Ингвар Кампрад е наредил да се преустанови рекламната кампания на търговската верига и да се подготви всичко необходимо за оттегляне на бизнеса му от България. Това става броени месеци след гръмкия скандал с високите цени на стоките, предлагани от ИКЕА в България, в сравнение с магазините на веригата в останалия свят. Г-н Кампрад е завел дело за измама срещу българското правителство, като иска обезщетение от 400 милиона евро за нанесени материални и морални щети. От изпратеното до масмедиите съобщение става ясно, че г- н Кампрад е разчитал изключително много на тази своя инвестиция в България, за да може да преодолее настъпващата нова вълна на финансово-икономическата криза.

”През последните две години, предхождащи откриването на ИКЕА в България, – пише г-н Кампрад в съобщението – аз много старателно проучвах обстановката – политическа, икономическа и социална, като следях постоянно водещите български телевизионни програми и четях неуморно българската преса. За целта преди това бях изгубил две години от живота си да науча български, за да съм сигурен, че правилно разбирам всичко. От това постоянно следене на българските масмедии аз останах с впечатлението, че в България цари една нетърпимост към престъпността и тя е навряна в ъгъла. Разбрах, че българската полиция е по-многобройна от сганта на Ксеркса, а е изправена само срещу триста мафиоти, нямащи нищо общо със спартанците, и скоро ще ги смачка. Разбрах, че българският народ е щастлив и икономически стабилен, благодарение на своята висока квалификация и конкурентоспособност. Уверих се, че България има най-добрата инфраструктура в Източна Европа и че има метро, подчертавам – метро, нещо с което малко държави на Земята могат да се похвалят.  Удивих се от високия наплив на чуждестранни инвестиции в страната и желанието на безчет чужденци да заживеят в това райско островче на стабилността сред бурния икономически океан. В крайна сметка разбрах, че България е най-доброто място за правене на бизнес на планетата и реших да инвестирам там. Тя беше последната ми надежда.

Ах, колко бях щастлив, когато получих разрешението да изградя клон на моята ИКЕА в столицата на тази цъфтяща държава! Аз бях на седмото небе… Нямаше таван за цените на стоките, българите бяха излезли от кризата сухи и пълни със сухо. Те забогатяваха с всяка минута, безработица не съществуваше, имаха по седем-осем деца и закриваха болниците, понеже нямаха нужда от тях. Най-здравият и най-богатият народ в Европа ме беше допуснал до своята богопомазана страна да правя бизнес. О, блаженият аз!… Аз сънувах богатство, сънувах, че ще живея като българин, че ще се возя на метрото, че ще карам мазератито си по магистралите, че ще получа българско гражданство, че България ще ме приюти мен и моят бизнес и ще ни спаси от кризата!

О, горкият аз… Всичко бе една добре построена лъжа, една медийна измама над един телевизионно халюциниран народ и аз бях станал жертва на същото медийно облъчване. Но късно го разбрах, едва след като започнаха да протестират, че цените на които искам да продавам, им били високи. Това бе шамар за мен. Взех първия самолет и пристигнах на място, за да видя с очите си какво се бе объркало. “Как може – мислех си – тези живеещи охолно люде да протестират срещу моите цени?” Когато пристигнах в България, картинката започна да ми се изяснява. Действително полицията бе многобройна, но престъпниците изглеждаха честни в сравнение със служителите й. Българите бяха подложени на постоянно ограбване. Те слагаха решетки на прозорците си, блиндирани врати на входовете на жилищата си и въпреки това живееха в постоянен страх и ужас, че ще ги ограбят, докато не са вкъщи. Многобройни селища бяха оставени в ръцете на апашите, които тършуваха безнаказано. Нямаше къща, която да е необитаема за една седмица и да не е обрана, а полицията, въпреки многобройността й, я нямаше никаква. В резултат на това тези селища запустяваха и се обезлюдяваха. Закриваха се болници, уж за да се пестят пари, всъщност за да има за бюджет на полицията, та да се бори по-успешно с престъпността, но вместо да се залавят апашите, измираха гражданите на тези населени места. Закриваха се училища, пак за да има пари за полицията, което обаче водеше до бум на неграмотността и увеличаване на престъпността сред неукото население.

Малкото мислещи българи емигрираха, а в държавата бяха останали само зомбираните телезрители, полицията и престъпниците. Българите бяха конкурентоспособни само по показателя нищожност на заплащането, което привличаше тук изключително и само престъпния бизнес. Те не притежаваха никакви умения, въпреки, че всички имаха тапии за висшисти. Образованието им, доколкото все още съществуваше,  бълваше безумци, обучавани по методи отпреди шест десетилетия, изучаващи морално остарели дисциплини и умения. Законност не съществуваше, всеки ти искаше пари за всичко. Не можех да различа властта от мафията, те бяха едно цяло, а борбата с престъпността бе една бутафория.

Да, имаха метро, наистина имаха метро, и една завършена магистрала, от Перник до София, но когато подкарах по нея мазератито си, тя свърши неочаквано в желязорешетъчен стълб на енергопреносната мрежа и аз едва не се простих с  живота си в този земен ад. И като си помисля, какви цени бях заложил, каква печалба очаквах? Та те нямаха пари да си платят сметките, учеха се да ядат асфалт, самоубиваха се масово, скачайки от прозорците, страхувайки се от бъдещето. Избиваха семействата си, поради невъзможност да живеят и да плащат задълженията си към банките. А аз исках да забогатея от тях!

Аз нямаше да преживея това, този ужас, този крах, това унижение, това падение, ако не бях повярвал на българските власти, на техните изказвания разпространявани неуморно от българските медии, ако не се бях превърнал в поредния зомбиран редови български телезрител. Затова ще ги съдя, ще съдя това измамно правителство, защото българите са бедни, гладни и прости, и ако те не протестират, и са доволни от живота си, и вярват на управниците си, то аз все още мога да различа реалността от илюзията и да осъзная, че съм бил жертва на измама. Най-крупната измама в моя живот.”