223670_432104000183005_820249258_n

“Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество” (Хр. Ботев, в. “Знаме” 1875 г.).”

„Нека никой не мисли, че свобода се добива без кръв и без скъпоценна жертва!“ (Георги Раковски, „Позив към българите за въстание“)

Днес властта не обича революционерите, затова им е измислила ново име – терористи. Причиняването на смърт в името на някаква кауза, която не се споделя от властта, не е революционен акт, а терористичен. Право да убива в името на някаква идея има само властта в лицето на тези, които я упражняват. Когато те те убиват, това е демократичен акт в името на свободата, когато ти ги убиваш, това е тероризъм. Затова ти не убиваш. Ти си демократ, вярваш в светлото бъдеще и учиш децата си да вярват в него, дори може би ги учиш, че трябва да се борят за своите права, но да се борят демократично, с домати, а не с гранати. Не, в никакъв случай с гранати, а с мирни шествия и протести. Дори може би ги учиш да изразяват свободно мнението си, но в никакъв случай да не използват насилие, за да го отстояват, дори самите те да са подложени на физическа саморазправа от страна на власт имащите.

Властта не обича Смъртта. Затова тези, които й се подчиняват, са научени да не искат смъртно наказание, когато върху им се изсипват неправди. Вие може да искате Справедливост, Законност, но не и Смърт. Смъртта е в разрез с ценностите на съвременната цивилизация, с демокрацията, но най-важното, Смъртта е в разрез… с интересите на тези, които ви управляват. Защото вие може да поискате и тяхната смърт,  а това те не могат да допуснат – за тях животът е сладък. Те гребат от него с пълни шепи, наслаждават му се, опияняват се и се самозабравят. Политици, банкери и бизнесмени са разпрострели своята власт над вас и са ви втълпили, че ако се почувствате онеправдани от някакви техни действия, трябва да търсите справедливост по определения законов ред, но забележете, по закони, изработени от тях. Ако някой от вас е участвал в изработването на законите, моля нека вдигне ръка. Дори и да решите да потърсите справедливост по законния ред, то на вас ще ви бъде необходимо да си платите за това – съдебни такси, разноски по делото, хонорар на адвоката и т.н.

Нима сте решили сами да въздадете правосъдие? О, какъв ужас! Вие искате кръв, но демократичните ценности не предполагат кръвопролития, те ги отричат, заклеймяват ги. Животът днес е висша ценност. Животът на убиеца, грабителя, потисника е неприкосновен и се пази от закона – нещо повече, той му се гарантира. Та днес вие не можете да убиете бясно псе на улицата! Да, животът там, където царува демокрацията, днес е защитен. Но кой живее, кой се радва на живота? Ти, а може би твоите деца? Нима животът, тази висша ценност, за теб е бреме? Нима е тежък, труден, несправедлив?…  О, аз знам причината – ти си неконкурентоспособен. Трябва да работиш повече, за по-малко пари и в никакъв случай – в никакъв случай! – да не пристъпваш закона. Защото, ако го пристъпиш, те ще ти го стоварят отгоре с всичка сила. Дори и най-малкото ти провинение ще бъде санкционирано, а ти ще бъдеш вкаран в пътя на демократичните ценности.

Но забелязал ли си, че законът някак си не важи за политиците, за банкерите, за бизнесмените? Те могат да правят каквото си искат и винаги се измъкват от закона, намират вратички, удобно оставени сякаш точно за тях, а ако случайно вратичка няма, те си правят. Приемат нов закон, изменение, допълнение, и пак са чисти пред закона. Защото, човече, те са законът! Те са живите, а ти си мъртъв, толкова мъртъв, че все едно не си се раждал, не си живял. Ти си им нужен дотолкова доколкото трябва някой да им служи, да им работи и да отглежда следващото поколение, осъдено да служи на децата им. Законът е театър, декор, предназначен за теб, не за тях, и ако не разбираш това, то толкова по-жалко за теб. Ти никога не ще разбереш какво значи да живееш. Законите са оковите на твоята свобода, на твоя живот. Нима не виждаш, че престъпниците са на свобода? Че дъщерите ти им служат за развлечение, а синовете ти – за боксови круши и слуги! Върху кого се стоварва законът с цялата си сила? Върху кого ?. . . Върху този, който въстава срещу статуквото, срещу тяхното управление, срещу системата, срещу реда, установен от тях.

В същото време, докато ти си принуден да оцеляваш и да се трепеш за оцеляването на децата си. Когато изнемогваш в усилията си да осигуриш елементарните си нужди, необходими за физическото ти съществуване, те живеят и трупат милиони, и законите за тях не важат. Те живеят днес, сега, точно в този момент, когато ти си броиш стотинките и се чудиш за какво по-напред  . . . И ти знаеш, че те крадат, взимат подкупи, открито погазват закона, морала, справедливостта, човещината, но продължаваш да вярваш, че да отнемеш живота им е престъпление. Те живеят всеки миг, всеки час, понесени на гребена на вълната, а ти умираш всяка минута, наблягайки на веслата, като роб, окован на галера, и твоята смърт е в името на техния живот.

Разбира се, те ти обещават светлото бъдеще, някога, дори може би след две три години, само трябва да затегнеш колана, да стиснеш зъби и да гребеш… Но дори светлото бъдеще да не дойде в твоя живот, ти вярвай, ще дойде, докато живеят децата ти. Затова ги научи да си траят, да мълчат, да чакат светлото бъдеще и да гласуват, разбира се, как щях да забравя . . . И така, докато те си живеят, ти умираш и ще умират децата ти. Защото от мъртвите само мъртви се раждат, но ти никога не си живял, а само живият може да се бори за живота си и да умре. Ти си роб, цял живот ще се трудиш за тях и за тях ще се трудят децата ти. Това е съдбата, която сам си избрал. И ако възроптаеш, ще ти кажат, че си неудачник, че не се трудиш достатъчно, че вината е в теб, и ако хвърлиш камък срещу тях, ще те обявят за престъпник по закона, който те са приели, уж за да те защитава. Но ти камък няма да хвърлиш, дресиран си. Стрес и уплаха сковават душата ти… Да се жертваш? Защо точно ти – та ти едва оцеляваш?! Кютай там, живей си, мъртвецо, възпитавай децата си в послушание! Друг нека сложи ръцете си в огъня и главата на друг нека падне – някой жив, ти си мъртъв отдавна.

И така е, тези горе боят се от живите. Само жив може да заложи живота си, да се бори, кръв да пролива, да мре. Ти си мъртъв, в сметките никъде няма те. На арената на живота камък надгробен играеш. Но къде са те, живите, тези дето се борят? Дето не знаят друг закон, освен зова на сърцето – де са те? . . . Играят играта, правилата познават добре. Ако ги питаш, вярват в светлото бъдеще, в демокрацията . . . Но най-важното е, че вярват и в себе си, че са живи, че мислят, а не просто ядат и серат. Те са страшните, те са заплахата, от която боят се търгашите. И когато ударят, смъртта им е спътник, и приятел, и страж. Винаги заедно се изправят срещу системата и разкъсват декорите, разтрошават на части и сцената, и тези, що я крепят. А когато умрат, бели камъни няма, няма гроб, само легенди от уста на уста се мълвят, сякаш живи са още . . . Те живели са и се прераждат със своята смърт.

Advertisements