на Христо Ботев

На връх висок, обсипан с мисли тежки,
в Балкана стар, що помни битки жежки,
поет велик България оглежда,
облечен с воеводската одежда.

О, мъж чутовен! Той не търси слава,
съгласен е да тъне във забрава,
надежда дири в тишината на покоя,
покой измамен знае, че е тоя.

Куршум самотен свири в полуздрача,
приспивна песен пее за водача.
Смъртта доволна, нежно му суфлира,
лети до него, смеейки се диво!. . .

Целта достигат, ритъма усещат,
безмълвно във сърцето се забиват,
разкъсват го, откъм гърба изскачат
и лягат на тревата да почиват.

Кръвта объркана навън избликва,
поема дъх и буйно се разлива,
земята бавно, жадно я попива,
в недрата черни от врага я скрива!

Дървета плачат, ронят се листата,
луна е пребледняла в небесата,
скалите стенат, гърчи се Балкана
и вятър блъска с ярост непозната.

В очите страшни, пламъка угасва,
юмрукът му изгубва свойта сила,
дъхът се лута, търси Свободата
и клетката на тялото разбива!

Крака се гънат и снага се свлича,
вълна от болка силна го залива!
Злокобен грак разкъсва тъмнината,
душата със вселената се слива.

Уста, последни строфи промълвява:
„Умирам братя аз, за Свободата,
умирам, но душата ми остава
и тя, ще продължи борбата!“

Advertisements