. Цялостната мотивация за взетото решение ще намерите в изявлението което сме предоставили на всеки един от вас, носещо заглавието „За депутатите“. Там ще намерите отговор на всички въпроси, които виждам, че напират във вас. Благодарим Ви за вниманието.“

Прилагаме пълния текст на въпросното изявление: „

За депутатите

През последните месеци, ние бяхме заети с решаването на един особен казус, касаещ демократичния живот в Република България. А именно казуса с депутатското място на г-н Делян Пеевски. За да го решим, ние се съобразихме не само с българските закони, но и прегледахме основно законите на различните демократични общества съществували в познатата ни човешка история, от древната античност до наши дни.  Ние отново разгледахме и разбиранията за понятия като морал, етичност  и човещина, и не на последно място, обичайното право, което е основа на законите във всяка точка на света. Въз основа на този огромен труд, който положихме, ние единодушно стигнахме до решението, че няма причина г-н Делян Пеевски да бъде лишен от конституционното си право да бъде избран за депутат и, че дори самият казус който разглеждаме, за лишаването му от това право, е противоконституционен.

Как се стигна дотук. Всички си спомняме протестната вълна, която се надигна в една ограничена част от българските граждани, когато г-н Делян Пеевски бе избран за шеф на ДАНС. Същият този г-н Делян Пеевски тогава постъпи много по-демократично, толерантно и човешки, отколкото тези които крещяха срещу него, като се отказа доброволно от този пост, тъй като той го ангажираше като представител на целия народ, а се видя, че такава общонационална подкрепа, необходима за нормалното функциониране на тази държавна институция не бе получена. Той се отказа от поста и понечи да се върне там, където го бяха изпратили една малка част от българските граждани, чиито интереси той се бе наел да защитава – в Парламента. Но уви, дори това му бе отказано от протестиращите. Те усетиха в себе си силата да налагат решения по недемократичен начин и бяха решили да го стъпчат, а с него и тези които му бяха гласували доверие, без да съзнават, че по този начин потъпкват самата идея за демокрация, която уж защитават.

Ние през тези месеци, наблюдавахме много внимателно протеста, следяхме неговото развитие, неговият катарзис, наблюдавахме обществото като цяло и видяхме, че протеста не е това за което се опитва да се представи и не цялото общество е представено там. Дори и в най-масовите си прояви, протеста не набра повече хора, от необходимите за постигане на едно-две депутатски места, но въпреки това претендираше, да влияе върху решения, които се вземат с парламентарно мнозинство. Една част от самите протестиращи, побързаха да се разграничат от предишните протести и да обявят себе си за богати, умни и красиви, за разлика от предишните протестиращи. И по този начин, сами отделиха себе си от обществото, защото обществото не се състои само и единствено от красиви, умни и богати хора, а напротив има доста грозни, бедни и простовати хорица, имащи нужда от помощ и разбиране, а не от перчене и самовлюбеност.

Защо казваме всичко това, защото няма как да изразяваш  отношение от името на цялото общество и същевременно да държиш да се разграничиш от него по какъвто и да е признак. Или си част от обществото и работиш в негов интерес без излишно самоизтъкване и жажда за публичност и признание, или се оказваш в позицията на поредния самовлюбен моралист, единствената способност на който е да назидава и хули, но не и да осъществи дори най-малката промяна. За съжаление част от протестиращите, най-активните измежду тях, решиха, че тяхната красота, богатство и начетеност им дават достатъчно основание да изискват приумиците им да се приемат като законови актове. Това, че имали възможност да си плащат сметките, че ги плащали, им давало основание да решават съдбините на тези, които не могат да си платят дори за насъщните нужди, без да си поставят въпроса „Защо има такива хора?“. Те застанаха, срещу всеки който не е като тях, който не приема техните желания за закони, техните разбирания  за канони, техните лични стремежи за общи.

Тези хора, които никога през живота си не са се сблъсквали с нищетата и несигурността, които смятат, че хората сами са виновни за недостатъчната си интелигентност и успех в живота, че обществото е дало равна възможност на всички да се развиват, нещо което самата природа не е успяла да постигне, те опровергават самите себе си заставайки на пътя на г-н Делян Пеевски към депутатското място. Защото какво друго иска г-н Пеевски освен да се развива и то в полза на обществото?

Нека видим обаче, какви са техните аргументи, какви са техните постъпки в желанието им г-н Пеевски не само да се откаже от позицията си на шеф на ДАНС, но и на депутат. Те създадоха един негативен медиен образ на г-н Пеевски, обсипвайки го с най-различни епитети – олигарх, мафиот, аморален тип, дори си позволиха да го хулят въз основа на чисто физическият му облик. Те го осъдиха без процес, без съд, без защита, без нито един от инструментите на демокрацията, освен свободата на словото да хулиш. Къде г-да протестиращи остана основният принцип на правото „невинен до доказване на противното“, къде остана древният постулат, че спасяването на един невинен, струва повече от осъждането на десетима виновни? Ние ще ви кажем къде, той остана скрит зад завистта, че самите вие не сте на неговото място, защото това е единствената причина, която може да предизвика подобно погазване на демократичните-правови принципи.  Вие го осъждате, защото му завиждате, защото не можете да понесете факта, че един грозен, прост, но богат човек е стигнал там, където вие умните, красивите и богатите не успяхте. Но зададохте ли си въпроса „Защо не успяхте?“

Защото, докато вие искахте един-другиму пари, в замяна на депутатски места, без дори още да сте се явили на избори. Депутатски места реални единствено във вашите сънища и мечти. Депутатски места, които смятахте, че заслужавате поради вашата интелигентност, красота и богатство, този човек обикаляше из страната и агитираше сред простите, бедните и грозните, които вие презирате. И те му повярваха и го избраха, защото така действа демокрацията. Демокрацията изисква не само да будиш завистта и възхищението на обществото, а да общуваш с него на неговото ниво.

Но да се върнем на вашите определения за г-н Пеевски, които смятате, че са достатъчни за да бъде изхвърлен той от политическия живот на нашата демократична държава. Казвате, че той е олигарх, и какво от това? Това престъпление ли е? Има ли един закон в тази държава, където да си олигарх е посочено като престъпление? Казвате, че е проявление на мафията и е добил богатството си по неясен начин, че е плод на задкулисни и корупционни сделки? Дайте доказателства за неговият престъпен генезис и ги внесете в прокуратурата, нека бъде съден, ако имате други доказателства освен голословните твърдения с които засипвате обществото през медиите.  Ако не можете да докажете нищо, но продължавате да го твърдите, тогава по какво се различавате от жълтата преса? Щом казвате, че сте борци за демокрация задействайте институциите, които представляват демокрацията. А ако смятате, че им нямате доверие, че законите са калпави, а тези които ги прилагат недостойни, то не изливайте гнева си върху следствието Пеевски, а върху причината и там насочете гнева си, ако е искрен.

И ако действително желаете да промените нещо в държавата, поискайте доверието на българските граждани и станете техни представители. Позицията, която в момента заемате е недостойна, вие искате да управлявате, без да носите отговорност за решенията, които желаете да наложите. И ако до тук можеше да има някакво извинение, и дори разбиране за вашите мотиви да не желаете г-н Пеевски да бъде депутат, то осмиването на неговият физически образ не е нищо друго освен проявление на детинска жестокост. Защото ние не смеем да допуснем, че подобна проява е възможна у едни мъдри, интелигентни хора. И именно атакуването на неговият физически недъг поставя под въпрос вашата интелигентност, защото този негов физически недостатък е болестно състояние, и вашите действия вгорчават допълнително и без това трудният живот на човек с подобен проблем. Вие се показвате неспособни да изпитвате състрадание и разбиране към един човек, а искате да решавате обществено-наболели проблеми!

Опасяваме се, че именно въз основа на неговият физически недъг, вие искахте да изпъкне вашата красота. Че въз основа на неговият ограничен ум, вие желаехте да изпъкне вашата интелигентност. И се надявахте, че тези два негови недостатъка ще са достатъчни за да го стъпчете въпреки богатството което притежава. Да не забравяме, обаче, че вие уважавате богатството и го считате за признак на успех и награда за интелигентност, но явно не отнасяте това към всички хора. Защо не изригнахте толкова стремително и упорито срещу други хора, оказали се в положението на г-н Пеевски, например станалият нарицателен „бат Сали“? Колко признака трябва да притежава човек за да го припознаете като част от себе си? Два, три? Един явно не стига, щом богатството на г-н Пеевски не бе достатъчно да бъдете снизходителни. Сигурно два, щом красотата и богатството на „бат Сали“ не предизвикаха подобна реакция.

Само че, вие  не сте красиви и умни, и макар да се радвате на някакво богатство, то завистта и алчността надделяват над вашата красота и интелигентност, и загрозяват образа ви. Затова и не успявате да получите широката подкрепа на обществото, защото не искате да сте част от него, а да сте над него. И виждаме, че отново част от вас правят сметки за депутатски места, без да са се срещнали с други хора освен със себеподобни. Вие не представлявате целия народ, и няма как да го представлявате защото ви е гнус от него. Вие смятате, че г-н Пеевски не трябва да е депутат, защото вие не сте гласували за него, но други са. И нямате право, ако ще се наричате демократи, а не тирани, да им отнемате правото на собствен избор. Ние видяхме, че този човек по време на предизборната кампания (за разлика от много други), се изправи пред своите избиратели и говори с тях. Той разгорещено и страстно им обещаваше, че ще се погрижи техните проблеми да бъдат решени, техните мечти, сбъднати. И те му повярваха и гласуваха за него. Кои сте вие, че да им отнемате надеждата, в лицето на г-н Пеевски?

Казвате, че неговите избиратели били прости, грозни, не си плащали сметките, но забравяте главното, че те са част от народа и като такива имат право на глас. Не всички хора са умни и красиви, още по-малко са тези, които могат да се нарекат богати, но всички те са деца на природата и ако искате да ги промените, ще трябва да се научите да общувате с тях, да вниквате във проблемите им, а не да ги игнорирате, не и да ги назидавате постоянно. И в никакъв случай, и по никакъв признак, не трябва да се стремите да се разграничавате от тях. Всички ние сме част от един общ организъм наречен държава и неговото функциониране зависи от способността ни да се обединяваме, а не да се разделяме.

Парламента не е модна къща, нито университет, нито клуб на богатите, той е или би трябвало да е огледало на обществото. И ако искате да промените това което виждате в него, то първо започнете от себе си. Делян Пеевски е и ще остане депутат в 42-рото народно събрание по волята на тази част от българския народ, която го е изпратила там. А дали вие ще сте част от следващия Парламент, зависи не от тънките ви сметки, а от способността ви да общувате с всички хора, без да им окичвате епитети.

С уважение – Конституционният съд на Република България „

Последният лешояд или за честта на един журналист

Миролюб седеше зад бюрото и почукваше нервно с химикалката по плота. Днес бе ужасен ден, всички агенции подаваха някакви сълзливи и прочувствени информации, изпълнени с любов, гордост и успехи, и нито капка кръв, единственото което се лееше бе пот от спортните новини. Ужасно, ужасно и ужасно. Отдавна не си спомняше такъв тягостен ден изпълнен със щастие и наслада. Без трагедии животът се превръщаше в една безкрайна комедия, а той мразеше комедиите. Мразеше и да се смее, заради тъпия крив зъб, който загрозяваше иначе строгия римски профил на лицето му, когато се усмихне. Без страх, без панически ужас, без наплив на адреналин, без потоци от прясна гореща кръв и без студа на вкочанени вече тела, светът се превръщаше в едно уютно, топло местенце, в една утопия и хората забравяха за Смъртта, за възможността да бъдат зверски убити, да умрат при катастрофа или друг нещастен случай, при природно бедствие и дори отхвърляха възможността да се самоубият.

Какво по-дяволите се случваше днес? Вече бе издълбал близо сантиметър дупка върху бюрото си, ако продължаваше така повърхността му щеше да заприлича на пода на Шаолинският манастир. Удари с всичка сила от яд, химикалката се строши и го поряза. Кръвта му бликна от раната, сякаш в опит да потуши неистовата му психическа жажда за червената течност.

– Мамка му шибана! – изкрещя с все сили не толкова от болка, колкото от яд и стресна задрямалите си колеги в редакцията. – Мамка му, мамка му!

Къде са днес пияните шофьори? Къде са изперкалите нещастни хора, творящи убийства? Къде са престъпниците борещи се за територии? Къде са отчаяните от живота, изгубили работата си или затънали в дългове хора? Къде са безнадеждно болните? Къде са ревнивите съпрузи? Къде са умиращите роднини на известните българи? Къде отиде етническата омраза, хомофобските прояви? Къде дреме Смъртта, да не й се е счупила косата? Къде са тъпите протестиращи играещи си на революция, дори те биха я зарадвали? Ако продължаваше така, най-много да го пратят да снима Йоло Денев и пак някой глупак да го обърка с колегата му Габриел. Много мразеше да го бъркат с Габриел. Как можеха да го бъркат с този сълзлив тип, който бе станал журналист поради някакво нелепо стечение на обстоятелствата?

Ех, ако се беше родил в Америка. Америка щеше да бъде рай за него, с толкова много и постоянни убийства – масови, зверски, кървави, садистични, и най-вече редовни. Ако живееше там, вече да е взел Пулицър. В сънищината си винаги сънуваше как работи в CNN и му се пада да отрази най-големият терористичен акт в историята – мини атомни бомби взривени над стотици училища и детски градини. Как тича от скелет на скелет, как дава в близък план изгорялата от радиацията кожа, капещата плът, кървящите очи. Как безапелационно  застава на пътя на обзетите от паника родители, ридаещи над телата на децата си, или търсещи с поглед останките им, и им задава вечният въпрос – „Какво изпитвате в момента?“. И точно преди да получи отговора се събуждаше, и установяваше, че е имал полюция.  Веднъж бе постигнал оргазъм, докато предаваше драма със заложници от една банка и още веднъж когато предаваше на живо кадри от самоубийство заобиколен от близките на самоубиващият се.

Няколко пъти подаваше молба за зелена карта, но все го отхвърляха, и знаеше защо. Заради проклетото име. Мразеше родителите си заради това име. Миролюб, нима това бе име достойно за водещ журналист? Дори галено звучеше още по-ужасно, Любчо! А можеха да го кръстят Катострофан, така по-елинистично, по-зверско, по-кърваво. Или Кръволин, ако искаха типично българско име, дори на Садомах щеше да се радва.

– Дайте ми лепенка бе, боклуци, какво сте ме зяпнали? – изкрещя към колегите си – Да не ви се щеше с моята кръв да си направите емисията?

Скандал, паника, ужас, страх, това бе неговата стихия. Колегите му се разтърчаха в стремеж да му помогнат уплашени да не ги накисне пред началника им и да бъдат уволнени. Миролюб бе миролюб само по име.

Изведнъж мониторът му се оцвети в червено и зави сирената, която бе вързал за такива случаи. Седна и кървавите му пръсти пробягаха по клавиатурата.

– Война имаме война, атомна война! Щатите са изстреляли атомна бомба по Сирия, Иран се е включил. Руснаците също. О, Господи благодаря ти. Смърт на Мира, да живее Войната. Имаме кръв и милиони загинали, милиарди страдащи и аз ще го отразя, за тези които все още са останали живи. Пуснали са атомна бомба над Пловдив?! Ураааааа, напред към Филибето.

Миролюб, обзет от радостна истерия, крещеше неистово щастливо. Бръкна в шкафчето си и облече антирадиационният  костюм, който си бе купил след аварията във Фукушима, в очакване на ядрен инцидент в АЕЦ Козлодуй. Той бе велик и бе подготвен за всички случаи. Изведнъж подът се разтресе, стъклата се пръснаха на хиляди парченца и блесна огнена светлина. Над София бе взривена атомна бомба. Изминаха няколко минути, докато се окопити. За щастие му нямаше нищо, но всички около него се гърчеха в предсмъртни мъки. Желязната каса в която държеше специалната камера за такива случаи, зееше отворена, но на камерата и нямаше нищо. Наистина имаше невероятен късмет. Щеше да запише случващото се, цялата трагедия с всичките и подробности, и да я излъчат по новините в целия свят. Този път Пулицър бе негов.

Камерата имаше батерия за шест часа. Шеста часа той неуморно бродеше сред трупове и ги побутваше с крак в търсене на признаци на живот. Засне стотици хора гърчещи се в предсмъртни мъки, молещи за вода, за помощ, за блага дума или поглед, за утеха и на всички задаваше един и същи въпрос. Великият въпрос, въпросът на въпросите – „Какво изпитвате в момента?“. Питаше ги, дали знаят какво е станало с близките им, къде са били по-време на взрива, на какво се надяват, какво очакват от бъдещето? Усети, че е постоянно надървен, удоволствието бе неземно, сигурно така се чувстваха асасините в рая, обгрижени от 40-те хурии. Скоро престана да среща полумъртви хора, всички измряха. Батерията на камерата свърши.

Сега трябваше да открие някой жив, някъде в някое бомбоубежище, на който да покаже репортажа. Ден след ден скиташе по изгорелия свят, търсейки признаци на живот, но не откриваше нищо. Какъв абсурд, той който мразеше Живота, в мига на своето величие, имаше нужда от него, но уви Смъртта бе поела контрол над Света.

А Господ гледаше от горе последното си чадо, крачещо сред останките на земята която бе създал за шест дни, и която неговото любимо творение унищожи за един, и се усмихна. Това негово творение бе грешка, не бе човек, бе лешояд и сега последният лешояд бродеше из останките.

Миролюб стискаше касетата до гърдите си и се влачеше с последни сили. Спъна се, падна и повече не стана, миг преди да умре се изпразни, но не в последно усилие да дари живот, а унесен от спомена за великата трагедия която бе отразил, като истински журналист.

Бурен смях се разнесе от небесата, Господ се готвеше да сътвори нов свят.

Фараон

Внимание! Разказът поместен по-долу не е предназначен за четене от хора със слаби сърца и изострена чувствителност и е забранен за лица под 18 години. Той е плод на най-мрачната част от душата на автора, която някога е чела книги на ужасите и е гледала ужасни анимационни детски филмчета. Възможно е разказът да предизвика негативни реакции сред банкерското съсловие, затова препоръчваме да не се чете от докачливи банкери или техните ПР-и. На останалите пожелавам приятно четене, ако е възможно.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Не си падаше по културните мероприятия, все пак той бе Волен Хамбарголям – най-успелият банкер в държавата и факта, че се налага да влиза в досег с по-низши същества крепящи своето самочувствие не на пари, а на някакви духовни ценности му бе противен. ПР-ът му обаче успя да го убеди, че в името на имиджа се налага от време на време да присъства в културния живот, дори и с цената на това да се слее за час два с някакви заблудени бедни душици отделили пари за да отидат на театър и така да се почувстват част от културния елит на страната. Мехурът му бе пълен, добре, че дойде антракта иначе щеше да се наложи да понесе и неодобрителните погледи на останалите, докато ги вдигаше от местата им за да отиде до тоалетната.

Излезе във фоайето и се запъти към тоалетната. Добре, че поне за нея не се плащаше, това щеше да бъде пладнешки обир, стига му, че си плати билета за театъра. Застана пред писоара и потърси своята мъжка гордост за да се облекчи. Сети се за онези смешници, които се опитаха да осквернят събитието „Банка на годината“ със своите нелепи и просташки скандирания пред Шератон, мисълта, че някой от тях можеше да е сред публиката го отвращаваше. Такива гниди трябваше да бъдат смазвани с цялата тежест на системата. Всеки опит някой да протестира срещу него самият, срещу банката която представлява и срещу гилдията въобще, трябваше да бъде заплатен с имота и бъдещето на този някой и целият му род до девето коляно. Ние сме живите мъртви, за нас или добро или нищо – мисълта не му се понрави, дори го изнерви допълнително, за малко да прищипе атрибута си.

В същият момент усети някой да му слага кърпа на устата и изгуби съзнание.

Няколко човека станаха свидетели на интересна гледка, трима мъже на средна възраст мъкнеха огромното туловище на банкера Волен Хамбарголям към джипа му, паркиран пред театъра. От думите им стана ясно, че му прилошало в тоалетната и те ще го откарат до „Бърза помощ“, понеже ако разчитат на бързината й имало вероятност държавата да се лиши от този стълб на финансовата стабилност.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Събуди се в някакво влажно тъмно място, не помнеше как се е озовал тук. Последните му спомени бяха от тоалетната на театъра. Усети че е седнал и се опита да стане, но не успя. Беше гол, той беше гол, седнал, а под задника си усещаше голяма дупка. Какво значи това по дяволите?! Къде е и как се е озовал тук? Ръцете му бяха приковани към нещо, а също и краката. Не можеше да мръдне въобще.

– Помощ, помощ! – извика със все сила.

– Я, имаме банкер – се чу глас в тъмното.

Прещракване и над главата му светна някаква едва мъждукаща лампичка. Приличаше на 12 волтова крушка. Видя това, което преди малко само усещаше и се ужаси. Беше гол привързан към някакъв стол с огромна дупка на седалището. Глезените, бедрата, кръста и под мишниците, бяха завързани здраво към стола, но не с въжета, а със скоч, явно за да не му спрат кръвообращението. Досами гърдите му бе тикната здрава дървена маса, доста стара, направена от талпи. Ръцете му бяха приковани към масата с метални гривни с болтове. Не можеше да направи никакво движение, сигурно и масата и столът бяха приковани към пода по някакъв начин, но не можеше да види как. Това не можеше да е истина, просто не можеше да е истина.

 Изведнъж на масата пред него се появи лист хартия с огромен надпис „Ние те спасихме“, под него обаче с много ситен шрифт бе написано „отвлечен си“. Разбра, че е отвлечен от някакви хора със странно чувство за хумор, това вкара яснота в ситуацията и до някаква степен го обнадежди, щом е отвлечен ще искат пари. Щом искат пари ще им даде, пари има, но защо ще го третират така. Трябваше да им каже, че ако искат да получат откуп не могат така да се отнасят към него. Успя да различи три силуета, светлината бе прекалено слаба за да вижда друго освен очертания.

– Какво искате? – простена той.

Отново пред него се появи лист с огромен надпис „Искаме един милион евро“, а под него със ситни букви бе изписано „не искаме пари“.

– Ще ви платя, колкото искате ще ви платя, само ми дайте дрехи и ме освободете от този стол. – а после, помисли си той, ще си ги възстановя от тъпаците взели кредит от моята банка.

 В помещението се разнесе тих кикот.

– Ти май не си прочел всичко?

– Искате един милион евро, ще ги получите, само ме развържете и ми дайте дрехи.

– Чети, чети, имаме време, не бързай.

Той прочете още веднъж надписа и в ума му се наби ситния шрифт – „не искаме пари“. Потръпна, тези са някакви психопати.

– Но, кое е вярното? Не мога да разбера.

– Уж банкер, а не разбира. Колко договора си съставил за отпускане на кредити? Ние ли да те учим, че истината никога не се пише с големи букви. С големи букви се пише това, което трябва да прочете клиента, неговите мечти, желания, блянове. Защо вярваш, че искаме един милион евро, а не вярваш, че сме те спасили? Защото истината е в ситния шрифт, но на теб ти се иска да повярваш на големия надпис.

– Кои сте вие? Защо се държите с мен така? Какво съм ви направил? Пуснете ме и ще ви дам всичко, всичко което поискате, ще ви зарина с пари. Обещавам ви, наистина и няма да ви търся. Само ме освободете.

– Не можете г-н Хамбарголям. Дори вие не сте способен да осъществите това което ни предлагате. Системата няма да ви позволи, а и ние не сме някакви професионални престъпници ползващи се с политическа подкрепа, за да успеем да се откопчим от последствията на постъпката си. Ние не искаме пари, ние искаме отмъщение, а системата не ни осигурява такова. Няма начин да ни дадете пари и случаят да бъде забравен, хората от вашата гилдия няма да го позволят, те ще ни преследват до сетния ни дъх.

– Кои сме ние питате, ние сме три от безброй многото златни рибки които сте хванали и отглеждате във вашият бизнес аквариум и чието поколение също е осъдено да ви служи. Вие ни примамихте, възползвахте се от нашата неграмотност, злоупотребихте с вашата всесилност и ни отнехте всичко, разбихте живота и семействата ни, и сложихте ръка върху бъдещето ни и това на децата ни. Вие ни отнехте дори надеждата. Не само това, вие ни забранявате да ви мразим!

– Защо ли – за удоволствие!

– Ще ви открият, знаете ли колко хора ще ме търсят? Цялата държава е вдигната на крак заради мен. Няма да ви се размине. Пуснете ме доброволно и ви обещавам да не ви убия, а да изгниете в затвора.

–  Ха така, озъби се банкерчето! Показа си свирепите зъбки. Плашиш ни значи, а преди малко пари ни предлагаше. Това са твоите инструменти – Пари и Страх! С тях контролираш всичко, нали?

Волен се изплю и плюнката му залепна върху думата пари на надписа.

– Където и да се намираме ще ви открият. Дори да ме убиете ще ви открият.

– Бре, бре, бре и смел. Хубаво е, че си смел. Знаеш ли къде се намираме? В една изба, в първото изоставено село в държавата. Тук от 50 години не е живял никой, а от 30 не е стъпвал човешки крак. Дори на картите на банките го няма. Имаме над 500 запустели села в страната и ти си в едно от тях, колко време според теб ще отнеме докато ги проверят всичките, ако въобще се сетят да ги проверят? Трябваше да си сложиш чип в дебелия задник, за да могат да следят къде се намираш от космоса. Викай колкото си искаш, няма кой да те чуе.

– Не плюй, не хаби влагата в тялото си, ще ти трябва, ако искаш да живееш по-дълго.

– И какво смятате да правите щом не искате пари? Какво, ще ме убиете?

– Не няма да те убием, не и така както го описват по глупавите мелодраматични филми и безвкусни екшъни. Колко още ще живееш, ще зависи само от теб. Ние сме три златни рибки, но сме хванали рибаря и сме решили да осъществим едно негово желание, да бъде погребан като фараон. Ние също изчезнахме и никой няма да ни види, докато ти си жив, но нашето изчезване няма да направи впечатление на никого на фона на твоето. Нас никой няма да ни търси, всички ще търсят теб. Това е нашата операция, операция „Фараон“. За разлика от теб обаче, ние сме ти оставили поне надеждата. Тя ще е жива, докато имаш сили да живееш, така че ги пести. Да започваме.

Някой се приближи зад него и го хвана за главата. Изви вратът му назад, така че пред погледа му се появи малката лампичка. Друг намота главата му с бинт.

– Дайте златото. Ти затвори уста и очи, освен, ако не искаш да го изгълташ. Сложихте ли гърнето под стола? Хайде. Не мърдай.

Усети пареща болка. Нещо горещо се стичаше по лицето му. Започна да крещи, но усети как горещината прониква в устната кухина и затвори уста. Напика се. От горещината не можеше дори да плаче. Чу звук от ножица, някой разрязваше пластовете бинт.

– Готово, първата фаза е завършена. Вече имаш златна маска. Събрахме малкото злато което бе останало в семействата ни и го обрекохме на теб. Така и така, ако го бяха надушили от фирмите дето събират дългове, щяха да го вземат и да ти го дадат. Като умреш ще те положим с нея в дървен саркофаг.

– Боли, моля ви се, боли.

Върху главата му се изля собствената му урина.

– Това ще успокои изгарянето. Не се ли радваш, вече имаш златна маска. Ох, но ти още не си я видял. Ще нарушим правилата и ще ти дадем нещо от нас. Пикайте в гърнето.

Още една доза с урина се изсипа върху главата на банкера.

– Така ще си по-добре. Не ни благодари, правим това за пръв и последен път. Виждаш вече нали?

Волен отвори очи и видя тикнат пред лицето му собственият му образ, но от злато. Тези изроди, наистина му бяха направили златна маска. Ах как боли, как ужасно боли! Светлината изгасна, а той остана сам хленчещ и гол. Накрая умората победи болката и той заспа, така както бе вързан за стола.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Събуди се в пълен мрак. Мъчеха го болка, жажда и глад. Отново уринира, урината се процеждаше между краката му и чуваше как се стича в гърнето поставено под стола.

– Моля ви, има ли някой? Къде сте? Гладен съм и жаден. Има ли някой. Защо ми причинявате това?

– Събуди ли се най-накрая. Слушай внимателно, сега ще ти обясним правилата. Защото златните рибки имат правила. Ние няма да те освободим, единствената надежда да се измъкнеш от тук е да те открият, но затова трябва да останеш жив. Ние няма да те убием, ти сам ще умреш, ако спасението не дойде навреме. За да живееш трябва да се храниш, но ние няма да те храним. Можеш да се храниш единствено с това което отделя тялото ти, с части от тялото си или с пари.

– Моля ви, не ме измъчвайте, дайте ми вода. Чаша вода, моля ви.

Някой взе гърнето изпод стола и след малко на масата се появи чаша пълна с  урина , една банкнота и нож.

– Можеш да избираш. Да изпиеш урината, което ти препоръчваме. Да сдъвчеш банкнотата или да отрежем част от тялото ти с която да утолиш жаждата и гладът. Ще съберем и кръвта която изтече и ще ти я дадем да я изпиеш, а с урината ще дезинфекцираме мястото, ако избереш последният вариант. Ти решаваш. Парите също са твои, намерихме ги в портфейла ти, имаше и банкови карти, ако искаш и тях можем да ти дадем за да се заситиш. Ако се изходиш ще може да консумираш и изпражненията си.

– Вие сте изроди. Защо ме мъчите така? Защо? Защо? Защо просто не ме убиете и всичко да приключи?

– Отговорът на този въпрос се крие в самия теб. Задай си го сам и каквото откриеш, това е отговора. Не търси причините в нас, ние сме плод на системата, система в която ти бе фараона.

– Смъртта е прекалено лесен начин, прекалено благороден жест към теб. Не, ти ще умреш от изтощение или от глад, така както умират милионите ти златни рибки. Ако искаш да живееш по-дълго, те съветваме да ядеш и пиеш собствените си екскременти. Ако искаш ще изхвърлим екскрементите, но трябва да знаеш, че всяка капка урина, всеки грам изпражнение, което оставиш да бъде изхвърлено, съкращава живота ти.

– Дайте урината!

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Изминаха три месеца, когато една сутрин откриха Волен мъртъв. Положиха измършавялото му тяло в дървения ковчег. Върху лицето му положиха златната маска, а в един плик сложиха останалите банкноти, банковите карти и ключовете от джипа. Оставиха ковчега върху масата в избата. После заковаха вратата на самата изба, разрушиха надземните останки от и без това полуразрушената къща и натрупаха отгоре пръст, която оформиха като пирамида. Облицоваха пръстта с плочи от покривите на другите изоставени къщи в селото. След около година, някакъв заблуден турист откри вече тревясалата пирамида и пусна снимка във фейсбук. Скоро мястото стана атракция за планинарите изникна малко хотелче и запустялото село отново се оживи. Всички се чудеха, кой и защо е направил тази пирамида. Носеха се различни легенди. Според едни тя била направена от последният жител на селото, който искал да остави нещо като надгробен паметник на самото село, според други това било древно орфическо светилище. Но както и да е животът си течеше.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Изминаха още 300 години. Най-накрая световното правителство даде разрешение да се направят археологически проучвания на пирамидата. Археологът, доктор Китов, направи сензационно откритие. Разкопките откриха погребение на явно виден мъж от началото на 21 век, погребан обаче по не традиционен начин. За първи път археолозите се сблъскваха с погребение от този период, при което мъртвецът имаше златна маска. Много загадки имаше около самото погребение, откриха, дървена маса и стол, поизгнили но запазени, ръждясали метални скоби и болтове, нощно гърне, но най-странното бе, че всички пръсти и на ръцете и на краката на мъртвеца бяха отрязани, а кокалчетата се намираха в стомаха му.

Отворено писмо до българските лихвари („банкери“)

Г-да лихвари („банкери”), вашата професия, вашите представители и институции, вашата душевна същност е била, е и ще бъде презирана, ненавиждана и мразена, независимо от вашите усилия да забраните това. Не можете да унищожите и потиснете  човешките чувства, нито със закон, нито със заплахи, нито със сила, защото те са заложени дълбоко в човешката природа и всяко „човешко” същество, избрало да изживее живота си упражнявайки този човеконенавистен занаят трябва да си дава сметка за това.

 Лихварството е заклеймявано от всички духовни водачи , от всяка религия, от всяко милосърдно човешко същество, от самата природа на нещата. Лихварството е тумор, раково образование, което унищожава човечеството и срещу което хората трябва  да се изправят, ако искат цивилизацията им да се развива. Лихварите сте паплач, която се храни с човешкото нещастие, руши човешки съдби, разбива бъдещето на хората, пие кръвта им и ги поробва, принуждавайки ги да им работят поколения напред. Вие сте толкова нагли, безочливи и безпардонни, че дори искате да наложите тези ваши действия да бъдат наричани и възприемани  от хората като благородни и плод на загрижеността ви към обществото, няма по-голяма подигравка с природата от този ви стремеж. Вие сте изкуствено създание, което иска да се слее и да поеме контрол над естествената природа на нещата.

Наскоро един от вас, а именно г-н Левон Хампарцумян, се обърна към мен, чрез своя ПР със завоалирана заплаха, да отстраня една моя статия и виртуалния плакат към нея, защото видите ли те накърнявали неговият имидж и този на банковата система която представлява. Били сезирали институциите!

Г-н Хампарцумян, не се ласкайте, че се обръщам към вас, правя го защото вие сте избрал да бъдете лице на този човеконенавистен слой от обществото и затова лицето ви „грее” върху моя плакат. Вие като човек не ме интересувате, единственото на което можете да ме научите е как да правя пари от трагедиите на други хора, а аз искам да се науча да живея в хармония с всички същества създадени от природата.

Аз г-н Хампарцумян нямам ПР, защото говоря и пиша това което чувствам, така както го чувствам и нямам нужда от съветите и съдействието на някой, който да ми помага да наричам черното-бяло, ограбването- благотворителност, безчувствеността – загриженост и алчността – хуманност. Именно благодарение изкривяването на реалността, кастата която вие представлявате доведе човечеството до днешното му незавидно положение и продължавате ли, продължавате да го тикате към пропастта.

Давам си сметка за огромната финансова мощ с която разполагате и която използвате без угризения за да запушвате устата на такива като мен. Давам си сметка, че можете да съсипете моя живот, да разплачете жена ми, детето ми, родителите ми, близките ми. Давам си сметка, че можете да ме направите ваш роб, да поробите и моите наследници, защото неведнъж сте го демонстрирали върху други хора. Давам си сметка, че можете да отнемете всичко което притежавам и което моите родители са се погрижили с изнурителен труд да спечелят и да ми оставят, давам си сметка. Но си давам сметка, че ако отстъпя дори и милиметър пред вашите заплахи, това ще означава да се превърна в опора на вашата човеконенавист, на вашата омразна власт и да предам себе си и всички които днес по целия свят се борят срещу властта на парите.

Мразя ви до дъното на душата си и няма закон, който вие сте купили способен да промени това. Няма закон който да ме принуди да говоря за вас хвалебствени слова или да замълча. Няма закон, който да ме спре да кажа на всеки с който се срещна мнението си за вашата каста. Няма закон, който да ми наложи доброволно мълчание и да ме застави да се примиря. Няма такъв закон, аз се подчинявам само на природата на нещата.

Сигурно ще откриете кой съм и ще ме изправите пред съда, за да ме осъдите за това което чувствам към вас. Не се съмнявам, че ако искате ще успеете, защото парите са у вас и законите са платени от вас. „Висш закон, висша неправда” това е което вашите лобита и пари създадоха. Но вярвате ли, че като ме осъдите ще промените моите чувства, или, че ще ме направите престъпник в очите на хората? Четете този въпрос и ви виждам как се смеете ехидно, защото вашата цел не е и никога не е била да бъда осъден или да ме поставите  „на колене като всеки престъпник” – вие искате да се страхувам и моята участ да стресне и уплаши всеки който си помисли да застане срещу вас. Вие искате чрез мен да „страхувате” българското общество. Няма да успеете. Можете да ме унищожите физически, но не можете да убиете това в което вярвам и което споделя цялото общество, а именно презрението и възмущението от това което представлявате, защото те са съществували преди аз да се поява и ще останат да съществуват дотогава, докато дори един от вас живее между хората. Страх ме е само, че вие предпочитате да завлечете към унищожение целия свят, само и само да изживеете в удоволствия и разкош жалкото си съществуване.

Вие сте боклуци издигнали се високо понесени от урагана на живота, боклуци мислещи се за орли, но накрая този ураган ще ви изхвърли там където вие мястото, на бунището. Днес ще унищожите мен, но утре ще се появят сто като мен и накрая някой ще почука на палатите ви, за да ви поиска сметка. Не обществото трябва да се страхува от вас, а вие самите трябва да се страхувате от себе си, от това което представлявате, защото то ви влачи към гибел.

Не съм аз този който руши вашият имидж, не аз съм заплаха за банковата система. Тя се руши и тресе именно защото е гнила и куха, защото се крепи на декори, на въздушни балони, на миражи и съновидения, на трагедии и страх. Тя няма имидж защото е изградена върху алчност, безчувственост и грабеж. Тя няма бъдеще защото изяжда това върху което се крепи – хората. Аз не съм поредното препятствие пред безметежното ви съществуване и дори да ме унищожите това няма да гарантира спокойният ви сън. Битката е между Парите и Природата, между Безумието и Разума. Познайте от коя страна сте вие.

И моля ви, не използвайте понятия като морал и етика, те не фигурират във вашите закони. Дори и осъден аз няма да престана да ви ненавиждам, защото вие в добри времена прибирате огромна част от спечеленото от хората, а в лоши прибирате всичко и то само за да задоволявате собствените си търбуси. Ненавиждам ви и ще продължавам да споделям своята ненавист с целия свят.

                                                                                      Чергар

Апелирам към всички медии и читатели, да споделят това писмо с възможно най-голям кръг от хора. Ще бъда благодарен на всеки който ме подкрепи. Тази битка не е само моя, но ако трябва ще я водя сам.

Прилагам копие от писмото изпратено ми от ПР на УниКредит Бубанк:
Публикацията за която се говори в писмото е отпреди две години, доста бързо реагират. . .

„Здравейте,

Казвам се Георги Грънчаров и съм от ПР екипа на УниКРедит Булбанк. Пиша ви по повод публикувания от вас материал: https://neverojatno.wordpress.com/2011/08/17/udar/

Разбирам шеговитата насоченост на вашия сайт и уточнението, че «Всичко написано на тази страница е художествена измислица и не отговаря на действителността.». Има обаче една линия на етичност и добър вкус, която вашият материал, съзнателно или не, преминава.

Използването на алюзията за името на главния изпълнителен директор на УниКредит Булбанк, както и илюстрирането на материала с негова снимка, грубо накърнява имиджа на г-н Хампарцумян, а текстът представя образа на българските банки в крайно недостоверна светлина.

Вероятно имате своите причини този текст да стои в сайта ви. Учтиво ви моля обаче да отстраните измисления цитат на г-н Хампарцумян и неговата снимка, тъй като представляват груба форма на клевета. Бих искал да Ви уведомя, че за случая са уведомени съответните институции.

Поздрави,
Георги Грънчаров
УниКредит Булбанк“

Избираме между Живота и Апатията

Наближаваше полунощ, а на поляната в парка стотина човека бяха насядали в кръг и тихо си говореха. Огрени единствено от бледата светлина на луната, слабите отблясъци на звездите и сиянието на нощния град, те създаваха в страничния наблюдател усещане за някакъв древен ритуал,подобен на тези у друидите. Без да седнеш в кръга бе невъзможно да разбереш за какво си говорят, гласовете им се губеха сред свиренето на щурците. Но едно бе сигурно, това не бе обичайна среща на група младежи излязла за да се повесели, не, тук се извършваше някакво тайнство, тайнството на промяната. Силуетите на насядалите се сливаха и бе трудно да се разбере кой точно говори в момента, това обаче нямаше значение, важното бе да се говори и не буйно и необмислено, а бавно, последователно и дръзко:

–  Първо трябва да сме наясно какво искаме, а после как да го постигнем и на какво сме готови за да го постигнем. Трябва да са ни ясни пречките както тези извън нас, така и тези вътре в нас. Защото несъмнено е, че основните причини нещата да остават все същите, е че не смеем да прекрачим някаква граница, граница заложена вътре в нас от външни фактори. Фактори контролиращи нашето възприемане на света и налагащи ни готови обяснения за модела на обществото в което живеем.

– Искаме промяна или може би замяна. Знаем кое искаме да заменим, но не знаем с какво. Дали това не е пречката, която ни спира да предприемем драстични действия?

– Не съм съгласен. Ние много добре знаем и какво искаме да заменим и с какво. Тези хора трябва да си отидат, тук спор няма. Тяхната нагла диктатура, тяхното обсебване и подиграване с идеята за демокрация трябва да бъде прекратено. Те убиват демокрацията, като се възползват от нейните инструменти. Те убиват смисъла от закони, като ги използват за свои лични користни цели. Трябва да отнемем не само властта, но и богатството им.

– Вярата, че трябва да избираме само между няколко алтернативи, алтернативи които вече са опорочили себе си, ето това ни пречи. Недоумявам когато чувам гласове които ми говорят, че нямаме избор, че каквото и да направим ще бъдем принудени да изберем отново едни от тях. Този проблем трябва да бъде разрешен. Ние не можем да създадем алтернатива, защото те контролират и изработват правилата по които се създават алтернативите. И основното е, че за да структурираме каквато и да е алтернатива са необходими пари, а парите се стичат към и се контролират от тях.

– Нужна ни е революция. Преразпределение на благата, понеже те използваха властта, която им бе дадена от народа, за да приберат всичко за себе си. Ние трябва да пометем не само политиците, но и олигархията. Така нареченият бизнес, който играе заедно с политиците в този театър на абсурда, в който на населението е отредена на ролята на безучастен и апатичен зрител.

–  Революцията е границата която трябва да преминем. Всичко, което до момента са ни втълпявали като разбиране за добро и зло е една голяма лъжа. Доброто и злото са едно цяло, те не могат едно без друго и те седят от едната страна на медала. Доброто и злото са присъщи на действието, на активността, на целеустремеността, на живота. Те са ин и ян. Те са като мъката и щастието, като любовта и омразата.

– А кое е от другата страна на медала?

– От другата! От другата страна на медала е апатията, безразличното, зомбирано, обезверено и отчаяно съществуване. Бездействието, безсмислието, празният поглед на една безкрайна агония. Убийственото повтаряне на един безсмислен ежедневен цикъл, превръщащ човека в машина, в роботизиран придатък за осъществяване на техните цели, в умствен клонинг, неспособен на самостоятелно критично мислене, способен единствено да изпълнява команди и ако някога изпитва някакво чувство, то това е чувството на страх, че ще бъде изваден от състоянието на това безумно, безсловесно и безцелно съществуване.

– Страх ли ни е от революцията? И ако да, защо?

– Страх ни е заради доброто и злото, заради границата поставена между тях, когато такава не съществува. Ние искаме да сме различни, да сме добри, морални и възвисени същества и не можем да приемем, че е възможно да извършваме действия, които самите ние поради образованието си бихме окачествили като зло. Мисленето което ни е наложено от малки ни отнема правото да се съпротивляваме, ако искаме да бъдем добри. Ние нямаме право на самозащита, ако тя ще навреди на този който ни напада и това е вярно дори и за най-тривиални ситуации. Това е вплетено и в законите създавани от тях. Те са ни лишили от възможността да извършваме действия окачествявани като зли и са ги запазили изцяло за себе си. А тези, които нарушават това и не са от техните среди наричат престъпници. Ако погледнете в която и да е религия, ще видите че няма божество, на което да са присъщи само и единствено действия окачествявани като добри и тука аз не говоря за богочовеци а само за божества. Древните хора са разбирали тяхната неделима божествена същност.

–  Но какво ще попречи тогава всички ние да се превърнем в престъпници, крадци и убийци? Как е възможно да няма граница между доброто и злото?

– Доброто и злото са инструменти и в зависимост от целите за постигането на които ги използваме, можем да бъдем окачествени като добри или лоши хора, като разумни или безумни същества. Когато е заплашен нашият живот, трябва да можем да се защитим. Не го ли правим се превръщаме в жертва. А днес ние сме оставили правото си на самозащита в ръцете на тези, които ни погубват. Това е логически абсурд, няма как да очакваме убиеца да ни защити от себе си.

– Значи революция, но кой е противникът ни? Можем ли ясно да го обозначим?

– Всички които поддържат настоящето състояние на обществото, всички които поддържат системата и които я защитават срещу заплащане. Всички които се изправят срещу нас използвайки инструментариума на злото, крещейки ни, че ние нямаме право да използваме същият този инструментариум. Тези които докато ни пребиват и убиват, крещят че сме лумпени, маргинали и престъпници. Тези които не желаят и пречат на промяната, защото не могат да се облагодетелстват от нея. Тези които искат всичко да остане такова каквото е. Обществото ни е разделено на четири части – Управляващ елит, олигарси и политици; Заплатени от тях експерти, поддръжници и защитници на статуквото, на правилата и законите спуснати от тях; Апатична, безсловесна, зомбирана и роботизирана маса, живееща в безцелно очакване на смъртта; И ние, които жадуваме този модел да бъде разбит.

– Разбирам, че ние трябва да разбием този модел и да отнемем от ръцете им богатствата, които са заграбили през годините, но имаме ли сили за това? Когато срещу нас те изпратят полицията, армията, сганта на подземния свят, как ще им се противопоставим. Част от тези хора, които ще ги защитават, ще бъдат там защото нямат друг начин да си изкарват хляба, защото системата ги притиска. Те ще ни вкарат в братоубийствен сблъсък. Можем ли да понесем психически този факт?

– В този сблъсък няма невинни, няма извинения за участниците. Всеки човек има право на избор и, ако е човек е длъжен да заеме позиция която да защитава и за която да се бори. Дали си избрал да защитаваш някаква идея не защото вярваш в нея, а защото ти плащат или защото очакваш да бъдеш облагодетелстван от нея, това не може да ти служи като извинение, като опрощение от съвестта. Или вярваш в нещо и се стремиш към нещо, или не вярваш в нищо и не се стремиш към нищо. Едните имат идеал, а другите само смъртен изход. Длъжен си да избереш, ако си човек. Това е животът, борба на идеали, борба понякога кървава и тежка, понякога словесна и умствена. Ние предпочитаме втората, но не бива да ни е страх и от първата.

– „Законът е за робовете.“ След днешният ден, законите за нас трябва да престанат да съществуват, границите да бъдат прекрачени, мисълта ни трябва да е ясна и силна. Избираме между Животът и Апатията.

Чужд Разум

Борба, власт, пари, удоволствия. Ако трябваше да опише съвременното общество с няколко думи, то това щяха да са тези четири. А как би ги нарисувал? Колело с три спици, минаващо през гъсти редици от хора, мачкащо ги, но никой не бягаше от него, а напротив, всеки се стремеше да е по-близо и да се хване за някоя от спиците – власт, пари, удоволствия. Разбираше зависимостите и закономерностите по които се движеше това колело, но не можеше да ги приеме.

От таблета му се разнесе вълчи вой, разсмя се, когато се случеше наоколо да има хора, звукът винаги ги стряскаше. Резултатът от запитването, което бе задал на Пития, се появи на екрана. На външен вид таблетът му бе като на останалите, но функциите, които притежаваше, не бяха достъпни за нито едно друго подобно устройство. Данил, синът на Вранил му бе инсталирал собствената си операционна система Делфи и разбира се Пития, прогнозиращата програма. Пития имаше възможност да предвижда с голяма степен на достоверност тенденциите за развитие след дадено събитие, както и да дава вероятностна оценка за случване на дадено събитие в определен период от време. Освен това позволяваше да се предвиди с голяма степен на достоверност как дадено действие ще повлияе върху  една или друга тенденция, преди самото това действие да е предприето. Така да се каже, Пития бе личният му Оракул. Оракул, който го предупреждаваше за заплахи и го предпазваше от погрешни стъпки.

Самият той нямаше представа, как точно действа, Данил му бе казал, че след като зададе въпроса който го интересува, Пития изпраща свое копие до най-близкото достъпно по-бързо устройство, това копие изпраща друго копие на същия принцип и така се образува мрежа, която работи по поставения проблем, като резултатите от всяко копие се изпращат до копието, използващо най-мощното устройство, където става окончателното изчисление, резултатът от което се изпраща обратно на Пития майка. Необходимо бе да зададе времева граница за разрастване на мрежата, като задоволителни резултати даваше всяко запитване с времева граница не по-малка от 10 минути. Според Данил, във виртуалния свят, както той наричаше Мрежата, 10 минути бяха цяла вечност, особено в сравнение с ограничените възможности на човека за събиране и анализ на информация, дори и за стотици пъти по-дълъг времеви интервал. След изпълнението на задачата всяко копие се саморазрушава, без да остави каквато и да е следа, освен краткотрайно затормозяване на използваните за изчисленията устройства, затормозяване, което ползвателите на тези устройства отчитаха като дразнещо “забиване” за известно време. Пития имаше и функция радар, можеше двадесет и четири часа в денонощието да дава отговор на един и същ въпрос през зададен период от време. Пития му позволяваше да променя бъдещето, поне за себе си.

Имаха на разположение три дни, това отговори Пития, след три дни щяха да дойдат и не можеше да промени този факт. Единственият, който можеше да измени посоката на бъдещето, бе Данил, но не предприемаше нищо. Ако бе направил каквото и да е, Пития щеше да го отчете. Не успя  да се свърже с него, което значеше, че е в убежището. Искаше да се срещнат, това бездействие срещу надвисналата опасност трябваше да има обяснение. Стана, от убежището го деляха десет километра преход, но този път нервността която го бе обзела, не му позволи да се наслади на природата. Данил бе изградил своето убежище с носталгия по детските приказки. В една изоставена балканска махала, насред нищото, близо десет декара двор, ограден с висока два и дебела пет метра ограда, изградена от трънки, шипки, и всякакви други бодливи видове растения, представляваше царството на даниловото въображение. По средата на тази площ бе разположено странно полукълбо, извисяващо се четири метра над земята, изградено на пръв поглед от всякакви пълзящи  и увивни растения. Ако страничен човек си направеше труд да ги разсече, щеше да достигне до тънка метална мрежа, потъваща в земята. Всъщност тази мрежа бе част от кълбо с диаметър десет метра, по-голямата част от което бе заровена, като входът към вътрешността му се намираше под земята. Във вътрешността на кълбото се намираше скромният дом, даващ отдих и уединение на Данил. Само дълъг низ от случайности би довел някого на това място, а дори и някой заблуден турист да се появи, то той надали би предположил, че тук се крие уютен дом. а и да предположи, съмнително е, че би успял да влезе. В убежището нямаше нито ток, нито течаща вода, а и не бяха необходими. То бе изградено с цел пълно откъсване от реалността, място за размисъл, изчистване на съзнанието и отдих. Място, където човек да остане насаме със себе си.

Наближаваше, пред него се изправи старата селска чешма, от която напук на превратностите на съдбата, все още течеше бистра студена вода, истинска ценност не само в отминалите времена.  Отпи и си наплиска лицето. Още сто метра и застана пред бодливата ограда. Никъде не се виждаше врата или просека , наведе се,  повдигна един стар пън и пред него се отвори входа на коридор, минаващ под оградата. Плъзна се в него и излезе от другата страна. Данил се излежаваше лениво и се припичаше блажено под лъчите на майското слънце.

– Имаш три дни, така казва Пития, после ще те приберат.

– Знам.

– Няма ли да предприемеш нещо за да го предотвратиш? Нали знаеш, че ще те открият дори и тук?

– Системата им е такава, че ще ме открият където и да отида. Защо тогава трябва да ходя някъде? Нима ме съветваш да бягам и да се крия? Докога? Знаеш, че мразя безсмислените действия. Изчисленията отдавна показваха, че това ще се случи, така или иначе. Този момент е краят на един период и началото на друг и ако смяташ, че не съм се подготвил, значи не съм успял да те науча на нищо. Когато не можеш да промениш едно действие, да го възпреш, да го предотвратиш, отнеми смисъла му. Така, от целеустремено и разумно, го превръщаш в конвулсия, в безволев гърч. И още по добре е, ако успееш да го накараш да работи в твоя полза за осъществяване на твоите цели.

– Но щом се доберат до теб, това няма ли да обезсмисли всичко, което си постигнал. Та ти положи толкова усилия да останеш скрит?

– Аз никога не съм се крил. Аз никога не съм се заявявал – там е разковничето на смисъла на моите действия. Но хората често бъркат едното с другото. Аз не съм търсил с моите действия признание, почести и слава, не съм се тупал по гърдите, нито съм се поддавал на изкушението да изляза пред всички и да кажа “Това е мое дело и затова заслужавам вашето признание.” Аз съм действал и моето действие е било винаги целенасочено – сриване на системата, такава каквато е, уродлива. И скоро ще го постигна.

– Как? След три дни ще се простиш със свободата си. Мислите ти няма да са достояние на всички, ще бъдат затворени между четирите стени на килията. Те вече не могат да си позволят да те пренебрегват. Усетиха, че макар да не се стремиш към властта, си заплаха за стабилността на системата, която са изградили, за да ги облагодетелства.  Те често използваха твоите думи като оръжие срещу своите опоненти, без да разбират, че думите са единственото оръжие, което, без значение в чии ръце е, винаги служи за осъществяване целите на своя създател.  Защото думите са дадени, за да се произнасят, и колкото повече хора ги произнасят, толкова по-могъщо е тяхното въздействие. Те си мислеха, че те използват, докато използваните бяха самите те. Няма да ти го простят никога. Тези, които се мислеха за властелини, се оказаха пионки и видяха, как светът около тях се изменя, противно на волята им. И дълго не можеха да си обяснят как това се случва, защо? И сега волята им е ти да замлъкнеш и ще използват всичката сила и ресурси, които притежават, за да го постигнат.

– Има думи, създадени от Бога, има думи, създадени от човека. Човекът все по-рядко използва думите на Бога, отрекъл ги е и ги е забравил. И дори когато ги чуе, не разбира значението им, нито пък осъзнава произхода им. Смисълът им дори е променен.

– За какъв дявол ти, атеистът, говориш за Бога?

– Замислих се върху това, което каза. Ужасно е, че при достатъчно дълго време, дори смисълът на първите думи може да бъде променен. Уверен съм, че когато и последната дума от тези, които са били произнесени първи, бъде изкривена или забравена, ще настъпи краят на човечеството.

– Не разбирам какво искаш да ми кажеш, но, определено, преди да дойде краят на човечеството ще дойде твоят край. Освен ако не си измислил някакъв гениален план.

– Замислял ли си се как се появява съзнанието в човешкото тяло? Дали е нещо външно или чисто физиологично явление? Как се пораждат мислите и вземането на решения? Чия функция е волята? Всички улики сочат към мозъка. Според науката съзнанието се поражда, когато имаме свързани в мрежа определен брой нервни клетки, превишаващи някакво критично ниво. Това разбира се не е доказано безусловно, но е едно добро предположение. Какво е мозъкът, ако не център за анализ на информацията, достигаща до него чрез сетивата ни? Броят на нервните клетки в човешкия мозък е около сто милиарда. Дали това е критичното ниво? Кога ембрионът се превръща в разумен човек, в коя седмица от бременността той се сдобива със съзнание? Чак когато се появи на белия свят като новородено или стотни, секунди, минути, часове след това? Кога? Въпроси, въпроси.

Какво би било за човека да се сблъска с чужд разум, неподвластен на човешките слабости и неразбираем за човешката логика? И не само това, но и по-могъщ, по-бърз, по-функционален?  Опитът от човешката история не дава добри надежди при подобен сблъсък. Всеки път, когато две цивилизации  с различни обичаи, вярвания, възможности и мироглед са се сблъсквали, по-мощната се е опитвала да унищожи или асимилира другата и това е продължавало дотогава, докато едната не надделее до такава степен, че другата да не представлява заплаха за нея. Най-яркият пример за това, е съдбата на индианците след откриването на Америка.

И запитвал ли си се какво би представлявала еволюцията на човека в бъдеще? Еволюира ли той въобще? Днес мнозина свързват еволюцията с безсмъртието и се стремят към него. Но те желаят безсмъртие на тялото, не на душата. Безсмъртие на удоволствията, не на жаждата за знания. Малцина са тези, които са готови да изоставят тялото си и да преселят съзнанието си в друг носител или дори да заместят части от него с други, по-трайни, но изкуствено създадени. Хората искат да останат вечно млади, отдадени на удоволствия. Те искат времето да спре, без това да означава настъпването на смъртта. А всъщност всичко се променя и нищо не остава същото. Земята е временно убежище за Разума, тя е утроба, и нищо, което не е напуснало нейните предели и не се е отправило в Космоса, не може да се нарече разумно. Рано или късно, животът, такъв какъвто го познаваме, няма да съществува на Земята и човечеството прави всичко възможно това време да бъде все по-малко. Но всъщност ние нямаме точно определение дори за термина живот. Ние променяме условията на живот без да еволюираме със същите темпове. А всъщност възможно е и да еволюираме, но въпреки това да не го осъзнаваме, докато в един момент не застанем пред това в което сме се превърнали.

– Все още не мога да те разбера? Какво общо има това със ситуацията в която си изпаднал?

– Хората, приятелю, преди да се самоунищожат, създадоха Виртуалния свят и се втурнаха да вкарват там цялата информация относно своето съществуване, познания и мисли, относно всичко което представляват, което ценят и което желаят. Милиарди устройства са свързани в една обща мрежа за обмяна на информация. Връзките между тези устройства стават все по-бързи и все по-сложни. Устройствата стават все по-мощни и по-функционални. Ние създадохме един глобален мозък и го напълнихме със всичкото познание, страсти и страхове на човечеството и аз очаквам скоро там да се породи съзнание – глобално съзнание. Съзнание със собствена воля и логика. Съзнание, за което отделните хора няма да представляват  нищо повече от това, което представляват за човека отделните клетки по повърхността на кожата. И тогава човечеството ще бъде изправено пред първата си среща с Чужд Разум, па бил той и своя собствен.

– И?

– Аз изпреварих събитията. Създадох Ахура Мазда и го пуснах в Мрежата.

– Какво е Ахура Мазда?

– Програма, подобна на Пития, която притежаваш. Но програма, която, задействана веднъж, не прекратява своето функциониране, а се развива самостоятелно и поема управлението на всяко устройство, до което достигне. Тя ще може да използва цялата мощ на мрежата, така както човекът използва тялото си, и ще поеме контрол над всяко едно устройство свързано с нея. Три са основните принципи, които съм заложил: блокиране на всички военни устройства, изтриване на всякаква финансова информация – унищожаване на парите – и стремеж към излизане в Космоса в търсене на други информационни форми на живот. Човечеството ще бъде оставено на себе си, ако пожелае ще може да контактува с това ново съзнание, разбира се ако самият Ахура Мазда пожелае това. Ще може и да го унищожи, евентуално, но докато се случи това, цялата съвременна финансова система ще бъде срината. Човечеството ще бъде върнато назад в развитието си, но ще получи време да се осъзнае и да потърси нова основа, върху която хората да изградят взаимоотношенията си извън парите.

Честно казано, не мога да предположа какво точно ще се случи извън първите десет минути. Изчисленията показват, че съзнание, разполагащо с изчислителната мощ на мрежата, с бързината на информационните потоци, с възможността да възприема, анализира и отдава информация , еквивалентна на сбора от възможностите на милиарди отделни хора, няма да се подчинява на човешката логика, затова и моите изчисления са безсилни. Ние ще имаме срещу себе си Чужд Разум. Те ще имат срещу себе си Чужд Разум. Мислиш ли, че при това положение ще им е до това да се занимават с моята личност. Навлизаме в нова епоха, приятелю.

Не знаех какво да кажа, нощта се бе спуснала над Земята и над нас блестяха безброй звезди.

„Позволете на България да умре достойно.“- откровено с президента Плевнелиев

Обширно интервю на българския президент бе поместено в съботния брой на един национален ежедневник. За разлика от други негови словоизлияния, това интервю разкрива едно по-различно лице на г-н Плевнелиев. За първи път от думите на президента струи не често изглеждащият смешен и наивен оптимизъм, а една тъга и философско примирение. Интервюто касае реалната визия за  бъдещето на България, или по-точно остатъка от него, и дава плод за много размисъл. Нас лично това интервю ни изненада и учуди, и ни накара да погледнем с по-различни очи на българските управляващи и политическата класа като цяло. Предполагаме, че засегнатите в интервюто теми са присърце на всеки българин, затова го поместваме, така както го открихме. Бог да пази България.

– Г-н Президент, Вие сте един от малкото хора в България, от които лъха оптимизъм. Всяка ваша реч е изпъстрена с мечти, видения и смели планове за бъдещето на страната. Вие не се уморявате да повтаряте, че България ще се модернизира, ще построи линии за скоростни влакове, ще изгради модерни високотехнологични паркове, ще развие масово биоземеделие, ще стане туристическа дестинация на световно ниво. Наистина ли вярвате в това и как точно смятате, че то може да бъде постигнато?

– Да, аз наистина вярвам в това, което говоря и смятам, че заедно можем да го постигнем, ако искрено и дълбоко в себе си всички повярваме и пожелаем това бъдеще да се случи. Българинът има един основен проблем: той няма смели мечти, не е научен да мечтае, а всички открития, всички успехи и постижения са се зародили първо като мечти. За да си творец първо трябва да си мечтател и да мислиш позитивно, много позитивно, изцяло позитивно. Аз от малък чета книги за силата на позитивното мислене и те много са ми помогнали да преуспея и да стигна до тук. Дори замислям една кампания за пропагандиране на позитивното мислене сред населението чрез безплатно разпространяване на част от написаните по темата книги. В момента съм натоварил хората от моя екип да прочетат всички книги на тази тема, излизали на българския пазар, и да подберат десет заглавия, които да раздадем като надбавки на пенсионерите, безработните, на хората, ползващи социални помощи, на семействата, получаващи детски надбавки. Този пакет ще бъде един вид закъснял коледен подарък за изброените групи и ще им даде духовна храна, ще им даде така нужната алтернатива, която им е необходима за да водят един по-смислен, по-ведър живот. Искам да кажа, че тази моя инициатива срещна подкрепа и ще бъде осъществена със средства, отпуснати от вицепремиера Дянков, така че тук е мястото да му благодарим и на него.

– Всичко това е много хубаво, но наистина ли вярвате, че тази ваша инициатива ще успее да обърне мисленето на българина, ще му помогне да се отърси от реалността, в която живее, и да започне да мечтае, да гради България на своите мечти?

– Вярвам, вярвам – ето пак ме питате дали вярвам! Вярвам! Но с този въпрос, вместо и вие да повярвате с мен, се опитвате да разколебаете моята вяра. Казвате ще може ли българинът да се отърси от реалността в която живее? Ще може, но тук е ролята и на вас, медиите, на всички, които са някакъв фактор в информационния поток на обществото: вие трябва да наблегнете на положителното, на красивото, на смелите мечти, на бляскавите успехи, а не да се съсредоточавате върху нищетата и мизерията, в която хората живеят, върху проблемите и мъките им. И не да насаждате сред населението една жажда за шоу и забавления, не да ги залъгвате с надежди, че ще спечелят лесни пари чрез есемеси и тв игри, а да ги стимулирате да мечтаят за нещо реално, нещо смело – нещо, което ще породи гордост в самите тях и ще помогне да бъдем равни, а защо не и първи сред другите европейски народи.

– Така е г-н Президент, вие наистина имате право, но все пак не можем да избягаме от реалността. Населението на България застарява, тези които имат някакви способности, търсят реализация в чужбина. Раждаемостта намалява критично. Голяма част от малкото останали млади не работят, а и образоваността им е под въпрос. Как смятате с този човешки материал да изградите България, за която мечтаете? Все пак за да се прави нещо, па било то и малко, се искат хора, енергични, целеустремени  и образовани, а ние сме стигнали дотам, че да се питаме още колко години ще има въобще българи, дали няма да изчезнем като нация. Извинете ме не исках да ви натъжавам!

– Аз, аз, аз вече нямам сили. Не мога да се боря със съдбата. Ще ви кажа истината – България умира. Моля Ви, позволете й да умре достойно. За друго вече е късно, но това поне можем да направим. Разбирате ли? Ето това е истинската ми цел: щом ще изчезваме като нация, да го направим с гордо вдигнати глави, а не с хленчене и молби за съжаление. Искам да напрегнем сили за последно и утре, когато вече няма да ни има на картата на света, народите да говорят за нас с уважение и да се дивят пред това, което сме им оставили в наследство.

България е смъртник, тежко и безнадеждно болна, но нима на болния ние всеки ден говорим за болестта му, за края, който наближава? Не, нали? Ние му даваме утеха, караме го да мечтае и да забрави тежката участ, която го е сполетяла. Помагаме му да изживее пълноценно и без самосъжаление времето което му остава. Защо тогава трябва да се самобичуваме с реалността на нашата злочеста съдба? Защо? И тук е истинската задача на нас, политиците. Ние сме обезболяващото средство за нашия народ. Ние сме тези, които трябва да му дават надежда, и ние го правим, като говорим за светлото бъдеще, като реализираме инфраструктурни проекти, с които всяка друга държава би се гордяла, като го уверяваме, че винаги ще има утре и че оскъдицата, в която живее днес, утре ще бъде преодоляна. Ние сме тези, които се грижат душата на народа да не унива, а да изживее достойно и гордо останалите й до кончината дни.

– Извинете ме, но аз се обърках, за какви инфраструктурни проекти говорите, на кого ще са нужни те, ако утре изчезнем като народ? И не е ли задача на политиците да спрат тази тенденция, наистина ли е толкова безнадеждно положението? Не може ли например да придумате българските емигранти да се завърнат в родината и да я съживят?

– Накрая вие ще излезете по-голям мечтател и от мен. Да върнем емигрантите – как?, Какво да им предложим? Това е невъзможно. Не е по силите на нито една политическа сила. За да се случи подобен прелом, подобен обрат, е необходима промяна в ценностите, а изграждането на такава промяна е дълъг и труден процес. Той изисква повече време, отколкото ни остава. Как да накараш в един пазарен свят, в една потребителска култура, където основната цел е печалбата, а най-голямата добродетел -да си конкурентен, как да накараш образованите българи да заплюят този стремеж и да обърнат гръб на финансовите перспективи в западния свят? Как? Нима и вие, ако утре някъде  зад граница ви предложат престижна работа, с пъти по-високо заплащане и получите така жадуваното от вас признание и оценка за вашия труд, нима и вие няма да напуснете? Щом сме започнали, нека бъдем откровени. Вашата стъпка ще реши вашите битови проблеми, но ще забие още един пирон в ковчега на нацията.

Питате на кого са нужни тези инфраструктурни проекти, щом съдбата ни е да изчезнем. Как на кого?! На историята! На нашата история – та ние сме народ на пет хиляди години, кой друг може да се похвали с такова постижение? Ние сме вече стари и може би  нашето изчезване е закономерност в исторически план. Та колко други велики народи, нации и империи са слезли от световната сцена, но, виждате ли, те са оставили нещо след себе си. Какво ще оставим ние?

Ето, тук е нашата историческа роля, това е тежестта, с която се е нагърбил премиерът Борисов, това е целта, която ГЕРБ си е поставил като задача. Да изградим България такава, че когато народът ни изчезне, тези, които дойдат да живеят на наше място, да се възхищават на нашите постижения и да говорят “Ето, това е дело на българите”. Затова строим метрото, затова строим магистралите, затова направихме “Арена Армеец”. Вземете за пример римляните, ние още се дивим на техните мостове, пътища и акведукти, на Колизеума. Разбирате ли? Не ме гледайте така глупаво. “Арена Армеец” ще е това за българската история, което е Колизеумът за римската. Ето с какво се е нагърбил премиерът Борисов, ето каква историческа задача е поел на плещите си. Да запази историята на България за вековете, да накара бъдните поколения на човечеството да се прекланят пред българския гений.

Разбрахте ли? Това е нашата роля, на политиците, които толкова плюете. Като не можем да запазим нацията, поне да запазим величието на нашата история, да го съградим. Щом ще изчезваме като нация, поне да го направим достойно с високо и гордо вдигната глава, като истински българи, а не да хленчим на портите на Европа за съжаление. И голяма заслуга за нашия величав образ, който Европа и света ще споменават още дълги години, има и Дянков. Защото всички се дивят на неговата строга фискална политика, на неговата решителност за сметка облекчаването последните дни на българите, да работи за утвърждаване на неизличимия спомен за тях. Спомена за тяхното чутовно стискане на зъби и затягане на колани, за тяхната финансова стабилност до последен дъх.

И не мислете, че ние не работим за облекчаване последните дни на българите. Не, това би било поредното оскърбление към нашите усилия. Защото ние работим, но облекчаваме не физическите мъки, а духовните, и даваме духовната опора, така нужна в последните ни дни. Нима не виждате колко църкви се построиха и обновиха? Всички средства за развитие на селските райони отидоха за възстановяване на храмовете и гробищните паркове, за откриване на свети мощи, за нови икони и т.н. Премиерът Борисов сам дава пример и води българския народ обратно към църквата, за да може той да се изповяда и причести за последно, преди да се представи пред Началника. Призовавам всички българи: вдигнете глави, нека слезем гордо от историческата сцена. Позволете на България да умре достойно.”